Даниеле Брокс
Сълзата на Орфей (19)

19.

Тази нощ Полин отново не можа да спи спокойно. Гласът на Мадлен Буже я викаше непрекъснато от дълбините на миналото. Призори тя се отказа да прави повече опити да заспи и замислено се изправи в леглото. Напипа медальона си — досега винаги щом го сложеше и кошмарите изчезваха. Защо се връщат отново? Дали пък вече са се приближили много и духовете я напътстваха? Стана и излезе на терасата. В далечината се тъмнееха хълмовете на планината и сигурно някъде там я чакаше среща с мистерията от сънищата й. В този миг чу глух шепот. Погледна надолу и видя, че Джордан и Никола са пред хотела и всеки припряно говореше нещо по телефона си. Полин се облече набързо и излезе навън:

— Какво става?

Джордан я прегърна през кръста и тихо каза в ухото й:

— В съседния град са открили джипа на нашите приятели от Обществото на изгряващото Слънце. Паркирали са преди два часа пред един хотел. Малко след това в полицията са получили сигнал за катастрофа. Един шофьор на камион е видял паднал в пропастта джип. Отидохме там — Последователите на изгряващата Луна са мъртви.

— Другите ли са ги убили?

— За мен това е сигурно, но никой не може да го докаже. Отново няма никаква връзка с тях. Сега вече опасността за нас е намалена на половина, но пък от друга страна погледнато, тези сектанти се оказаха доста свирепи и опасни. Трябва да се пазиш, да се оглеждаш и да не се отделяш от мен. Никой не бива да разбира, че истинските медальони са у нас. Видяхме, че те убиват и просто защото някой им пречи. Ако разберат, че ние държим истинския ключ, който те търсят, няма да се замислят, а просто ще ни убият и ще вземат това, което искат.

В този момент се приближи Никола:

— Е, гълъбчета, Мистър Смит си разчиства пътя. Нищо не може да го спре. И пак е невинен, а полицията просто не може да се доближи до него.

Полин потръпна:

— Не може ли да го спрете, да му забраните да ни следва?

— Как? Той просто пътува и разглежда страната. Той е само един турист! Щом го доближим и веднага започва да се оплаква от полицейски тормоз.

От хотела излезе собственикът:

— Заповядайте вътре! Не стойте отвън на улицата. Има кафе, родопски чай, закуска. Все още никой не е станал, но ние сме готови.

Тримата влязоха в ресторанта, всеки си взе по чаша кафе и се настаниха на една от масите. Полин каза:

— Тази нощ пак сънувах.

Джордан и Никола я изгледаха тревожно:

— Не си могла да спиш? Пак ли онези кошмари или сега е нещо по-различно, когато вече сме съвсем близо?

— Само ме викаше и плачеше. Беше съвсем тъмно и от всички страни ехтеше единствено гласът й. Не можех да разбера откъде идва, за да я намеря!

Никола кимна:

— Ще я намерим.

В ресторанта влезе Галя:

— Добро утро! Явно нямате търпение да започваме с тракийските гробници!

След нея влязоха Кейси и Валери. Поздравиха и се настаниха на съседната маса. След малко ресторантът беше пълен с учени и студенти, които превъзбудено обсъждаха хипотезите си около тракийските митове.

Слънцето вече беше изгряло напълно, когато джиповете потеглиха към най-близкия тракийски некропол. Бяха пътували само два часа, когато колоната от джипове спря в подножието на един хълм. Всички излязоха и взеха малките си чанти с инструменти. Галя ги поведе напред:

— На върха на този хълм има издълбан саркофаг. Ние не можем да го свържем с Орфей, но местните легенди твърдят, че точно това е гробът му. Аз съм категорична, че това наистина е древно, но не е достатъчно. Местността се нарича Белите камъни.

