Робърт Бийти
Серафина и магическият жезъл (31)

31

Плъховете бяха изчезнали.

Тези мръсни, ужасни, луди твари я бяха преследвали три етажа надолу и после просто изчезнаха.

Във въздуха ли се бяха разтворили, или се бяха промушили обратно в стените? Дали плъховете бяха част от някаква конспирация?

Изръмжа отчаяно, ядосана от станалото. Та тя бе главният ловец на плъхове! Не трябваше да има гризачи в „Билтмор“! Години наред бе полагала усилия, за да ги прогони. А сега изведнъж се бяха появили стотици огромни злобни гадини, каквито не бе виждала никога преди!

„И откога паяците изпълзяват от стените и нападат хора?“ Сякаш основната цел на животните бе да не я допуснат до третия етаж.

Брейдън се отпусна на пода до нея. Пуфтеше тежко с гръб към стената и с мъка се опитваше да си поеме въздух.

— Чудна нощ! — поклати глава той. — Ако ловът на плъхове е винаги такъв, следващия път не ме брой!

— Хайде — докосна го по рамото Серафина.

— Кажи ми къде отиваме — настоя момчето, докато се надигаше от пода.

— Връщаме се там.

— Какво? — възкликна Брейдън и отново се тръсна долу, решен да не се поддава. — Моля те, кажи, че няма да го направим.

— Не искаш ли да видиш дали са още там? Това е парадното стълбище на „Билтмор“! Как може да има плъхове на него?

— Кълна се, любопитството ти ще те убие някой ден, Серафина. А навярно и мен.

— Хайде. Трябва да проверим.

Събрали и последните трохички от смелостта си, се промъкнаха по стълбите на сутерена до първия етаж, а след това бавно и внимателно надникнаха към голямото стълбище. Нямаше плъхове или паяци, нито дори стоножки. Не се виждаше и следа от тях. Бяха изчезнали. Лунната светлина озаряваше стъпалата със сребристо сияние, сякаш подканваше Фина и Брейдън да се качат още веднъж. Но докато се взираха с чувството за надвиснала заплаха към празното стълбище и усещаха как настръхват, и двамата осъзнаха, че няма начин тази вечер да отидат отново до третия етаж. Това бе последното място на Земята, на което искаха да бъдат.

— Не би трябвало да има толкова плъхове в къщата — прошепна момчето.

— Не би трябвало да има никакви плъхове в къщата! — отсече гневно Серафина, като приглади косъмчетата на тила си с ръка. — Нещо не е наред, Брейдън.

— Да, само че не е едно нещо, а прекалено много четириноги противни неща — заяви той. — Хайде, нека да намерим безопасно местенце, където да си починем.

За да избегнат голямото стълбище, използваха задните стълби. Качиха се до втория етаж и се промъкнаха тихо в стаята на Брейдън. Гидиън го посрещна щастливо на вратата, а после се приближи до Серафина и поклати оживено опашка. Тя коленичи. Затвори очи, прегърна кучето и го погали по главата. Сърцето й се изпълни с топлина. Толкова се радваше, че доберманът явно няма спомен от битката, която бяха водили онази ужасна нощ. Брейдън заспа в леглото си, а Фина се сгуши доволна до Гидиън пред запалената камина. Унесе се в лека дрямка и се опита да не сънува кошмари за плъхове, които не бягат от нея.

Събуди се няколко часа по-късно, точно преди зазоряване. Сдобрила се бе с Брейдън, събрала се бе с татко си и дори се беше сприятелила с лейди Роуина, но след всички инциденти — счупването на ценната ваза, битката с Гидиън, ухапването на лакея, уплахата на гостите и прислугата — не беше сигурна, че хората в къщата ще се зарадват да я видят, затова Фина реши все още да се спотайва в сенките. Но имаше още един човек, на когото смяташе, че може да се довери. С негова помощ би могла да си подсигури хитър начин да проникне безопасно в стаята на детектив Гратан, когато той не е там.

Бързо се затича нагоре по стълбите до четвъртия етаж, промъкна се до края на коридора и се вмъкна в третата стая вдясно.

— О, мис, ама вий сте тук! — усмихна й се изненадано Еси.

Девойката тъкмо бе облякла униформата си на камериерка и се приготвяше да започне работния си ден. Остави четката за коса и пристъпи към Фина.

— Чух какви ли не истории за станалото. Толкоз се тревожех! Къде бяхте?

— Избягах в планината.

— О, мис, не е трябвало да го правите. Там е много опасно за малко момиче като вас. Има пуми!

Серафина се усмихна.

— Те бяха най-малкият ми проблем.

— Какво? Какво стана? — попита Еси и я стисна за ръката.

