Даниеле Брокс
Сълзата на Орфей (26)

26.

Дните минаваха бавно и работата не вървеше. Съвсем скоро учените се убедиха, че тук няма да открият тялото на Орфей. Трябваше да продължат. Всички събираха багажа си, когато Валери излезе на балкона на стаята си и видя на съседната тераса Ева.

— Готова ли си с багажа?

Ева усмихнато отвърна:

— Багажът ми беше събран още преди два дни.

Швейцарската археоложка се обърна изненадана:

— Не ти ли хареса тук? Аз съм възхитена от това място. Може спокойно да ме оставите и да ме забравите тук за две-три години. Мястото е изумително. Толкова е пълно с история…

Ева се обади малко грубо:

— Ние сме тук по друга причина. Като се върнеш в Берн, искай да те изпратят на твои самостоятелни разкопки. Сега ни финансират със съвсем друга цел. — Обърна се и влезе в стаята си.

Валери вдигна безразлично рамене и също се прибра, за да продължи с багажа си.

Колоната от джипове потегли около обяд и след съвсем кратко пътуване пристигнаха до следващия обект. Скоро щеше да се стъмни и за този ден задачата им беше само да се настанят в хотела и да си починат.

Полин разопакова багажа си и излезе в двора на хотела, точно когато на една маса се настаняваха Иван и Ева. Полин бързо се присъедини към тях:

— Надявам се няма да ви преча. Имам чувството, че ще чуя доста интересни неща.

— Заповядай! — посочи стола до себе си Ева.

Полин я изгледа — беше бледа и неспокойна, като че ли повече тревожна. Тихо я попита:

— Добре ли си?

— Не! — рязко отвърна немкинята и се облегна в стола си.

— Аз също крия една малка тайна и трябва да ти призная нещо — имам чувството, че пристигнахме на точното място.

— Да, пристигнахме! Точно от това се страхувам.

В този момент дойде Иван и придърпа стола си до масата:

— Предлагам да си поръчаме питиета и след това да започна да разказвам.

Сервитьорката взе поръчката и се отдалечи. Иван развълнувано заразказва:

— Ние сме в село Татул. Съвсем наблизо е открит огромен мегалитен паметник. След много проучвания, в последните години вече може със сигурност да кажем, че това е светилището на Орфей, което е било почитано и известно из цялото Източно Средиземноморие. Използвано е отпреди 19 век преди новата ера. Има повече от 30 глинени олтара за жертвоприношения, които са поставени преди 40 века. Светилището се е ползвало през енеолита и през бронзовата епоха. Всички обреди, извършвани тук са били посветени на слънчевия култ — възхвала на Бога-Слънце.

— И мислиш, че тук е погребан Орфей? — прекъсна го Ева.

— Това светилище е и пряко свързано с култа към Орфей. То е изсечено в монолитен каменен блок. На самия връх е издълбан каменен саркофаг, ориентиран на изток. Точно това се смята, че е гробът на Орфей. До него водят осем стъпала. Траките са вярвали, че когато царят им умре, той става техен пратеник при боговете и им помага. Мястото ставало свещено. Това място е използвано за светилище повече от 4 хилядолетия. Полин се замисли:

— Къде е открита лирата?

Иван разгърна карта на местността:

— Някъде тук. Това е точно на пътя между светилището на Орфей и светилището на Великата Богиня-Майка.

— Боже! Това пък сега какво е? — озадачи се Ева.

Иван беше в стихията си:

— Това е пещера, която е издълбана от природата и дооформена от хората, така че да прилича на утроба. Точно по обяд през невидим процеп се процежда слънчев лъч в пещерата. По време на пролетното и есенното равноденствие лъчът стига най-навътре, огрява олтар в дъното на пещерата и символизира зачеването и възпроизводството в природата.

— Отново култа към Слънцето. — Полин просто разсъждаваше на глас. — Това е навсякъде около нас. Тук всичко е свързано с този култ.

— Да, това е свещената земя на Орфей и култа към Слънцето. Тази планина е осеяна с огромен брой светилища и всички са посветени на този древен култ. Доста е бил силен, защото има интересен факт — през 13 век преди новата ера е имало редица силни земетресения, които унищожават много светилища. Точно това светилище с гроба на Орфей е възстановено през ранножелязната епоха. Като през 4 век преди новата ера е издигната голяма каменна стена, а по-късно е построен и храм мавзолей. Стените на този храм са оцелели, но само до 6 метра.

