Робърт Бийти
Серафина и магическият жезъл (44)

44

Серафина знаеше, че врагът я превъзхожда почти във всяко отношение, но внезапно й хрумна идея. Нещата, които правеше по-добре от една мечка, бяха много малко.

Обърна се и се затича. Точно както очакваше, мечката застана на четири крака и се спусна подир нея. Фина знаеше, че разполага само с няколко крачки, преди звярът да я настигне и да се метне върху нея. Щеше да я повлече по земята, да я хапе и дращи, докато я усмърти. Чуваше тропота на тежките лапи, усещаше вонята на дъха й, докато мечката наближаваше зад гърба й. Погледна ужасена през рамо, докато тичаше. Врагът бе там, движеше се след нея с бясна скорост, мускулите му играеха под тежката черна козина. Серафина дишаше учестено и мощно, тичаше толкова бързо, колкото й бе възможно, но звярът щеше да я настигне след половин секунда.

Най-накрая стигна до мястото, към което се бе запътила, и подскочи.

„Благодаря ти, господи, за мистър Олмстед!“ — помисли си, докато прехвърчаше във въздуха. Приземи се върху чакъла на правоъгълната италианска градина, която бе врязана дълбоко в естествения терен и оградена от каменна стена, висока три метра и половина.

Щом се озова долу, се обърна и погледна назад. Мечката не спря. Прекатури се през склона и стената и падна тромаво в градината, решена да залови плячката си и да я убие. Серафина отскочи настрани точно когато огромното тяло на звяра се стовари върху земята и предизвика силен трус. Животното веднага замахна с мощната си лапа към нея и се втурна в атака с тракащи челюсти. Фина се покатери по бялата мраморна статуя на една гръцка богиня, разположена до високата стена, качи се на главата й и скочи.

— Това не е италианска градина, мистър Олмстед — изрече, щом се добра до горния ръб на стената и се вкопчи в него с ръце и крака. — А капан за мечки!

Животното изрева и я последва нетърпеливо, но когато се опита да се изкачи по статуята, потроши гръцката богиня на парчета с мощните си лапи и масивно тяло и се срути на земята. Изправи се отново на крака, погледна към Фина и изрева, но не можа да изкачи каменната стена, нито да подскочи до върха. Да, мечката бе съумяла да скочи в оградения двор, но не и да излезе от него.

Но Серафина бе успяла. Беше избягала.

Бързо изтича по ръба на стената и се скри в храсталака, преди мечката да открие път от другата страна. Щом остави италианската градина зад себе си, прекоси храстите и стигна до пътя. Но той бе пуст. Каретата отдавна беше отминала. Фина се чувстваше ужасно объркана от момента, в който се бе появила Роуина. Коя бе тя? Къде беше Юрая?

Погледна към покривите на „Билтмор“ в далечината и сърцето й трепна от страх. Черният дим и мъглата, стелеща се от другата страна на хълма, препречваха гледката й към къщата. Сякаш кулите и покривите бяха под мощното заклинание на магьосника. Огънят на Роуина се бе разпалил! Серафина искаше да изтича в къщата и да се разкрещи за помощ, но не можеше. Трябваше да се довери на Еси и да се опита да спаси Брейдън.

Обърна се и се втурна по пътя — в посоката, в която бе изчезнала Роуина. Тичаше, макар да знаеше, че няма голям смисъл. Жребците, които теглеха каретата, бяха бързи. Никога нямаше да ги настигне. Звукът от копитата им вече чезнеше в далечината.

За пореден път й бе нужна много повече скорост, отколкото можеше да развие с жалките си два крака. Докато подтичваше по пътя и страхът от мечката започваше да я напуска, не можеше да повярва колко глупава е била да не се досети, че Роуина е играела роля. Ядосваше се на себе си, направо не можеше да се понася. Беше глупава. Слаба. Бавна. Краката й тежаха като воденични камъни, струваше й се, че не тича, а се клатушка по пътя.

Но просто трябваше, трябваше да спаси Брейдън!

„Искам да бъда бърза“ — помисли си разочаровано, без да спира своя бяг.

„Искам да бъда силна! Искам да бъда жестока!“

Сети се за думите на Уейса: „Трябва да си представиш какво искаш да бъдеш. Едва тогава ще намериш начин да го постигнеш.“

Беше си представяла майка си в нейната котешка форма много, много пъти и никога не се бе получавало нищо, но докато тичаше с все сила по пътя, за да настигне каретата, отвела приятеля й, изведнъж получи проблясък. В съзнанието й един по един започнаха да изплуват различни спомени.

