Даниеле Брокс
Сълзата на Орфей (32)

32.

През следващата нощ дъждът спря, но на сутринта учените не напуснаха хотела. Слънцето се нуждаеше от време, за да изсуши земята и да им осигури подходящи условия за работа. Вече всички знаеха, че се прехвърлят на последния за изследване обект и настроението им видимо се подобри. С приключването на експедицията наближаваше и времето за отпуск.

Ева и Нико бяха будни, но останаха прегърнати в леглото, загледани в ярката светлина, влизаща през отворената врата към балкона. Отвън вятърът подухна и разклати листата на дърветата. Те се раздвижиха и позволиха на един слънчев лъч да влезе в стаята и да си поиграе с косата на Ева. Лъчът пробяга по един кичур и го превърна в златен. Нико нежно пое кичура и го зави леко около пръста си.

— Добре е, че днес няма да ходим на някой от обектите. Имам нужда да постоя тук с теб.

— Наистина е хубаво. Не съм сигурна дали сме им нужни на археологическите обекти. Не съм спряла да се чудя ние с теб какво правим в тази експедиция.

— Дори и да няма работа за нас в момента, като се върнем, ще трябва да изследваме събрания материал. Ако сме видели и местата, ще може да бъдем по-точни. Даже и нищо да не правим сега, ние трябва да присъстваме навсякъде. Къде изчезна твоят пламък на начинаещ археолог с първата си находка?

— Престани! Всичко отмина.

Нико я погледна в очите:

— Знаеш, че утре ще отидем на последния обект. Ще покопаят малко там и след това си тръгваме.

— Чудесно! Не искам да стоя повече на това място.

— Аз имам една кокетна малка вила у нас, на брега на Средиземно море. Ще прекараш ли отпуската си с мен, там.

— Само при едно условие — да няма наоколо култови храмове на древните траки!

Нико се усмихна и погали извивката на шията й. Двамата отново се заслушаха в птиците. Гората ехтеше. Птиците се надпяваха в освежената от дъжда гора и се радваха на отново изгрялото лятно слънце.

След малко на вратата се почука. Ева наметна една риза, с която прикри само необходимото и остави изцяло разкрита прекрасната гледка на дългите й крака. Отвори и поздрави Вики. Тя загрижено попита:

— Добре ли си? Не те видях на закуска!

— Не съм добре! Затова не ми се яде.

— Какво ти е?

— Влюбена съм! Оттам идват всичките ми проблеми.

Вики се разсмя:

— Извинявай, но се разтревожих. Прощавай още веднъж!

Ева затвори вратата и се върна в леглото. Нико я прегърна и тя се потопи в бездънните му черни очи.

— Знаеш ли, че току-що ме направи много щастлив?

— Казах истината. Така се чувствам и ми харесва.