Робърт Бийти
Серафина и магическият жезъл (9)

9

Огромен звяр се блъскаше в стените на бокса. Една дъска се огъна и удари Серафина в лицето. От изненада и уплах момичето падна назад. Звярът риташе, блъскаше се в преградите с хълбоци, пръхтеше и беснееше. Дъските се огъваха и пукаха под натиска на гневното животно.

Щом чу, че управителят на конюшните и група коняри са се затичали насам заради суматохата, Серафина се шмугна в един празен бокс, прилепи се към пода и се скри в сенките.

Опитваше се да успокои дишането си и да разбере какво е видяла — огромна черна сянка, черни очи, издути ноздри и тропащи копита.

Буря от въпроси се развихри в ума й, докато мистър Риналди и хората му се втурнаха по пътеката. Звярът продължаваше да блъска и да фучи все така плашещо. Управителят изкрещя някакви указания, за да подсилят хората му дъските. Серафина бързо изскочи от бокса и се изстреля навън от конюшните, преди някой да я забележи.

„Това бяха жребците от гората!“ Нямаше съмнение. Вторият пътник от каретата бе тук.

Затича се припряно покрай задната каменна част на къщата, пъхна се във вентилационната шахта, изпълзя по тунела, промуши се през телената мрежа и влезе в сутерена. Семейство Вандербилт бяха научили за присъствието й в имението преди няколко седмици, така че Фина би могла да влиза през вратите като останалите хора, но рядко го правеше.

Мина по коридора, през една врата и после надолу по друг коридор. Щом влезе в работилницата, баща й се обърна към нея.

— Добро утро — поздрави я небрежно и сърдечно както обикновено, но после се обърна, видя окаяното й състояние и отстъпи смаяно. — Леле! Какво те е сполетяло, дете?

Насочи я нежно към един стол, за да седне.

— О, Фина… — прошепна, докато оглеждаше раните й. — Казах, че можеш да ходиш нощем в гората, за да се виждаш с майка си, но ми разбиваш сърцето, като си идваш у дома в такъв вид. Какви ги вършиш в тез гори?

Баща й я бе намерил в гората в нощта, когато се бе родила, и навярно имаше своите подозрения какво създание е тя, но хич не обичаше мрачните истории за демони, менящи формата си твари и други неща, които се случват нощем. Май си мислеше, че ако не говорят за тях, те няма да станат реални и да влязат в живота им. Серафина си бе казвала безброй пъти, че не бива да го тревожи с подробности за премеждията си, и обикновено спазваше обещанието си, но този път не можа и историята просто започна да се излива от устата й.

— Нападна ме глутница кучета, тате! — поде с пресипнал глас.

— Всичко е наред, Фина, вече си в безопасност — прегърна я той с едрите си ръце и я притисна към широките си гърди. — Какви са били тез кучета? Не е било кучето на младия господар, нали?

— Не, тате. Гидиън никога не би ме наранил. В гората пристигна странен мъж с глутница вълкодави. Той ги насъска по мен!

— Да не е бил ловец на мечки?

Момичето поклати глава.

— Не знам. Щом слезе от каретата си, я отпрати по пътя към „Билтмор“. Мисля, че видях конете в конюшните. Забелязах и странен мъж с мистър Вандербилт тази сутрин. Дали някой е отседнал в къщата през нощта?

— Слугите дрънкат постоянно за всички гости, дето идват в къщата за Коледа, но няма начин мъжът, когото си видяла в гората, да е от гостите на Вандербилт. По-скоро ще да е един от онези бракониери от Милс Гап, дето ги прогонихме от имота преди две години.

Серафина усети гнева, който напираше да избухне в него. Гласът му го издаваше. Беше бесен, че някой е наранил малкото му момиченце. Не спираше да говори, докато оглеждаше засъхналата кръв по главата й.

— Веднага ще отида да си поговоря с надзирателя Макнамий. Ще съберем хора и ще намерим тоя тип, който и да е. Но първо да те позакърпим. После ще си починеш. Урокът ти може да почака.

— Урокът ми? — повтори Фина, объркана.

— За маниерите на маса.

— О, не пак, тате, моля те! Трябва да разбера кой е дошъл в „Билтмор“.

