Даниеле Брокс
Сълзата на Орфей (34)

34.

Полин излезе от пещерата и яркото слънце я заслепи. Джордан се присъедини към нея и двамата тръгнаха покрай скалата. Пътеката се изкачваше плавно нагоре. Тя се чувстваше като напълно изпразнена. Без идеи, без желание да говори, без някаква мисъл в този момент. Само гледаше зеленината наоколо и нищо друго. Джордан вървеше след нея и също мълчеше. Навел глава и загледан в земята под себе си, изведнъж каза:

— Да намерим процепа!

— Моля? — излезе от унеса си Полин.

— Онзи процеп, през който влиза слънчевият лъч по време на равноденствието.

— Доста трудно ще ни бъде.

— Ние сме приблизително над пещерата. Тук трябва да е.

Полин извади телефона си и набра номер. Само след секунди каза:

— Иван? Ние тръгнахме по страничната пътека, която върви нагоре. Може ли да дойдеш при нас? Търсим скрития процеп.

Затвори телефона и се облегна на отсрещната скала. Загледа се в скалата, която е външната стена на пещерата.

— Невъзможно е да открием процепа. Българите трябва да знаят къде е.

— Не може да е отгоре, защото така пещерата ще се пълни с вода, когато вали. Трябва да е на страничната стена, но нависоко. Слънцето трябва да влезе отгоре.

Пещерата се намираше в сърцевината на хълм и обраслите с ниски храсти скали бяха външната стена на хълма. Широка камениста и песъчлива пътека разделяше този хълм от следващото скалисто възвишение.

Иван пристигна много бързо и с присъщия му патос започна веднага. Той ги поведе още нагоре по пътеката. Посочи малко над главата си.

— Това е процепът. Ако светнем с фенер през него, вътре ще се види лъч. Слънцето влиза оттук, когато е ниско над отсрещната скала.

Полин се обърна и заразглежда скалата зад себе си. Посочи на Джордан:

— Да се качим по тази пътека. Виж, стига до едно място и свършва, не продължава нагоре.

— Там има ниша, много пъти съм седял в нея. Удобно е. Ще ви заведа — самопокани се Иван и тръгна първи напред.

Приятната полегата пътека пълзеше плавно по скалата и стигаше уширено място. Иван посочи кръгъл, плосък отгоре камък, плътно опрян от едната си страна до скалата. Скалата образуваше удобно място за облягане. С драматичен жест студентът покани Полин да се настани в каменното кресло. Тя седна, облегна се назад и притвори очи:

— Удобно е, като трон.

Отвори очи и погледна Джордан. Той довърши мисълта й:

— Трон на цар… тракийски цар?

Полин се обърна и погали скалата зад гърба си. От лявата страна имаше отчупено място и под него се виждаше друг камък. Странно гладък и… Беше виждала някъде такъв камък. Къде? Джордан следеше действията й много внимателно. Приближи се и докосна гладкото място. Отдръпна се назад и прошепна:

— Лирата е направена от такъв камък.

Стреснато Полин се облегна на скалата, за да скрие мястото на откритието си. Втренчи се в приятеля си:

— Извикай всички! Не бива да стоим сами тук.

Американецът извади спокойно и бавно телефона си. Не знаеше дали някой ги наблюдава и не искаше да се издаде, че става нещо.

— Не вярвах, че ще се случи нещо подобно! — каза на себе си, докато набираше номера. — Никола, елате всички, но съвсем спокойно, ако е възможно.

Затвори телефона и се доближи до Полин. Седна до нея, прегърна я и нежно я целуна. Отдалеч, спътникът на мистър Смит ги следеше много внимателно, но видя само една влюбена двойка, усамотени сред природата. Българинът, който ги водеше се беше отдалечил, за да търси продължението на пътеката, ако се съди по това колко старателно гледаше земята наоколо.