В разказа се включи и синът й:

— Земите ни са били обитавани още от праисторически времена. Тук се е развивала много интересна цивилизация още през енеолита. Открита е могила със селище, което е съществувало преди 7000 години. В него е открит календар със слънчевото равноденствие и слънчевите цикли през годината. Затова смятаме, че е напълно възможно и лирата да се датира от тези времена.

Холандецът Кейси добави:

— Да, тази цивилизация се е развивала много интензивно, но мистериозно изчезва. Не може да се каже защо. Имало е следи от пожари в тези селища, имало е следи от битки. Сигурно са воювали. Остава загадка с какви изключителни технологии за обработка на цветни метали са разполагали.

— Да — доволна се намеси Галя, — изчезнали са така внезапно и мистериозно, че не може да се разбере нищо за вярванията им, за религиите и Боговете им.

Иван продължи:

— Аз съм много впечатлен от лицевите урни.

— Какво? — попита заинтригуван Нико.

— Това са урни с праха на починалите, но са с лицето на мъртвия. Нещо като скулптура на главата на мъртвия човек, която вътре е куха и е сложен прахът му. Едновременно и гроб, и надгробен паметник.

Галя отново се върна към темата за лирата:

— От този период датират и погребения с разчленяване на трупа. Щом лирата е на седем хиляди години, а и легендата за смъртта на Орфей, може да се съди, че от този период е започнал наистина орфеизмът. Някои историци твърдят, че разчленяването на труповете се прави против вампиризъм.

Полин се обърна рязко:

— Как така?

— Още в каменно-медната епоха хората са се страхували, че мъртвите може да се върнат от света на сенките и правели защитни ритуали. Като разчленят трупа и поставят заграждения с камъни около главата, така са били сигурни, че мъртвият няма да стане вампир и да се върне.

— Откъде ще им хрумне да правят такива ритуали за предпазване? — за Ева всичко беше прекалено приказно. — Да не би да са имали случаи, когато мъртвите се връщали?

Иван се опита да обясни:

— В легендата за Орфей и жена му Евридика…

— Да, да — нетърпеливо го прекъсна Нико, — но за да се върнат мъртвите ще трябва и намеса на боговете. Не са ли били на много ниско ниво на развитие, за да имат чак толкова развита митология и някакви вярвания?

— Напротив. Били са силно развити племена. От тях е останало и намереното в Северна България най-старото обработено злато в света. И то е на седем хиляди години! — Иван говореше все по-разпалено. — Били са организирани и са имали владетел. Може би това е първият владетел в Европа! Данни за по-ранни открити владетелски гробници няма.

Ева се усмихна на ентусиазма му:

— Да, тук всичко е най-красиво, най-вкусно, най-древно и най-загадъчно.

Неусетно в тези интересни разговори учените бяха стигнали до некропола. Всички замълчаха и заразглеждаха издълбания на върха на скалата саркофаг. След това се отдръпнаха и оставиха археолозите от групата да се поровят и разгледат подробно. Това беше тяхното царство и те се заеха с работата си. След малко от групата се отдели Полин и се отправи към Джордан, който стоеше настрана и се оглеждаше. Само на няколко метра от него стояха петима непознати за Полин хора, които наблюдаваха съсредоточено работата на учените. Те се държаха така, сякаш Джордан не съществува, просто не го забелязваха. Полин го погледна в очите:

— Това ли са онези, които ни заплашват?

— Да, какво има?

— Не е тук.

— Защо мислиш така?

— Не знам, но съм сигурна.

Полин се огледа. От върха, на който бяха, се виждаха меките заоблени хълмове на планината. Те се простираха доста надалеч. Тя започна да мисли на глас:

— Оттук се вижда много надалеч. Какво ли трябва да видя. Сигурно го виждам, но не знам, че е там. Къде ли трябва да отидем?

Джордан тихо отвърна:

— Не се измъчвай с въпроси, на които не можеш да отговориш. Когато стигнем, ще разбереш. Само се постарай да не се издаваш, за да не разберат и другите.