Даниеле Брокс
Сълзата на Орфей (2)

2.

Полин не искаше да се повтаря още една безсънна нощ и предвидливо взе приспивателно. Вики й ги беше дала само за случаите, когато не може да спи добре. От няколко месеца Полин все се оплакваше на Вики, че се буди нощем и се чувства уморена. В събота щеше да й разкаже защо и от какво се буди нощем.

На сутринта тя изглеждаше свежа и красива. Насладата от взетия душ се превърна в усмивка. Редовната й лека закуска само от плодове я ободри и тя с удоволствие изпи кафето си. Облече любимите си дънки и любимата си тениска. Не виждаше причина да слага официален костюм за посрещането на великия детектив. Тя реши, че той сигурно дори не е сресал оредяващата си коса и ще е облечен в размъкнат сив костюм, чието сако е деформирано от големия му корем, получен от бира и понички.

Пътят до летището беше доста и тя се наслади на любимата си музика по радиостанцията с ретро парчета. Уважаваше истинския рок, когато са се правели песни, които да станат хит не само за едно лято, а да останат завинаги.

Когато влезе в салона за пристигащи международни полети, тя с изненада откри, че самолетът от Ню Йорк е кацнал. Почуди се дали мистър Джоунс не е тръгнал към института с такси и това да й донесе сърдит поглед от директора. Застана в средата на салона и вдигна пред себе си лист с името на детектива. Към нея се запъти невероятен мъж. Спортно облечен, с дънки и тениска, с чуплива светла коса и най-сините очи на света. Не толкова цветът на очите я порази, колкото лъчезарната усмивка, която правеше лицето му добродушно и сърдечно. Полин се огледа зад него, за да не пропусне детектива, но не искаше да откъсва очи от усмихнатия млад мъж. Сякаш идеалът й за мъж се беше материализирал и сега щеше да я подмине.

Само че мъжът спря пред нея и се представи:

— Здравейте, аз съм Джордан Джоунс. Наричайте ме Джорди или просто Джей.

— Ами аз…

— Вие трябва да сте Полин Буже — още по-ослепително се усмихна той. — Имам ваша снимка. Ако не бяхте толкова красива, нямаше да се съглася да прелетя океана, за да се срещнем и да работим заедно.

— Благодаря. Приятелите ме наричат Поли, но много рядко. Казват ми просто Полин.

Тя протегна ръка и нежната й длан удобно се настани в огромната му силна ръка.

Полин не се беше чувствала толкова неловко от първата си целувка като ученичка, когато бе толкова засрамена, че два дни не излезе от стаята си. Сега си мислеше, че отдалеч й личи колко много е впечатлена от външността на този човек. Знаеше, че това е прекалено повърхностно и се ядосваше на себе си. Само че Джей бързо наруши мълчанието. Щом се качиха в колата и потеглиха, той се оказа запален по рока, колкото нея. Засипа я с любопитни факти от живота на певците или интересни събития около песента, която звучеше. Държеше се свободно и приятелски и Полин се укори, че е била резервирана и срамежлива като глупаво хлапе. Постепенно и тя се отпусна. Помисли си, че сигурно някоя прекрасна жена го чака у дома и те трябва да са само колеги и приятели. Това я успокои. Започна да се включва в забавата като припяваше и се смееше с глас на клюките около великите рокаджии.

Джей беше изключително организиран човек. Успя да се справи с багажа само за половин час и след като взе душ, покани Полин на вечеря.

— Нека да я отложим — отвърна тя. — Днес съм сготвила аз. И трябва да го опиташ, за да разбереш защо през останалите дни ще ядем на ресторант. Не ме бива в готвенето, но мога да включвам скарата и да слагам пържолите върху нея.

— Барбекюто е мъжка работа. Нека аз да се заема. Защо не отвориш бутилка?

— Бира или уиски? — опита се да отгатне Полин.

— Червено вино, моля. Това че съм американец и че съм полицай, не означава, че пия само бира.

Настъпилата конфузна пауза бързо бе запълнена от самия Джордан, който пусна музика и започна да обработва месото.

— Полин, ще ми трябва соев сос и бира, за да мариновам пържолите. Имаш ли?

— Да, разбира се.

Полин подаде бутилките и тихо каза:

— Извинявай, ако съм те засегнала!

— О! — Джордан се усмихна широко, — аз не се обиждам толкова лесно. Ще трябва да опиташ пак.

Тя се усмихна и отиде за виното. Беше си купила този мезонет заради гледката към Париж. На последния етаж на една масивна стара кооперация, апартаментът имаше огромна тераса. Там беше направила място за скарата си, а над нея се издигаше комин, който приличаше на застанала на четири крака камина.

Полин сервира масата до скарата. Сипа вино и удобно се настани на плетения фотьойл. След малко при нея излезе и Джордан. Той остави купата с месото на поставката до прозореца и се настани в другия фотьойл. Слънцето залязваше срещу тях. Полин наруши тишината:

— Имам планове за уикенда. С една приятелка ще ходим при моите родители. Независимо дали искаш или не, ти трябва да дойдеш с нас.

— Знам това. Ще дойда.

Отново настъпи мълчание и този път той го прекъсна:

— Ти си голяма късметлийка да имаш този апартамент. Изгледът е великолепен. Обзавеждането е впечатляващо… Много ми хареса!

— Да, родителите ми имат добро състояние.

— О, да не са барон и баронеса, които живеят в замък?

— Не, в нещо подобно на замък. Не е класически замък с кули, а доста екстравагантна постройка. Представлява куб. През 13 век един благородник купил земята и започнал да си строи замък. Построил централната част и когато трябвало да се започнат кулите и страничните крила, жена му го напуснала. Избягала с някакъв мъж. Той вече нямал желание да довърши замъка и сградата си останала така. Неговите деца запазили всичко както си е било и предали на наследниците си също да запазят сградата такава.

— О, значи все пак си баронеса?

— Не, той е бил граф.

— Графиня? Графиня, която слуша рок?

— Престани! Никой отдавна не използва тези титли. Родителите ми са много мили и добри хора. Дори са скромни, а повярвай ми — има с какво да се похвалят.

— Добре, сега пък ти се обиди. Ще трябва да те науча какво е това „чувство за хумор“, защото в противен случай ще се наложи да се извиняваме един на друг по десет пъти на ден през следващия месец.

— Аз също имам чувство за хумор, но просто ти си непознат човек и не зная нито как мислиш, нито как се държиш. Затова искам всичко да е ясно.

— Апартаментът ти е много хубав, а и виното е чудесно.

— Ако наистина си ценител на виното, ще има какво да си говориш с баща ми. Той е собственик на една от най-добрите и известни изби във Франция. Негово е бургундското вино „Буже“.

— Не може да бъде! Пил съм такова в един приятел. Той е сенатор и всяка година си поръчва от това вино.

— Сенатор Дрейк е личен приятел на баща ми.

— Ето ти сега един много малък свят!