Даниеле Брокс
Сълзата на Орфей (6)

6.

На сутринта всички участници в експедицията се събраха в кабинета на Полин в археологическия музей. Трябваше да се представят официално, макар че вече всички се познаваха от предишната вечер.

— Аз съм Ева Грюнер, химик, от музея в Берлин, Германия! — каза ослепителната блондинка, за която не можеше да се прецени преди колко време е прехвърлила 30-те години. Тя беше от онзи тип вечно красиви и млади жени, които могат да бъдат на 33 години, но и със същия успех можеха да бъдат и 39 години. Тя впечатляваше и с невероятно дълги крака. — Всички сте запознати с трудовете ми и с това, че съм пълен скептик. Смятам да докажа, че такава лира не съществува и това откритие е просто гонене на евтина сензация, защото някой се опитва да спечели слава.

— Аз съм Кейси Макс от университета в Амстердам, Холандия — обади се миролюбив и кротък мъж на около 35 години. Слаб и тъмнокос, той изглеждаше непрекъснато вглъбен и замислен, като че ли живееше в свой собствен свят. — Историк съм. От всичко най-много мразя скандалите и заядливите зли хора. Мисля, че всеки може да се разбере с другия като говори спокойно.

— Аз съм Валери Дюпон — археолог, от Берн, Швейцария. — Симпатичната млада жена имаше вид на саможива и сякаш хората я плашеха. Кестенявата й коса беше стриктно и стегнато вързана на опашка, може би от страх, че ако я разпусне, някой ще я хареса и заговори. — Аз никога не си правя прибързани изводи. Трябва да видя всичко сама, да преценя и чак тогава да дам оценката си. Никога не изказвам мнение предварително.

— Да, явно вече имаме обособени два лагера! На вярващите и на невярващите. Аз също не вярвам в тези измислици за вълшебна лира. Казвам се Нико Гомес и съм физик от Барселона. — Тъмните умни очи на четиридесетинагодишния испанец правеха лицето му одухотворено и излъчваше някакво особено обаяние. Външният му вид на красавец и женкар, остро контрастираше със сдържаното му поведение. — Като се вземе предвид, предположението за материализиране на една очевидна измислица, аз също съм склонен да си призная, че вече имам създадено скептично настроение.

— Аз съм Марио Тирози, преподавам митология и съм от Милано — обади се млад мъж с черна чуплива коса и искрящи сини очи. — Да си призная — аз съм мечтател. Иска ми се всички приказки да са истина. Работя всеотдайно, но не влагам сърцето си в работата, защото жена ми го отнесе с нея, когато ме напусна.

— Аз съм въпросната жена! — обади се красивата брюнетка, която досега мълчеше. Фините й черти правеха впечатление на всички, защото освен че е красива, отдалеч си личеше, че притежава и огромен интелект. Черните й, живи и любопитни очи неспирно наблюдаваха и изучаваха с подробности всеки човек наоколо. Не пропускаха нито една реплика или жест. — Казвам се Хелън Макрайън и не нося фамилията на съпруга си, защото имах вече изградена репутация и много научни трудове, преди да се оженим. Наложи се да избера между Марио и археологическата кариера в Оксфорд, защото той отказа да заеме предлаганото му място в същия университет и искаше да си остане в Милано. Това е последното ми изказване във връзка с нашия брак. Надявам се, че всички любопитни са удовлетворени и повече няма да има въпроси.

— Аз съм Полин Буже. Археолог съм. Формално аз ще ръководя експедицията. Тук сте събрани най-великите имена и аз съм определена за ръководител, само защото директорът на музея в Париж успя да намери подходящия филантроп, който да финансира нашата малка разходка до България.

— Аз съм Джордан Джоунс, следовател от Ню Йорк. Ще ви помагам.

— За какво са ни го залепили тоя? — Без никакво притеснение Ева се обърна към Полин. Говореше нахално и с пренебрежение.

Полин запази самообладание:

— Присъствието му ще ни осигури подкрепата на полицията в България, ще имаме и непрекъсната охрана на обекта, докато работим, а и това е единственото условие на нашия спонсор.

— Никой не може да ме убеди, че не си от ЦРУ и по-добре не говори повече, за да не се оплиташ в повече лъжи! — високомерно сподели Нико и уж говореше на всички, но дългият му поглед се спря на Джордан.

— Да, явно няма да е приятна работата ни през следващия месец. — Джордан въздъхна тежко, стана от стола си и отиде да погледа през прозореца.

Полин продължи да говори, все едно нищо не се е случило:

— Пред всеки от вас има папка със задачите и плановете ни. Дните ви, тук в Париж, са ангажирани изцяло. Имате съвсем малко свободно време, защото цялата подготвителна работа трябва да се свърши за една седмица. Точно след седем дни отлитаме за България. Там вече планове няма да има. Кацаме и се захващаме за работа. Аз съм ангажирала голям екип от преподаватели и студенти от Софийския университет, които ще дойдат с нас на разкопките. Всъщност ние трябва да обобщаваме нещата и да имаме общ поглед върху всичко. Каквото и да откриете, вие сте длъжни да го споделите с останалите от нашия екип. Само осем души сме и ще се надявам да си имаме пълно доверие. Всяко камъче може да е важно. Всеки има различни и много задълбочени познания. Всеки може да даде обяснение на нещо, което за другите е маловажно и безинтересно, и то да се превърне във важно откритие. Колкото и различни да са схващанията, вярванията ви и възгледите, трябва да споделите с всеки и най-малката дреболия, изпречила се пред вас. За целта ще има дневник, в който всеки е длъжен по два пъти на ден да отразява резултатите от работата на групата ни. Ще се записва дори и ако сте намерили на земята монета от 1990 година. Фактите ще се анализират от всички нас в края на всеки ден. Трябва да се знае цялата информация, за да може да има общ поглед върху разкопките.