Спомни си как Юрая бе казал „Намерете Черния!“ и бе подал на вълкодавите да подушат парче плат.

Спомни си черните кичури, които Еси бе откъснала от косата й.

Продължаваше да тича след каретата, тропаше силно по земята, задъхваше се и имаше отчаяна нужда от още въздух. Спомни си отражението на жълтите си очи в огледалото.

Спомни си как Роуина каза „Виждам, че Черния е тук“, а после насочи поглед към парчето метал в ръката на Гратан. Но това стана едва след като Серафина погледна натам.

Завладя я свирепа емоция. Трябваше да тича, без да спира. Да продължи своя бяг, да превърне в енергия мъката и болката в мускулите си, да предизвика тялото си, да призове нова сила в краката си. През цялото време се бе опитвала да си представи майка си, но сега осъзна, че не е трябвало да мисли за нея.

Почувства, че скоростта й се удвоява и утроява, свежа сила се вля в тялото й. Остави пътя и се втурна през гората. Прекоси една клисура и се затича шеметно от другата й страна.

Щом излезе отново на пътя, в далечината съзря каретата, теглена от беснеещите жребци. Докато галопираха, железните им подкови хвърляха искри.

Откри, че ги настига. Чу се как ръмжи. Усети издължаването и остротата на зъбите си. Ноктите й се забиваха в пръстта. Мощните й дробове изпомпваха повече въздух. И макар да тичаше приведена, благодарение на очите и ушите си забелязваше всичко около, пред и зад себе си.

Мярна проблясващи фигури в сиво и кафяво да се задават отляво и отдясно. Нападателите бяха бързи. С дълги опашки. И лъскави, потракващи зъби. Десетки койоти се спуснаха към нея и започнаха да я хапят.

Серафина искаше да се обърне и да се бие с тях, но знаеше, че ако го направи, ще изгуби каретата. Ще изгуби Брейдън. Затова продължи да тича, пламтяща от енергия, през гората. Два койота се метнаха и я захапаха отстрани. Трети впи зъбите си в нея и Фина се препъна, но бързо възвърна равновесието си и продължи да бяга. Още един койот се метна върху й.

Изведнъж жълтокафеникава светкавица избухна до Серафина и половин дузина койоти се запрескачаха и затъркаляха настрани. Пищяха от болка и страх. Много от тях кървяха, докато се отдалечаваха на безопасно разстояние. Майката на Фина тичаше до нея и й разчистваше пътя. Беше се върнала! Пумата се метна върху най-близкия койот, заби нокти в него и го повали на земята. Койотът вече не бе смел, а просто хленчеща, премятаща се топка. Серафина продължи да тича, набираше все по-голяма скорост. Майка й се появи отново, повали още един койот, след това още един. Скоро двете тичаха една до друга, без да срещат повече препятствия — два дивокота, носещи се с бясна скорост през гората, оставили койотите далеч зад себе си.

Тъкмо когато каретата пресичаше каменния мост, Фина се хвърли върху жребците и заби нокти в телата им, докато те се опитваха да се изправят на задните си крака и да влязат в битка с нея. Свеждаха шии в кожените си сбруи и тракаха с едрите си зъби, но те не можеха да се сравняват с нейните — хищнически и подобни на ками — и с острите й като бръснач нокти. Конете се паникьосаха, задърпаха се яростно в различни посоки и нарушиха строя си. Каретата се наклони и се прекатури. Серафина и жребците се затъркаляха надолу, но продължиха да се борят, докато най-накрая впрягът се разби в дъното на клисурата.

Фина можеше да стане само това, което успее да си представи.

И най-накрая го бе направила.

„Намери Черния!“ — бе заповядал Юрая на кучетата си. Но той не търсеше черния плащ.

А нея. Наследника на Черния.

Знаел бе, че Серафина ще застане на пътя му.

Докато впиваше зъби в жребците и падаше надолу в дерето заедно с тях, Фина осъзна, че баща й не е бил пума като майка й.

А черна пантера^[10].

Сега и тя бе станала такава.

Всичко си дойде на мястото. Преди дванайсет години родителите й се бяха борили срещу Заклинателя. Баща й бе Черния — горският водач и воин, който почти бе победил магьосника. Юрая бе направил всичко възможност, за да не позволи на наследниците на стария си враг да се включат в тази нова битка. Но сега дъщеря му — новият Черен — бе открила силите си.

Тя бе Черния. Или по-скоро, Черната.

И името й бе Серафина.