— Добре съм — увери я Серафина. Но после отстъпи назад и подхвана извинителното си изявление. — Съжалявам, че съсипах най-хубавата ти рокля, Еси.

— О, туй няма значение, мис — придърпа я отново към себе си девойката. — Елате тук, седнете на леглото. Виждам, че нещо ви се върти в главицата.

— Познаваш ли детектив Гратан?

— Да, виждала съм го. Все пита разни неща за мистър Вандербилт, за мистър Олмстед, за вас, за господаря Брейдън, за кучетата…

— Разпитвал е за Гидиън и Седрик?

— О, да! Особено досаждаше с въпроси за кучето на младия господар. От мен да знайте, със сигурност на всички в къщата вече им писна от тоз човек.

До миналата нощ Серафина не бе напълно убедена, че може да се довери на лейди Роуина, но досега всичко, което англичанката бе казала за следователя, се оказваше истина.

— Ти ли чистиш стаята на детектив Гратан? — пристъпи най-накрая към основната цел на посещението си.

Еси се намръщи.

— Аз и Маги. Или поне тъй трябва, ама той не ни дава възможност.

— Какво искаш да кажеш?

— Винаги заключва вратата и ни е дал строги заповеди никога да не влизаме в стаята му. Вътре може да има и мъртва котка, ама нищо не можем да сторим.

— Мъртва котка ли? — сепна се Серафина.

— Просто тъй се казва.

— Имаш ли ключ, който отваря всички врати, или нещо подобно?

— О, не, мис, не ни се полага. Повечето гости не заключват стаите си. Няма причина. Но мисис Кинг казва, че ако някой гост иска да се усамоти, трябва да го оставим на спокойствие.

Фина поклати разочаровано глава. Отново бе стигнала до задънена улица.

— А защо се интересувате толкоз от детектив Гратан? — попита Еси.

— Страхувам се, че е замислил нещо лошо, и искам да го разкрия — каза Серафина и това си беше самата истина, бог й бе свидетел.

— Е, бъдете внимателна — предупреди я сериозно камериерката. — Струва ми се, че е ужасно лош човек.

Момичето кимна. Спомни си плъховете от миналата нощ и каза:

— Ще се постарая.

После й хрумна още нещо.

— В коя стая е настанен? — попита. Помисли си, че ще е добре да провери информацията, която бе научила от Роуина.

— Е, отначало, когато дойде, мисис Вандербилт ни каза да го сложим в Стаята на Шератон. Тя си е много хубава, мен ако питате, ама детективът не беше доволен.

— Какво е казал?

— Никой не можа да разбере какво точно не й е наред, но той се оплаква и мрънка толкоз много, че господарката накрая просто се предаде и нареди да го настаним, дето поиска. Ужас! Колко грубо е да си отишъл някъде като гост и после да се държиш като глезено дете, за да получиш своето!

— Коя стая поиска следователят?

— Стаята на Ван Дайк в горната част на стълбището на третия етаж.

Същата стая бе споменала и Роуина, така че информацията не беше нова, но когато Фина чу описанието на Еси, сърцето й се разтуптя бясно. Стаята в горната част на стълбището на третия етаж. Точно там бяха срещнали плъховете тя и Брейдън, на същото място я бяха нападнали бързолетите, а после и Гидиън. След това си спомни, че мистър Торн, Мъжа с черния плащ, бе настанен в същата стая.

— На връщане от тоалетната тази сутрин чух другите момичета да говорят за детектив Гратан — продължи Еси.

— Какво казаха?

— Че е пропуснал вечерята снощи, което си е ужасно грубо спрямо мистър и мисис Вандербилт, мен ако питате. Прибрал се късно през нощта, отишъл направо в стаята си и намъкнал кал из цялата къща! Клетата Бетси трябвало да почисти, преди мисис Кинг да види мръсотията на сутринта, а след туй следователят звъннал на прислугата със звънчето си. Имал наглостта да поиска вечеря, и то в стаята си. Вдигнали готвача от леглото, той отворил отново кухнята, претоплил му едно ястие и пратил лакея чак горе. Туй нямало да бъде никакъв проблем, ако детективът бил показал поне мъничко благодарност, ама той дори не пуснал лакея в стаята си. Наредил му да остави подноса на пода пред вратата и го отпратил.

Серафина слушаше с интерес.

— Значи детектив Гратан се е върнал в къщата…

— О, да, тук си е, но аз не бих плакала, ако мистър Вандербилт го изрита скоро. Всички други гости са тъй приятни и мили, правят ни подаръци, особено по празниците, а той е много груб и мрънкащ човек.

— Благодаря ти за цялата информация, Еси — каза Фина и стисна ръката на девойката. — Ти си добра приятелка. Ще ти се отплатя за роклята веднага щом мога.

