Даниеле Брокс
Сълзата на Орфей (40)

40.

Силният грохот и стърженето на отварящата се врата попречиха на Джордан и Полин да чуят крясъците на Нико, който ги викаше. Той издърпа въжето след себе си, но то се опъна и той не можа да се доближи повече. Панически погледна след отдалечаващите се хора и тръгна пред войника от охраната. Безнадеждно погледна назад и видя, че Джордан обръща глава към него. Когато погледите им се срещнаха, водата го погълна.

Джордан реагира светкавично. Леко повдигна Полин за кръста и я качи на нишата при лодката. След това отскочи и се качи при нея. В същия миг черната водна стена нахлу в тунела.

Имаше нещо странно в тази вода. Гъста и черна. Не се бушуваше и не се вълнуваше. Движеше се напред, без да се разплисква и снишава. Стена, но мощна и всепоглъщаща.

Полин извика и се притисна до стената, сочейки надолу. Джордан насочи фенера си натам и видя по повърхността да се носи трупа на войника от охраната.

После водата леко повиши нивото си и заля краката им. Като живо същество мина около лодката леко я повдигна, притегли я към средата на тунела и я понесе нататък.

Полин насочи фенера си към водната повърхност. Гъста, плътна черна маса с метален блясък. Като разтопен черен метал. Напълно непрозрачна, леденостудена.

Джордан приклекна и натопи ръката си в тази вода. На допир беше като истинска вода, само че в нея не можеше да движи пръстите си. Използва моментът и извади от вътрешния си джоб красиво изработена плоска сребърна бутилка. Беше подарък от майка му и винаги я носеше. Напълни бутилката и отново я върна в джоба си. Обърна се да види дали Полин е видяла това, но тя явно беше изпаднала в шок. Той я прегърна. Прошепна няколко нежни думи в ухото й, но тя не реагира. Замисли се как да я извади от вцепенението. Включи радиостанцията си. От другата страна се чу крясъкът на Никола:

— Джордан, добре ли сте?

— Само аз и Полин. Изгубихме едно момче.

— Чуй ме, когато водата спадне, ще слезем да ви вземем.

— Водата спада ли?

— Вече е на половина?

— Тук е все още ниво от два метра. Никой да не влиза долу, защото не знам дали няма отново да напълни ниския тунел. Ние сме в следващата част на тунела, която е доста по-висока и сме се скрили в една ниша над нивото на водата. Никой да не слиза! Ще изчакаме и ще измислим нещо.

— Разбрах.

Никола се обърна към останалите:

— Чухте ли? Добре са. Ще измислим нещо. — Запъти се към изхода на пещерата. — Сега да помогнем на останалите и да видим какво толкова се е случило долу.

На излизане се размина с Нико, който вече се беше поокопитил и влизаше отново в пещерата. Никола го спря:

— Водата е отнесла момчето. Джордан и Полин са добре, но са го видели. Мъртъв е. Не можеш нищо да направиш.

Нико показа едно бурканче:

— Мога. Ще донеса от тази вода на Ева. Само тя може да каже какво е това ужасно нещо, което ни погълна.

— Добре, бъди внимателен!

Щом излезе на слънце, Никола изпрати двама от хората си да наблюдават Нико. Те стигнаха до ръба на дупката, точно когато Нико се наведе да потопи шишенцето във водата и успяха да видят всичко. Малка част от повърхността на водата се издигна и обви ръката на испанеца. Той мигновено я дръпна и инстинктивно я тръсна. Бурканчето излетя от ръката му и се удари в страничната стена на дупката. Парчетата му паднаха във водата и изчезнаха. Потънаха като в желе — плавно и бавно. Той стоеше на стълбата, без да мърда. Обхвана го предишното вцепенение. Гледаше втренчено водата и не можеше да реагира.

Единият от полицаите каза на колегата си:

— Ще се върна много бързо. Дръж въжето и не му позволявай да се потопи във водата.

След това хукна бързо навън. Само след миг се върна с бурканче, около чието гърло беше вързал тънко въженце. Приятелят му го погледна:

— Сигурен ли си, че бурканът е чист?

— Ева ми го даде — каза той, завързвайки около себе си второто предпазно въже.

После бързо заслиза надолу. Стигна до Нико и го бутна по рамото с крак. Това извади физика от състоянието му. Българинът приклекна и му подаде бурканчето. Нико го взе и също приклекна на свой ред. Потопи бурканчето, като го държеше за въженцето. Бързо го напълни и погледна нагоре. Полицаят се беше изкачил. Нико понечи да направи крачка по стълбата, но не можа да реагира. Погледна надолу и видя, че нивото на водата се е покачила и покриваше краката му. Изкрещя с пълно гърло:

— Покачва се! Теглете! Бързо!

Българите се напрегнаха и наистина много бързо го извадиха от водата. На няколко сантиметра над нивото на водата той стъпи на стъпалата и започна да се изкачва сам. Стигна до ръба и прекрачи отгоре с помощта на охраната.

Водата леко се люлееше напред-назад. Изведнъж застина и повърхността й се успокои. Скоро отново започна да спада бавно.

Нико бързо развърза въжето от гърлото на буркана. Завъртя стегнато капачката му и свали черната си блуза. Уви много добре бурканът в блузата пред питащите погледите на полицаите, които го спасиха:

— Момчета, може да ме сметнете за луд, но това чудо е живо! И съм сигурен, че живее само на тъмно. Защо спада нивото? Защото нагоре е по-светло.

— Може и така да е! Какво ли няма на тоя свят. След днешния ден мога да повярвам на всичко!

В пещерата влезе Ева и още от входа започна да говори:

— Твърдоглав испанец! Да не си посмял да слезеш отново в дупката!

Единият от полицаите я прекъсна:

— Той вече слезе и излезе.

— Знаех си! Затова нося метален контейнер за съхранение на пробата.

Нико посочи към опакованото в блузата му:

— Ела в дъното на пещерата! Не мога да го извадя от черния плат, защото мисля, че е активна само на тъмно.

— Това пък откъде ти хрумна? — скептицизмът не беше напуснал изцяло разума на Ева.

Единият от българите се намеси:

— Да идем на тъмно! Нико наистина ще ви убеди в теорията си, особено ако сте видели това, което ние видяхме.

След по-малко от минута бурканът беше запечатан и обезопасен в контейнера. Всички излязоха навън.

Учените, които водата заля в тунела, се бяха възстановили и вече можеха да се движат и да разговарят, макар и не съвсем адекватно. Те видяха как капките вода, останали по дрехите и кожата им, изложени на слънце, се превръщат в ситен прашец и падат.

Всички се качиха по джиповете. Никола остана отвън и каза на заместника си:

— Отговаряш за охраната им. Момчета, пазете ги добре. Джордан има нужда от мен и ще остана тук.

Затвори врата на първата кола и колоната потегли. Мистър Смит го нямаше.