Даниеле Брокс
Сълзата на Орфей (39)

39.

Въодушевени от възможността за още някакво откритие, учените работеха бързо. Честата смяна не позволи на никого да се умори и затова за другия ден остана съвсем малко работа. Беше ред на Нико и Кейси да работят, когато откъртиха и последното парче от покриващата скала. Пред тях имаше лъскав тъмносив камък. Гладък и мистериозен, като паметник.

Въпреки въведените правила, Ева слезе при тях. Двамата мъже гледаха стената от три-четири крачки разстояние и не можеха да разберат защо е била скрита. Ева се доближи и заразглежда краищата. След малко, съвсем пребледняла, тя се обърна към колегите си:

— Момчета, това е врата. Трябва да я отворим.

Двамата се приближиха и започнаха да опипват камъка.

Нико трескаво галеше гладката повърхност:

— Търсете ключ, копче или нещо друго, не знам какво.

До този момент Джордан гледаше мълчаливо и безпристрастно. Тихо се приближи до тях, взе един от оставените на земята чукове и силно удари по страничната стена на галерията, точно в ъгъла до камъка. Откърти се парче скала и отдолу блесна сивия метеоритен блясък на вече познатия им камък. Другите мълчаха и гледаха учудени. Джордан обясни:

— Вратата си има рамка. Ще разкрием и нея. Щом по вратата няма нищо, с което да се отключи, сигурно по рамката или отстрани има нещо скрито.

Кейси и Нико отказаха смяна, но Марио и Хелън бяха слезли вече и настояха. Така наистина щеше да стане по-бързо. След около половин час Полин слезе да им каже, че ще направят почивка за обяд. Марио и Хелън оставиха инструментите си и се отправиха към стълбата. След случая през онази нощ, имаше военна охрана и вътре по главната галерия. През десетина метра имаше въоръжен войник. Така учените бяха и спокойни, и не бяха сами в тъмния тунел. Фенерите на охраната правеха тунела не толкова страшен, колкото изглеждаше той във въображението на някои от тях.

Полин разгледа дъното на тунела. Камъкът лъщеше гладък и изящен. Страничният перваз беше широк само двадесетина сантиметра и лесно се разкриваше.

— Да поработим малко, а като дойдат другите, ние ще идем да хапнем. Така няма да се спира работата.

Джордан се съгласи.

След половин час Иван и Валери слязоха да поемат смяната си. Младежът прибързано разказа:

— Онзи, дето стои отстрани и само ни гледа, е дошъл. Застанал е точно пред входа, от другата страна на лентата. Разперил е ръце и гледа втренчено към пещерата. Нарежда нещо като молитви, ама според мен той си е измислил този език. Вика много силно и е наплашил всички. Пуснали са помощниците му и те стоят около него като охрана. Засега само вика и гледа в пещерата, на никого нищо не прави и затова не го закачат.

Валери беше видимо уплашена:

— В тази страна лудите не ги ли прибират? Защо му позволявате да стои наоколо? Чувате ли ни като ви говорим?

Джордан и Полин разчистваха рамката в горния десен ъгъл. Не спираха. Иван се приближи.

— Какво има там?

— Ключът! — кратко отвърна Джордан и отстъпи настрани.

Полин довърши с почистването и отстъпи. Впери в него зелените си очи и попита:

— Какво ще правим сега?

— Искаш ли да отключим? — прегърна я Джордан.

Двамата извадиха медальоните си. Валери разглеждаше символа. Тунелът беше висок около два метра. На приблизително двадесет сантиметра по-ниско, под тавана, на страничната рамка до вратата беше издълбан символ на слънцето. Един. Сбор от двата символа, които се намираха на трона, който откриха учените.

— Тук символите са заедно — Иван мислеше на глас. — Неразделната връзка на Слънцето и Луната?

Валери изказа друго предположение:

— Ние сме в пещерата утроба. Това трябва да е връзката на мъжкото и женското начало.

— Хайде, отворете вратата! — подкани ги Иван.

Джордан и Полин застанаха един срещу друг до вратата.

За да поставят медальоните си заедно в издълбания символ, те трябваше плътно да доближат телата си. В този напрегнат момент никой от тях не почувства страст, а по-скоро сигурност от това, че са заедно. Натиснаха медальоните си навътре. Камъкът поддаде и те леко хлътнаха още малко. Двамата извадиха знаците от каменното гнездо и отново си ги окачиха. Усетиха, че задействат нещо и сега трябваше да чакат. Най-близко стоящият войник от охраната наблюдаваше с огромен интерес действията на учените. Той може би беше най-стреснат, когато започна оглушителното стържене на камък в камък. Врата се отваряше бавно. Учените и войниците се бяха скупчили пред нея и наблюдаваха внимателно.

Оглушителният грохот им попречи да чуят това, което чуха колегите им на повърхността на земята.

