Даниеле Брокс
Сълзата на Орфей (43)

43.

Когато пристигнаха в хотела, всички вече ги чакаха. Радостта да ги посрещнат, обаче веднага избледня, щом видяха Полин. Уплаши ги погледът на човек, преживял нещо ужасно — широко отворени очи, които гледат и не познават нищо около себе си. Вики се приближи и я хвана за ръка. Полин я последва послушно.

Джордан нямаше никакво право да се отпуска и да преживява станалото. Сега той трябваше да действа и да изпълни абсурдните напътствия на сянката от пещерата. Дръпна Никола настрана:

— Къде е мистър Смит?

— Никой не може да го открие. Напуснал е хотела и е сменил колата си. Няма го. Кой знае с какво име е преминал границата. Няма начин да го хванем.

— Ще го върнем при пещерата. Сега трябва да донесем тук лирата от музея.

— Това е немислимо! Никой няма да позволи тя да напусне музея.

— А ако има охрана от военните?

Никола го изгледа накриво:

— Само Галя може да помогне, но ще трябва да й разкажеш всичко. Можеш ли да го направиш? Аз ще осигуря охраната, но от музея ще искат основателна причина за изнасяне на лирата.

— Добре, извикай Галя и елате в стаята ми. Тримата ще поговорим и ще помислим. Трябва да действаме бързо.

След около час Галя седеше в стаята на Джордан и се опитваше да осъзнае всичко, което чу. Гледаше двамата мъже и не можеше да повярва в странната им история. Най-малко от тях очакваше да чуе фантастични приказки за духове и призраци.

Никола прекъсна размислите й:

— Ще ни помогнеш ли?

— Да, но какво ще кажем на професор Димитров, за да ни даде лирата?

Настана кратко мълчание и Никола плахо предложи:

— А ако го поканим да дойде тук и сам да види Стикс?

— Доста нелепо е, но може да опитаме. Никола, можеш ли да вземеш проба от водата? Ще му я занесем. Това ще свърши работа и той ще се съгласи.

— Добре, имам време днес да отида да взема от водата, а утре сутринта рано ще заминем за София. Може още от сега да уговориш среща с него. Галя, обади му се по телефона, за да не губим време утре.

— Ще използвам пътуването си, за да освободя и студентите. Вече няма да имаме нужда от помощници. Като гледам, ще ни трябва само охрана… Макар че, ако това, което казвате, е истина, не разбирам кой би ни опазил… и как.

Галя и Никола отвориха вратата да излязат и пред тях застана Вики. Джордан я погледна тревожно, но тя се усмихна и кимна.

— Всичко е наред. В нейното състояние трябва да поспи. Това те съветвам да направиш и ти. Нося ти хапче. След преживяното няма да можеш да заспиш спокойно, а ти трябва пълноценна почивка.

Джордан протегна ръка. Мечтаеше за сън, но затвореше ли очи, пред него веднага се появяваха движещи се сенки.

Хапчето не помогна. Той се унесе в трескав и неспокоен сън. Извиси се над тази странна планина с меките й възвишения, покрити с нежна и топла зеленина. Летеше из ясното синьо небе и гледаше надолу. Изпод всеки хълм изпълзяваха чудовища и бълваха огнени езици към него. Пламъци обхващаха безценните древни олтари и култови светилища, но Джордан летеше и търсеше нещо. Знаеше, че като го види ще разбере какво е търсел. Не знаеше какво прави над тази планина, не знаеше къде отива. Знаеше само, че има важна задача, но не помнеше каква е тя. Спря се сред синевата и огледа пейзажа под себе си. Насочи се към близкия град и се взря от небето. Тогава разбра — търсеше Мистър Смит.