— Знам, че ще го сторите, мис. Имам няколко минути, преди да тръгна. Искате ли да ви оправя косата? Май сте имали много преживявания.

Момичето се усмихна и кимна:

— Да, би било добре.

— Как искате да я направя? — попита Еси, като застана зад гостенката си и хвана косата й в ръце.

— Виждала ли си Консуело Вандербилт, херцогиня Марлборо? — подхвърли Фина.

— О, мис, туй ще отнеме един час! След малко трябва да се залавям за работа!

— Добре, просто я навий и я прибери на тила — разсмя се Серафина.

След като си поговори с Еси, се спусна на долните етажи. Промъкваше се от едно тайно местенце към друго, цяла сутрин наблюдава как къщата оживява и хората се събуждат и поемат по задачите си, но не видя нищо подозрително или необичайно. Нямаше и следа от детектив Гратан, Плъхът сякаш бе потънал вдън земя. Фина се запита дали двамата й съюзници са забелязали нещо. Трябваше все някак да измислят план за действие срещу детектива и да го победят веднъж завинаги. Не можеха да го избягват още дълго. Но до момента не бяха успели дори да проникнат в стаята му. Всеки път, когато Серафина се опиташе да я приближи, ставаше нещо ужасно. Може би трябваше да му устрои капан.

Следобед излезе навън, за да обиколи територията на имението. Чудеше се дали Стареца от гората ще нападне направо. Под каква форма и от каква посока би могла да дойде атаката му? Можеше ли да ги атакува отвътре, чрез самия Гратан?

Забеляза мистър Вандербилт и мистър Олмстед да се разхождат сред градините и се забърза натам, за да подслуша разговора им.

— Проверихте ли екипа, който работи по засаждането надолу по реката? — попита господарят на имението.

— Работниците напредват добре — заяви архитектът. — Мистър Шенк има добро око за земята.

Серафина разпозна името на главния лесничей, който се грижеше за горите на „Билтмор“.

— Нуждаем се само от още няколко десетилетия и отново ще имаме чудесна гора — каза мистър Олмстед.

Двамата мъже се засмяха леко, но Серафина видя сериозния поглед на архитекта. Възрастният мъж бе напрегнат, криеше нещо от господаря на дома, точно както бе казала лейди Роуина.

— Искам просто да продължаваме и да постигнем напредък — рече мистър Вандербилт, докато се разхождаха.

— Не се притеснявайте, Джордж. Ще постигнем напредък — увери го мистър Олмстед. — Ще направим „Билтмор“ толкова красив, че никой няма да помни какво е било тук преди. Със семейството и гостите ви ще се наслаждавате на изобилието на природата много години занапред.

— Оценявам това, Фредерик.

— Много отдавна научих, че независимо дали става дума за деликатна чаена роза, или за солиден дъб, засаждането и отглеждането изискват огромно търпение.

— Невинаги го имам — призна Вандербилт.

— Нито пък аз — додаде архитектът.

Серафина си помисли, че възрастният мъж би трябвало да се засмее или да намигне при тези думи, но той не го направи. В него имаше някаква тъмнина, която тя не разбираше. В главата му определено се въртяха мисли, които не споделяше с мистър Вандербилт. Отново се зачуди защо се е върнал в „Билтмор“ точно сега, точно в този момент.

Докато наблюдаваше и слушаше двамата приятели, Фина се замисли за живота си. Преди години често бе наблюдавала как архитектът и господарят на дома се разхождат заедно, обсъждат какви видове дървета е добре да засадят във всяка част на имението, как могат да докарат повече вода или да защитят района от силния вятър, сякаш бяха пастири на гората. Доскоро не бе мислила по темата, но напоследък си даваше сметка, че всички удобства, сгради и механизми около нея някога са били просто нечия мечта. В не толкова далечното минало всички тези неща са били само идея в главата на някого. Когато дядото на мистър Вандербилт е бил малък, хората пътували на далечни разстояния единствено пеша или с коне, но той си бе представил влакове, кръстосващи Америка. С тези влакове неговият внук бе дошъл от Ню Йорк до дивите територии в западната част на Северна Каролина. А после бе пресъздал своите мечти и бе построил голяма къща в планината. Мистър Едисон си бе представил електрическа крушка, която носи светлина и в най-тъмните нощи. Други хора си бяха представили асансьора и динамото, както и останалите изобретения, с които баща й работеше всеки ден. Но за разлика от тези мъже с метални творения, мистър Олмстед си представяше и мечтаеше за обширни градини и безкрайни гори. Това бе неговият принос в света. Серафина се замисли за още по-стари времена и се запита дали преди милиони години планините преките, облаците и дори хората са били също нечии мечти. Мечтите на бог.