Още щом започна стърженето, всички горе разбраха, че вратата се отваря. Мистър Смит започна да вика странните си думи още по-силно. Освен стърженето, обаче имаше и нещо друго. Нико пръв разбра какво е това. Скочи на крака и викна към Марио и Кейси:

— Идва вода! Да ги извадим оттам!

Преди охраната да може да ги спре, те вече бяха вързали обезопасителни въжета и стремглаво се спуснаха в дупката. Щом стъпиха на дъното на дупката, Нико сурово нареди:

— Не откачайте въжетата си. Идва вода, ще се наложи да ни изтеглят!

Затичаха по тунела с викове:

— Излизайте!

В същия миг Джордан премина от другата страна и започна да оглежда стените. Продължението на тунела беше доста по-високо и с груби, назъбени стени. Вляво, точно където свършваше горния край на врата, на височината на горния й праг, започваше ниша, сякаш издълбана от човек. Вратата все още бавно се отваряше, когато прага й прекрачи и Полин. Тя застана зад гърба му и се вгледа в нишата. Насочи фенера си натам. Каза само:

— Лодката…

Шумът от стърженето на вратата им попречи да чуят виковете на колегите им. Мракът, разкъсван само от светлината на фенерите им, им попречи да видят минаващият покрай тях дълъг сив облак. Усетиха само студен полъх, но за кратко.

Сивият облак излезе през вратата и увисна над групата учени и войници. Трима от войниците побягнаха към изхода. След тях тръгнаха учените. Отзад остана последният от охраната.

В същия миг, сивият облак излезе от пещерата утроба и се насочи направо към Мистър Смит. Обгърна го и сякаш изчезна в него. Той се обърна светкавично и поведе хората си към колата. Качиха се и отпътуваха.

Докато групата в тунела тичаха към спасителната стълба, водата нахлу. Страничните тунели бяха пълни догоре с вода и сякаш изведнъж я изсипа върху хората. Водните стълбове се събраха в главната галерия и погълнаха всичко.

Охранителите, които държаха въжетата, усетиха напън и започнаха да дърпат силно. Галя стоеше на ръба на дупката и с разширени от ужас очи видя как двуметров стълб напълни зеещата дупка. Тя тихо прошепна:

— Ваньо! Ваньо! Господи! Не! Не!

Никола я хвана през кръста само миг преди да скочи:

— Чакай, дърпат въжетата!

Първи от водата се показаха двама от войниците, хванали се за обезопасителните въжета. Те се държаха здраво вкопчени във въжетата и не реагираха. Вцепенени и неподвижни, само трябваше да ги изтеглят. Дори не направиха опит да се хванат за стълбата и да се изкачат сами. Всички се събраха да дърпат заедно. В края на първото изтеглено въже бяха Кейси, прегърнал през кръста Валери. Тя беше отпусната и не реагираше. Издърпаха ги и двама мъже и ги изнесоха извън пещерата. Кейси трепереше и с обезумял поглед се огледа:

— Доктор! Доктор!

От пещерата се чу писъкът на Галя. Полицаите оставиха Кейси и Валери на двамата лекари и веднага се върнаха да помогнат в пещерата.

На края на второто въже се показа Марио, който стискаше за китките Иван. Живи, но напълно неподвижни и неадекватни, те изчакаха да ги изтеглят догоре, без да реагират. Полицаите ги отнесоха на ръце и ги оставиха на тревата навън. На Слънце. Галя ги следваше неотлъчно. Паниката в очите й не й даваше възможност да издаде нито един звук. Тя дишаше тежко и объркано гледаше към лекарите и към колегите си.

Най-дълго се бе развило въжето на Нико. Всички теглеха и бързаха да го извадят от водния ад. Когато най-после го изтеглиха, видяха, че той е в най-тежко състояние. Крещеше с пълна сила:

— Изпуснах го! Момчето! Държах го! Ръката му се изплъзна, като че ли някой го теглеше с ужасна сила. В началото той се държеше за мен, но после започна да се дърпа и да се тегли в другата посока. Странно как. Аз не можех да се движа в тази вода.

Думите излизаха в устата му една след друга, направо слято. Говореше бързо и високо, а след това, седнал в пещерата до дупката, все по-тихо започна да повтаря:

— Момчето! Изпуснах го! Те са там, останаха!

Никола гледаше края на трите въжета и отчаянието го обзе напълно.

Джордан и Полин останаха долу. Започна да връзва края на едното въже за себе си. В този миг Нико го видя и веднага излезе от транса:

— Не! Не слизай! В тази вода не можеш да се движиш. Не можеш да мърдаш нито ръцете, нито краката си. Не слизай там!

Вики го хвана за лакътя и го върна в реалността. Посочи към дупката:

— Водата започна да спада! Не бързай! След малко ще влезем.