Полин отново го прекъсна:

— Има ли християнски храмове, строени върху светилището?

— Не, защо?

— Обикновено храмовете се строят един върху друг или на едно и също място, защото те се изграждат върху свещена земя, където има силен енергиен заряд. Интересно ми е защо на тези толкова силно заредени места, няма храмове на други религии. Този култ към Слънцето явно е прекалено силен и не търпи около себе си нещо различно.

— Извинете, викат ме да уточним нещо — стана Иван от масата.

Ева и Полин останаха сами. Ева каза съвсем тихо:

— Цялата треперя, не знам защо?

— Да, и аз мисля, че намерихме мястото, което търсим.

Ева се усмихна:

— Тази нощ ще помоля Нико да остане при мен. Заядливият испанец ме кара да се чувствам сигурна и спокойна.

— Наистина много си подхождате… И мен започна да ме плаши тази планина. Прекалено много са светилищата и прорицалищата. Прекалено много са чудесата, които са се случвали тук. Просто съм тревожна. А онези мъже ме ужасяват! Дали вече са пристигнали?

Кейси и Валери минаха прегърнати покрай тях. Полин ги изгледа и продължи размислите си:

— Изглежда на другите не им е толкова тревожно като на нас.

— Какво искаш — за тях това е само работа. Ще изследват, ще се поровят, ще напишат една-две статии, после може и да направят книга. Просто ще изкарат добри пари от едно намерено парче камък с опънати жици.

Полин отвърна:

— Много странно нещо е тази лира. Не е възможно да е на седем хиляди години. Това са титаниеви струни. Невъзможно е.

— Трябва да поговориш с Хелън. Тя би могла да провери кой в Оксфорд е изследвал антиката и дали може да се доверим на тази датировка.

— Интересно, какво ли може да означава фактът, че лирата е подарък от боговете за Орфей.

Много бързо Ева я върна към реалността:

— Сега да не вземеш да замесиш и извънземните? Само това ни трябва.

Последните й думи бяха чути от Никола. Той се присъедини към тях и веднага започна да им разказва:

— В нашата държава имаме и много интересен случай с мистериозни извънземни загадки. Близо до София е селото Царичина. През 1990 година един човек каза, че там е заровено огромното съкровище на един от българските царе — Самуил. За мен е пълна загадка защо, но веднага започнаха разкопки и те се ръководеха от Генералния щаб на Българската армия, заедно с екип от екстрасенси.

Тук вече усмивката на Ева премина в кикот.

— Това не може да е истина!

— Не можеш да си представиш каква лудост беше. Всяка вечер по новините даваха как се копае. Работиха 2 години и половина и се похарчиха 16 милиона лева…

— Невероятно! — Полин слушаше и се смееше през сълзи.

Никола продължи разказа си за абсурдната случка:

— Разкриха тунел с дължина от 160 метра, който се движи спираловидно надолу и периодично се пълни с някаква вода. Съставът на глината по стените е доста странен и в него има титан.

— И тогава се появили извънземните. — Ева се забавляваше с историята.

— Точно така. Тогава на обекта кацнал извънземен кораб. Представителите на Генералния щаб и екстрасенсите влезли в контакт с извънземните. Те им казали, че това не е скривалище за огромно златно съкровище, а е гробницата на първото разумно същество, населявало Земята.

— И какво представлява погребалната камера в края на тунела? — запита през смях Ева.

— Не се стигна до края на тунела. След срещата с извънземните, военните бетонират входа на тунела и засекретяват всички данни и документи от случилото се. Никой не знае какво е станало, кой с кого се е видял, кой с кого е говорил, какво са открили.

— Не може едно правителство да допусне да се занимава с екстрасенси и извънземни! Това е просто нелепо! — Полин също се смееше.

— Да, но това се случи! И сега, след като ви развеселих, ще ви поканя на вечеря! Хайде, момичета, да вървим да предадем доброто си настроение и на другите!

Ева стана и весело клатеше глава:

— Какво е това място?!