Даниеле Брокс
Сълзата на Орфей (17)

17.

Юлското слънце започна да сгорещява въздуха още с първите си лъчи. Лятото беше много тежко за работа и всеки вече си мислеше за ленивите дни, които ще прекара на брега на някое море. Това, обаче, щеше да бъде поне след две седмици.

Учените провериха отново оборудването си, натовариха го на Рейндж Роувърите и побързаха да се настанят по местата си, където климатикът не оставяше и следа от парещата жега навън. Колкото и да бързаха, те успяха да потеглят чак към 11 часа. Колоната от автомобили се измъкна от столичното движение и стъпи на магистралата, която щеше да ги отведе към крайната им цел. Още с излизането си от София, към тях се присъединиха още два Рейндж Роувъра. Джордан извади телефона си. Набра номер и тихо каза:

— Никола, мистър Смит се присъедини към експедицията.

Полин чу разговора му и попита:

— Това ли са хората, за които ни предупреди?

— Да, тръгнаха след нас. Твърдят, че с нищо не застрашават учените, но не им вярвам много. Не ми приличат много на религиозни фанатици.

— Разбрах, че и те имали такъв медальон като нашите?

Джордан учудено я погледна:

— Не е същият. Няма камъни. Някой е направил копие, но не е същото. Използвали са този медальон да отключат някакъв олтарен камък. Сигурно очакват под този камък да има огромно съкровище?

— А може би смарагдите на баба ми — и те ще им стигнат.

— А и защо им трябва ключ, за да поместят някакъв си камък от древни времена! Това е нелепо!

— Не е! Вратите на някои от тракийските гробници се отварят с механизми. Не бива да ги възприемаш като диваци. Въпреки че са живели в дълбока древност, те са имали много развита култура.

Джордан нежно прегърна Полин:

— Добре! Повече няма да се обаждам с исторически разсъждения. Ще си гледам полицейската работа.

След малко телефонът му иззвъня. Той го вдигна и чу гласа на Никола:

— Джордан, може да има проблеми, защото единият джип е на мистър Смит, но другият не е. Ако това са хората от „Последователите на Луната“ може да има някакъв сблъсък. Наблюдавай ги. Не ми се иска те да предизвикат „случайна“ катастрофа и да пострада някой от нашите. Като знам как се избиват едни други, може скоро да започнат атака.

— Добре, ще наблюдавам. А, ти всичко ли споделяш с Вики? Защо си й казал, че знакът на гърдите на трупа е същият? Полин е много уплашена.

— Точно затова й казах. Полин трябва да внимава. За сега тези от сектата не знаят за вашата роля и връзката ви с техните вярвания, но разберат ли, може да сте застрашени. Не знам какво са способни да направят, за да се доберат до вашите медальони.

Джордан затвори телефона и замислено се загледа през прозореца.

Пейзажът беше неповторим. Безкрайни и внушителни планини, чиито склонове са покрити с огромни гори. Величествени борове се извисяваха на голяма височина. Тук-там, горите се разкъсваха от кокетна поляна. В наситеното тъмнозелено на гората просветваше меката светлина на тревата. Планините стояха гордо, обагрени във всички нюанси на зеленото. От време на време сред зеления разкош проблясваше сребърната ивица на някой планински водопад. Пътят минаваше през впечатляващ планински масив, който от време на време се издигаше стръмно нагоре, а после пропадаше стремително надолу. На места шосето прорязваше планината, а на места минаваше като мост над дълбока пропаст. Явно в тази страна природата е творила с най-голяма фантазия.

Гледката оказваше същото влияние и върху останалите пътници, защото всеки мълчеше и гледаше само през прозореца.

Джордан наруши мълчанието:

— Галя, как се казва тази планина?

Галя се усмихна добродушно:

— О, Джордан, ние сме на Балканския полуостров. Днес си видял поне три планини. Тази в момента е Средна гора. Снощи спахме в подножието на Витоша. Сега пътуваме към Родопите.

— Имате много планини и много реки. Красиво е.

Галя добави:

— Преди да слезем от магистрала, ще видиш и колко красиви равнини имаме. Тук имаме от всичко.