Замисли се и за себе си. „Трябва да си представиш какво искаш да бъдеш. Едва тогава ще намериш начин да го постигнеш“ — казал й бе Уейса в пещерата зад водопада. Фина знаеше, че няма да изобрети машина или да построи голяма сграда, но каквото и да й бе писано, първо трябваше да разбере коя е и каква иска да бъде.

Трябваше да си представи своето бъдеще и след това да открие начин да го постигне.

Когато същата вечер се промъкна в къщата, влезе във вентилационната шахта на втория етаж и се замисли какво да стори. Какъв номер можеше да приложи, за да залови Гратан? Беше се опитала да влезе в стаята му, но безуспешно. Не можеше да го следи къде ходи и къде се намира във всеки момент. Но все пак той трябваше да има някаква слабост.

Все още без никакви добри идеи, пропълзя през шахтата и провери стаята на Брейдън, която се оказа празна. Насочи се към библиотеката. Както обикновено, влезе през вентилите близо до тавана. Тъкмо се спускаше по лавиците, когато чу стъпки. Шмугна се в една удобна ниша, приклекна и зачака някой да влезе в стаята.

Но никой не влезе.

Продължи да чака, изпълнена с любопитство. Със сигурност бе чула нещо. Сякаш някой бе спрял точно пред вратата — дебнеше, но не влизаше. Колкото повече време минаваше, толкова по-любопитна ставаше. Да не би да бе сбъркала?

Изведнъж в помещението се появи човек, но не през главната врата, както Фина очакваше. Някой слезе от лавицата на масивната камина в стаята. Лейди Роуина! Явно бе използвала скрития проход, който водеше от втория етаж на къщата до най-горното ниво на библиотеката.

Серафина си помисли, че трябва да се покаже, но в движенията на англичанката имаше нещо потайно и неуловимо, което я разубеди. Приведе се и продължи да я наблюдава.

Роуина бързо се спусна по красивата вита стълба от ковано желязо до основния етаж на библиотеката. Пищната й тъмнорозова рокля се носеше на талази зад нея. Огледа се, сякаш да се увери, че в стаята няма друг човек, след което се стрелна към ореховите панели на ламперията вляво от камината.

Фина се промъкна покрай парапета, но преди да стигне до място, откъдето можеше да вижда по-добре, чу слаб метален звук: тракане, завъртане и после съвсем ясно щрак. Последва скърцане на нещо — навярно панта. Роуина явно бе открила малко отделение, скрито в стената. Чу се шумолене на хартия, а след това продължително плъзгане.

Роуина се появи отново в полезрението на Серафина с купчина свитъци в ръце. Отнесе ги до една от масите и започна да ги развива поред. От разстояние бе трудно да се каже какво има на документите, но приличаха на архитектурни чертежи.

Какво ли търсеше англичанката? Дали изучаваше плановете на къщата, за да я познава толкова добре, колкото Фина и Брейдън? Или бе открила списъка на гостите и сега проверяваше стаите, за да определи кой в коя е, както й бе казала Серафина. Струваше й се някак нередно Роуина да души из библиотеката, когато там няма никого другиго, но после осъзна, че тя самата прави същото. Може би девойката имаше някаква теория за детектива, която сега проучваше? Когато я помоли да се присъедини към нея и Брейдън, Фина не подозираше, че англичанката ще бъде толкова отдадена на задачата. Май истински се наслаждаваше да си играе на шпионин. Серафина нямаше търпение да разбере какво е научила. Точно когато мислеше да се разкрие, чу стъпки, които приближаваха към вратата на библиотеката откъм Галерията с гоблените.

Роуина пъхна бързо чертежите в тайното отделение в стената, седна на дивана пред огъня и се престори, че чете книга.

„Това момиче е много добро“ — помисли си Фина, докато я наблюдаваше с усмивка. Никога не й бе хрумвало да пробва този стар номер в стил „дръж-се-така-сякаш-всичко-е-наред“.

Един лакей влезе в стаята.

— Моля да ме извините, милейди — изрече и се поклони леко. — Вечерята ще бъде сервирана в осем часа, но имайте предвид, че повечето часовници в къщата са спрели, така че ни пратиха да съобщим на гостите, че сега е седем часът и може би биха искали да започнат вече да се приготвят за вечеря. Благодаря ви.

Серафина трепна, щом чу думите на лакея. Часовниците бяха спрели! Роуина бе тук, в библиотеката, значи Брейдън даваше предупредителния сигнал! Беше в беда!

Англичанката явно също стигна до този извод, защото веднага мина покрай лакея и излезе от стаята забързано.

Фина се измъкна от скривалището си и се затича към покрива.