Даниеле Брокс
Сълзата на Орфей (50)

50.

На следващия ден ритуалът с поставянето на лирата на трона и свиренето й, предизвика радостни усмивки и положителни емоции в екипа.

Двама от хората на Никола монтираха стойката и поставиха отгоре ултравиолетовата лампа. Насочиха я към центъра на дупката. Свързаха с генератора на военните охранители и изчакаха Полин и Джордан да се осигурят и спуснат в лодката. Щом двамата седнаха, Джордан взе греблото и даде знак.

Отгоре включиха лампата.

С умерено, плавно движение водата тръгна надолу. Щом водата спадна до половината на първия тунел, тя застина и бавно понесе лодката към вратата на втория тунел. Когато стигнаха, Джордан придърпа лодката в ъгъла под ключа със знаците от медальона. Застопори я и двамата се вгледаха в плътната тъмнина на втория тунел. Светлината от ярките им прожектори не се разпръскваше и те можеха да осветяват само първия тунел.

— Трябва да сме внимателни, защото вратата трябва да се затвори много бързо. Ще можеш ли да го направиш?

Полин кимна:

— Разбира се! Странно е как не сме го видели да излиза.

— Може и да сме го видели, но не сме знаели какво да гледаме. Нямахме представа с какво си имаме работа.

— Сега дали ще го видим? Ако премине само като лек повей?

— Не, сега има тяло. Гневен е и със сигурност ще беснее. Обещавам ти, че ще го видим!

В този момент към тях се приближиха две сенки. Застанаха от вътрешната страна и затрептяха. Мъжкият силует посочи на Джордан една малка лодка. Дрезгаво прошепна:

— Ела с мен!

Джордан погледна Полин и попита:

— Ще се оправиш ли сама за няколко минути?

— Върви!

Той се прехвърли в малката лодка и водата го понесе във втория тунел след мъжкия силует.

Женската сянка протегна ръце към Полин:

— Как бих искала да те докосна и да те погаля! Чуй ме, детето ми! Прости ми за всичко, което ти причиних! Прости ми, че те повиках и подлъгах да освободите демона! Не биваше да му се доверяваме, но мисълта да изживея любовта си беше много примамлива! Цяла вечност мечтая да прегърна любимия мъж.

— Имала си мъж, който те боготвори — отвърна тихо Полин.

— Да, но аз обичах друг. Сърцето ми се блъскаше, затворено в замъка. Въздух не ми достигаше в огромните му стаи.

— Оставила си всичко — децата, мъжа си.

— Те никога не ми простиха. Но искрено те моля ти да ми простиш. Чуй ме. Ти знаеш за олтара на любовта, нали?

— Ти откъде знаеш за него?

— Ние знаем всичко за вас! Зад гърба на портрета ми има още едно платно. Между двете платна, закована за ръба на рамката е изумрудената ми огърлица. Не я взех, когато тръгнах, а я оставих на съпруга си. Моля те, вземи я. Сложи я на сватбата си. Ти имаш щастието да обичаш добър човек и любовта ви да е взаимна. Не пропускай този голям дар от живота.

— Къде отиде Джордан?

— Скоро ще се върнат. Искаш ли да ти разкажа за живота си?

Полин примирено кимна.

— Живях с Жан само няколко месеца, но изпитах толкова силно щастие, каквото малко хора преживяват в живота си…

Джордан държеше малкото гребло във въздуха и беше оставил лодката да се носи по повърхността на зловещата река. Наоколо преминаваха сенки — някои светли, други тъмни, някои доста бледи, други по-контрастни. Подминаха малката ниша, в която се бяха скрили с Полин по време на първото им навлизане във втория тунел. Съвсем скоро стигнаха втора ниша. Сянката на дядо му посочи с ръка да се качи в нишата. Джордан влезе в сушината, но придърпа и лодката със себе си. Седна отново в лодката, защото таванът беше нисък и той не можеше да стои изправен. А и не искаше — главата му бе замаяна и се чувстваше унесен. Като че ли не му стигаше кислород. Имаше огромното желание да се свие на кълбо и да заспи. Трябваше да се пребори с безсилието и да събере цялата си енергия, за да може да излезе. Спомни си колко трудно реката пускаше някого навън.

Попита:

— Защо сте оставили медальоните си вкъщи?

— Те са ключът към подземния свят. Само събрани заедно те могат да отворят вратите към Стикс. Никой не бива да отваря тези врати.

— Защо ме повика тук?

Силуетът заговори тихо:

— Тук разказват, че когато Орфей слязъл да вземе Евридика, точно на това място се обърнал да я погледне. Тогава той я загубил завинаги. Седнал в тази ниша и горчиви сълзи рукнали от очите му. Когато сълзите му падали на камъка, те се превръщали в гроздови семена. Орфей взел малко в шепата си и ги занесъл в горния свят. От тези семена поникнали лози, от които се правело чудно вино. То било като еликсир на любовта. Живите днес не го помнят. Занеси им. Нека забравят за малко грижите си и с това вино да си спомнят за истинската любов, за истинската стойност на живота. Да осъзнаят, че трябва да ценят всеки миг от живота, а не да се борят с него. Джордан, губиш сили, синко! Вземи семената! Пусни лодката и тръгвай! Греби много силно! Излез на всяка цена!

Джордан се стресна. Огледа пода на нишата и наистина видя малките семена. Събра колкото се може повече и ги сложи в джоба си. Спусна лодката, хвана здраво греблото и го потопи. Започна тежка борба с гъстата вода. С всяко загребване, тя го връщаше и по малко назад. Не знаеше колко време се е борил, но накрая видя малката светлина от прожектора на Полин. Напрегна силите си, защото искаше да я види, да я прегърне и да не я пуска.

Задъхан и разтревожен за нея, Джордан стигна до вратата и се вгледа в очите й. В тях нямаше тревога, страх или паника. Полин беше спокойна и му се усмихна щастливо. Женският силует спря да говори. Обърна се към дъното на първия тунел и каза:

— Вървете си! Днес той няма да дойде. Вече е съвсем близо, но днес няма да дойде. Бъдете готови утре. Ние ще ви чакаме. Полин, запомни ли какво ти казах?

— Да, ще направя всичко!

Мъжкият силует прошепна:

— Вървете, деца!

Джордан се прехвърли в лодката при Полин. Тя хвана малката лодка:

— Тази ще ни трябва за утре.

Американецът загреба към изхода, а Полин притегляше малката лодка с ръка.