Даниеле Брокс
Сълзата на Орфей (52)

52.

На следващата сутрин учените се движеха като програмирани роботи. Всеки знаеше мястото и задълженията си. Много бързо поставиха багажа си в джиповете и се настаниха за тръгване. Никола се приближи до Иванов:

— Добре ще е днес да вземете две камери. Единият от вас ще стои да снима лирата и ще бъде охраняван от двама от моите хора. Освен това наоколо има и охрана от военните. Предметът ще бъде в пълна безопасност. Искам другият от вас да дойде да снима в пещерата. Всеки от екипа ще снима, Джордан също ще носи камера, но не искам да пропускаме нищо от събитията днес. А пък и ако се случи това, което очаквам, едва ли ще мога да те убедя дори и с два записа от две камери. Има вероятност камерите да не могат да заснемат всичко, затова искам да го видиш с очите си.

— Добре, благодаря ти! Оценявам жеста ти.

— Е, колеги сме. А пък и има неща, които не мога да ти ги обясня без ти да си ги видял сам. Имаш ли вече резултати от анализа на водата?

— Не, дори химичния състав не могат още да определят.

— Да тръгваме!

Щом пристигнаха пред пещерата, всеки застана на разстояние от отвора в пода.

Джордан и Полин слязоха в дупката. Ултравиолетовият прожектор светна и водата ги отнесе към тунела.

Никола се засуети да постави хората с камерите на различни места и да снимат от различен ъгъл. Всичко беше готово. Всеки беше на мястото си и оставаше Джордан и Полин да се справят.

Минутите се изнизваха бавно и напрежението растеше. Цялата околност се огласяше от нежните звуци на лирата. Освен нея, никакъв друг шум не се чуваше. Мълчаха птиците, дори нямаше вятър в листата на дърветата.

Чак по обяд се чу шум от кола. Никола беше предупредил охраната да пуснат вече познатия им мъж. Измина около час от спирането на колата, когато по пътеката отдолу с много бавни стъпки се появи Мистър Смит. Изглеждаше блед и болен. Тъмни, лилави кръгове опасваха хлътналите му очи и изпъкваха още повече на болезнено бледата му кожа. От стегнатия и снажен мъж не беше останала и следа дори. За предишната му стойка и осанка напомняше единствено идеалната кройка на костюма му. Ръцете му висяха безсилно и апатично. Главата му клюмаше на различни страни. Краката му носеха с огромно усилие тънкото му тяло. Пристъпваше бавно, спъваше се и влачеше скъпите си обувки по наклона към входа на пещерата.

Всички се отдръпваха от пътя му. Иванов следеше екрана на камерата си с широко отворени очи. Един от най-търсените престъпници в Европа, когото той беше следил няколко пъти. Винаги се беше изплъзвал и никой не можеше да го уличи в многобройните му престъпления. Идва сам и представляваше тъжна гледка. Нямаше и следа от надменния и жесток мъж.

Мистър Смит застана пред входа на пещерата и спря.

Стоеше с леко разтворени крака, а главата му се отпускаше ту напред, ту встрани. Никола каза в радиостанцията си:

— Джордан, той дойде!

— Чувам те! — пропука неговата в отговор.

Никола спокойно отпусна ръката си — имаха връзка, значи наистина чакат в първия тунел. След малко отново каза:

— Джордан, какво да направим? Той само стои пред входа!

— Чакайте! Стойте далеч от него! Не го докосвайте и не го доближавайте. Ако тръгне към някого — бягайте!

— Окей. — Никола огледа всички. — Чухте това, нали?

Всички кимнаха. Само Иванов не реагира. Никола подвикна:

— Иванов, чу ли?

— Аха — леко изсумтя българинът и продължи да се взира в камерата си.

Чакането продължи. Музиката се носеше все по-силна. Изведнъж от гърлото на Мистър Смит се разнесоха гърлени, хриптящи звуци. Той говореше нещо. Никола каза в радиостанцията си:

— Говори по същия начин, както когато влязохте за първи път.

— Добре, като тръгне, пуснете го да мине.

Мъжът продължаваше да нарежда безсмислени срички и гласът му ставаше още по-режещ. Изведнъж образът на камерите се размъти и всички, които снимаха, вдигнаха глава да видят какво става.

