Даниеле Брокс
Сълзата на Орфей (44)

44.

През следващите дни в хотела цареше напрегната тишина. Всеки се оглеждаше дали няма да срещне Полин или Джордан, но те не излизаха от стаите си. Вики, сериозна и замислена, посещаваше стаята ту на единия, ту на другия. За състоянието им говореше само с Никола, а с останалите членове на екипа водеше леки и неангажиращи разговори — за времето, за красивата природа, дали скоро ще се разхлади.

Галя замина за София и се забави повече от очакваното. Обаждаше се само на Никола за кратки съобщения. Той пък контактуваше повече с колегите си, отколкото с екипа от изследователи и обстановката ставаше доста напрегната.

Учените знаеха, че Джордан и Никола са намислили нещо и в момента го изпълняват. Имаха им пълно доверие и не любопитстваха с излишни въпроси. Всеки пишеше и проучваше нещо, наваксваше с работата, която е изостанала по време на дългите разкопки и преходи.

Никой не се доближаваше до пещерата. Районът бе заграден и се охраняваше денонощно. Военните идваха в края на всеки ден и докладваха, но нищо не се случваше. Водата не се движеше, не проявяваше агресия. Всеки ден по обяд слънчев лъч влизаше през процепа на пещерата и огряваше вътрешността, само тогава водата леко спада и се отдръпва. Бавно и спокойно. Тя не бързаше за никъде. Чакаше…

Ева лежеше на леглото с вперени очи в тавана. До нея Нико четеше книга и в стаята се чуваше само шума от разгърнатите страници. Тя го погледна:

— Нико, трябва да видя Полин. Искам да поговоря с нея. Какво ли е преживяла в тунела? Сега всичките ми страхове от усетеното напрежение избледняха и се чувствам като капризна лигла, която ангажира всички с нищожните си мисли.

— Щом искаш, иди. Какво те спира?

— Вики и Никола няма да ме пуснат.

— Никога не съм си и помислял, че може да те спре една врата, като може да прескочиш просто преградата на терасата.

— Ще дойдеш ли с мен?

— С удоволствие. Да им отидем на гости. Сигурен съм, че и Джордан е там. А ако при тях са Вики и Никола, ще си направим парти.

Нико стана, облече се и взе бутилка вино от хладилника. Обърна се усмихнат към Ева:

— Така вече може да отидем.

Тя кимна и отвори вратата на балкона. Излязоха в тъмната гореща нощ. Прекрачиха ниската преграда и застанаха пред светещите прозорци на съседната стая. Ева почука на стъклото. След малко щорите се вдигнаха и се показа озадаченото лица на Вики. Нико се усмихна:

— Май ще трябва да отида за още вино. Казах ти, че компанията ще е голяма.

Вики отвори и ги покани:

— Никога ли не използвате обикновените врати?

Нико показа бутилката:

— Всъщност се криехме от теб и Никола. Не знаехме дали ще ни пуснете.

От стаята се чу гласа на Никола:

— Това вино го дай на момичетата. Ние с Джордан имаме хубаво уиски. Сядайте при нас!

Ева и Нико влязоха, наляха си питиета и вместо очакваната от тях неловка тишина, разговорът продължи, все едно не е спирал. Не ги смятаха за странични хора и никой не скри страховете и чувствата си пред тях. Съвсем скоро новопристигналите вече знаеха какво е станало в тунела. Ева беше благодарна за това отношение и поласкана от доверието, с което ги приемат.

— Имам пробата, която взе Нико, но тук не мога да направя нищо. Добре, че разбрах какво е станало. Така няма да започвам изследванията си от нулата. Не съм докосвала контейнера, за да не повредя нещо и да не проваля възможностите за опити. — Ева се обърна към Полин — Ти добре ли си вече?

— О, да, всичко е много нереално и започвам да го възприемам. Дано Галя се върне по-скоро. Не знам дали ще й позволят да вземе лирата. Тя също занесе проба от тази течност, но дано успее да им обясни какво е това, без да я затворят в лудницата.

Телефонът на Никола звънна. Той излезе на терасата и след малко се върна:

— Галя ще донесе лирата, но с нея ще дойдат и двама учени от музея. Трябва да са сигурни, че няма да я повредим или подменим. Още нещо — единият ще снима с камера всичко, каквото правим с лирата. Има ли някакъв проблем?

— Не — Джордан вдигна рамене, — защото и ние не знаем какво да правим с лирата. Ако планът на баба и дядо проработи, наистина ще трябва да се документира, защото повече едва ли ще се повтори!

Полин въздъхна:

— Само по-бързо да свърши всичко това, защото ми е много трудно.

— Ами ако мистър Смит е вече извън границите на страната? — не се стърпя Нико.

Никола кимна:

— Със сигурност е напуснал страната. Затова ще ни трябва повече време да го върнем. Ще чакаме, Полин. Това няма да свърши бързо.

Нощта се изниза много бързо. Интересният разговор стопи времето и денят завари малката група приятели около масата в стаята на Полин. Всички станаха и отидоха в ресторанта да пият кафе, сякаш са спали спокойно през цялата нощ.