Ева се обърна към Нико:

— Започвам да се чудя кой всъщност е от ЦРУ и дали това не е военна мисия!

Нико закачливо й намигна и отправи питащ поглед към Полин. Тя поясни:

— Влагам в тази задача цялото си сърце и искрено се надявам да открием нещо наистина важно. Просто искам всичко да мине както трябва. Надявам се всеки да изразява открито мнението си и вярвам, че никой няма да се обижда или се кара заради една идея. Всеки има право на собствено мнение и ще съм ви задължена, ако мислите на глас през цялото време.

Валери тихо се обади:

— Аз съм съгласна на такива отношения в работата. Това наистина ще е най-ползотворно.

Кейси се съгласи с кимване. Марио и Хелън също подкрепиха плана. Нико почука с молива си по масата и поглеждайки на една страна попита:

— За кого ще е славата? Кой ще е авторът на откритието?

Полин не издържа и поде заядливия му тон:

— Нали всичко е небивалица? Имаш ли претенции към авторството на една фантасмагория?

— О, да! Засега, когато нищо не се знае, имам претенции. Когато всичко излезе една опашата лъжа, ще се оттегля скромно. Но дотогава, искам да участвам и приемам напълно такъв начин на организиране на експедицията.

— Благодаря! — Полин го дари с широка и мила приятелска усмивка.

Усещаше големите различия във вижданията на изтъкнатите учени и ясно си даваше сметка, че тя трябва да е буфер между тях, да служи за свързващо звено и уталожва негативните им страсти. Всеки от тях имаше вече изградена своя теория по въпроса и тя трябваше да ги обедини. Наистина щеше да й е много трудно. За миг само я осени идея и тя побърза да поговори с директор Рожер.

Той я прие дружелюбно, както винаги и много търпеливо изслуша нейните наблюдения върху членовете на експедицията. Накрая Полин завърши:

— Иска ми се повече да се занимавам с изследователска работа, а не с помиряване на капризни гении. Уталожването на страстите им и заяждането по време на спорове ще ме натовари, а и не съм подготвена за такива отношения. Моята най-близка приятелка е психиатър. Дали разполагаме със средства да я вземем на експедицията? Напрежението между членовете на групата е доста голямо и ще ни е нужен професионалист.

— Тя дали ще се откъсне от практиката си за толкова дълго време и ще може ли да отложи часовете с пациентите си?

— Не зная. Тази идея ми хрумна сега, когато слушах как се заяждат един с друг. Някои просто търсят повод, за да обидят някого и да му се подиграват. Не съм говорила с нея. Говоря първо с вас. Не бих взела такова решение на своя глава.

— Добре, говори с нея. Дано се съгласи. Наистина, при това напрежение в групата ще имате нужда от специалист.

Полин благодари и щастливо усмихната излезе от кабинета на директора. Сега обаче, й предстоеше по-трудната част от задачата — да убеди Вики да замине с тях. Затвори се в кабинета си и набра номера й. Помоли секретарката й да й предаде спешно да телефонира, след като приключи с пациента си в момента. Затвори телефона и заразлиства купищата справочници, събрани на бюрото й. Имаше брошури за Историческия музей в София, за Софийския Университет, за природните забележителности на България, за многото археологически находки, намерени почти във всеки край на тази малка страна. Явно там бяха се развивали много и различни култури и всяка епоха беше оставила белези за съществуването си. Интересно, колко ли назад във времето може да я върнат тези находки? Възможно ли беше в тези земи да са скрити данни дори за митологични времена? Дали наистина във всяка легенда има скрита частица истина, колкото и фантастична да е тази легенда?

Заниманията й бяха прекъснати от телефона. Притеснена, Вики дори не поздрави:

— Добре ли си?

— Да, но имам едно предложение за теб. Моля те, не ми отказвай веднага, а първо помисли — предлагам ти огромен материал за мечтаната ти книга. Ела с нас на разкопките в България.

— Невъзможно! Практиката ми!

— Не може ли да си просто в отпуск и друг да поеме пациентите ти?

— Не бих рискувала практиката си за едно приключение.

— Ти ще бъдеш член на експедицията. Това ще бъде отразено във всички официални документи и академичните среди ще посрещнат книгата ти по съвсем различен начин, ако проучванията ти са направени в естествена среда, а не сред стерилните стени на изолирания ти кабинет.

— Каква е истинската причина?

— Трябва ми умиротворител за коренно противоположни характери. Трябва ми слънчевия ти характер и оптимистичната ти усмивка.

— Кога трябва да тръгнем?

— Да тръгнем? Съгласна ли си?

— Трябват ми два, най-много три дни, за да уредя отлагане на ангажиментите си и да прехвърля пациентите си към колеги за един месец. Познаваш ли някой хубав българин?

— Все ще намерим нещо. Ти се приготви!

Полин затвори телефона усмихната. Вече беше по-спокойна за бъдещето на експедицията и не изпадаше в паника пред назряващите непрекъснати дрязги. Вики щеше да оправи всички проблеми и така щяха да работят спокойно. Като си помислеше, май Вики щеше да има най-много работа от всички.