Тялото стоеше на мястото си, но пред него се беше образувала гъста сянка, като облак, излизащ от корема му. Облакът се движеше и се сгъстяваше, сякаш се опитва да излезе. Тялото на мъжа продължаваше да нарежда странните си заклинания, но вече преплетени с втори глас, който виеше и крещеше. В един момент облакът се оформи като тяло и викът му стана пронизителен. Изведнъж черната гъста сянка тръгна рязко напред към пещерата. Гласът на мъжа стана по-висок. Демонът правеше всичко възможно, за да се освободи от държащото го в плен тяло, а човекът отчаяно се стремеше да задържи в себе си абсолютната сила, даваща му власт и могъщество. Черната мъгла направи още едно голямо усилие и тръгна напред. В този миг тялото на Мистър Смит се отдели от земята и се понесе из въздуха, следвайки черният облак, без да се откъсва от него. Четири камери проследиха пътя им до ръба на олтарния отвор. Те записаха как тялото се носи след черен гъст облак, а наоколо се смесват стържещи думи на заклинания и зловещи, демонични писъци. Сянката полетя в отвора. Тялото с лекота летеше след нея като завързано за въженце хвърчило, напълно безтегловно и безсилно. Черният облак стигна до черната вода и се понесе на сантиметри над нея.

В този момент забеляза Джордан и Полин. Те стояха до врата, здраво стъпили в малката лодка и сложили всеки своя медальон в отвора на ключалката. Голямата лодка стоеше по средата на врата към втория тунел. Демонът нададе пронизителен писък и се втурна към живите хора. В същия миг чак долу, в тунела се чуха усилилите се звуци от песента на лирата. Демонът притихна, замята се в опита си да се освободи от човешкото тяло, но не успя. Достигна вратата и подгонен от музиката на лирата се скри във втория тунел. Тялото на Мистър Смит падна безжизнено в лодката и водата го отнесе навътре и навътре.

Джордан и Полин натиснаха медальоните си към ключалката. Врата се затвори и докато бавно се събираха крилата й, сякаш засмукваше черната вода обратно при себе си, прибирайки я завинаги във втория тунел. Накрая от водата не остана и капка дори. След нея останаха сухи стените и пода на галерията. Полин първа прекрачи от лодката на земята. Хвана Джордан за ръка:

— Да си вървим!

Бързо преминаха тунела и се озоваха в дупката. Хванаха се за стълбата и се изкатериха. Хората от екипа стояха в пълно мълчание и тревожно гледаха дали са добре. Полин огледа лицата на всички около себе си и кимна:

— Вики, ще имаш доста работа!

Психоложка първа реагира. Отиде до нея и силно я прегърна. След това се ослуша:

— Никола, лирата не свири! Да не би хората на Мистър Смит да са нападнали охраната? Тичайте!

Всички се втурнаха към трона в скалата. Лирата си стоеше на трона, слънцето грееше, птичките пееха, а Петров учудено се обърна към останалите:

— След онези ужасни писъци, тя спря да свири и да трепти.

Иванов се приближи до колегата си:

— Може просто да се е уморила. Може да дойдем пак утре и да я сложим на трона. Може да засвири пак. Искаш ли?

— Да опитаме! Какви бяха тези крясъци?

— Ще ти покажа всичко, дано се е записало.

След това Иванов се обърна към Никола:

— Ще има ли и още нещо?

— О, да! — и се обърна към американеца — Джордан, елате да затворите олтара!

Всички се събраха пред трона, когато Джордан и Полин поставиха медальоните си в издълбаните фигури. Този път ужасното стържене на камък в камък не уплаши никого. Когато шумът престана, за всички остана само да си съберат багажа. Работеха в мълчание и искаха колкото се може по-бързо да се махнат от това място. Учените събраха багажа си, натовариха го на колите и потеглиха. След това военните прибраха всичко в камионите и си заминаха.

Скрити, в дебрите на една красива българска планина останаха зловещите тайни на демони и затворените завинаги заложници на голямата любов. Един величествен трон, обърнат на изток, остана да чака своя божествен цар, който да седне на него, да засвири с божествената си лира и да посрещне своя Бог — Слънцето.

Хората, с присъщата им припряност и прибързаност, си тръгнаха, за да се опитат да си обяснят всичко. Да търсят обяснения за сили, неподвластни на контрол, да намерят най-приемливото решение, така че отново да се чувстват властелини на всичко явно и скрито в природата. Ще се опитат да обяснят неща, в които няма логика. Това е като да отговориш на въпроса: „Защо те обичам?“ Няма отговор на този въпрос. Единственият му верен отговор е: „Защото те обичам!“