— Казах ти вече. Ще ги учиш тез неща, дорде не ти се забият в главата.

— Ама те се забиват в главата ми като пирони, тате! Много е досадно.

— И тъй си трябва. Къде другаде искаш да ти се забият? Как иначе ще научиш нещо? Сега, щом вече сте приятели с младия господар, е редно да знаеш как да се държиш с тез хора.

— Много добре си знам как да се държа с хората, тате.

— Всяка горска невестулка е по-възпитана от теб, момиче. Трябваше да те науча на повече неща за живота на горните етажи и как се държат хората там. Щото те не са като нас, дете.

— Брейдън ми е приятел, тате. Харесва ме такава, каквато съм си, ако намекващ нещо.

Но докато защитаваше момчето, някак си почувства, че лъже — не само баща си, но и себе си. Истината бе, че не знаеше дали все още има приятел, и с всеки ден се разколебаваше все повече.

— Хич не се и тревожа за младия господар — увери я, докато й търсеше нови дрехи и почистваше раните й. — Но господарят и господарката, и особено техните гости, са гражданчета. Не можеш да седиш на масата им, ако не знаеш разликата между салфетка и покривка.

— Защо трябва да знам разликата между…

— Икономът ми каза, че по-късно мистър Вандербилт ще те повика горе. И всички в кухнята са заети с официалното пиршество тази вечер.

— Пиршество? Непознатият ще бъде ли там? За това ли е всичко? А Брейдън, той ще бъде ли на вечерята?

— Ох, спри да ме засипваш с въпроси. Не мога да ти отговоря, честен кръст. Но ако младият господар няма да е там, хич не ми хрумва защо Вандербилт ще те търсят. Знам само, че довечера ще има голяма тупурдия и господарят прати да ни кажат. Думите му не прозвучаха като покана, а като нареждане, ако ме разбираш.

— Е, последно какво казаха, че е, тате — пиршество или тупурдия?

Но още докато изричаше въпроса, Серафина се усети, че Вандербилт не биха използвали нито една от тези думи.

— Не е ли едно и също?

Фина знаеше, че трябва да отиде на въпросната вечеря. Така щеше да види всички нови хора, пристигнали в имението. Ала се сети за очевидните пречки.

— Но как ще отида там в този вид, тате? — попита и погледна притеснено следите от ухапванията и разрезите по ръцете и краката си. Вече не я боляха толкова, но изглеждаха ужасно.

— Ще те почистим от калта, ще махнем кръвта и клонките от косата ти и всичко ще бъде наред. Роклята ти ще прикрие драскотините.

— По нея има повече дупки, отколкото по мен — оплака се Серафина, докато оглеждаше изцапаната с кръв и разкъсана рокля, която мисис Вандербилт й бе дала. Не можеше да се покаже в този вид.

— Тези зъбати псета доста са си поиграли с теб — отбеляза татко й, който в момента се занимаваше с раздраното й ухо. — Боли ли те?

— Не, вече не — отвърна момичето разсеяно. Мислеше си за други неща. — Къде е старата ти риза, която носех преди?

— Изхвърлих я, като видях, че мисис Вандербилт ти даде хубавата рокля.

— Ау, тате! Сега нямам какво да облека!

— Стига си мрънкала. Ще скалъпим някаква дреха от нещата, дето имаме тук.

Серафина тръсна глава невярващо.

— Нещата, които имаме тук, са най-вече чували и шкурки!

— Виж — каза баща й, хвана я за раменете и я погледна в очите. — Жива си, нали? Забрави всичко друго. Да благодарим на бог и да продължим напред. Господарят искал ли е да се качиш горе преди? Не. Тъй че, млада госпожице, щом той желае да се качиш, тъй и ще сториш. И не само ще се качиш, но и със звънчета ще го възвестиш.

— Звънчета ли? — попита Фина. — Защо да нося звънчета?

Как щеше да се промъква и крие, ако носи подрънкващи звънчета на шията си? Или пък трябваше да са на краката й?

— Просто така се казва, момиче — поклати глава баща й. А след миг измърмори по-скоро на себе си: — Поне тъй си мисля.