Робърт Бийти
Серафина и магическият жезъл (52)

52

Серафина лежеше на предния балкон на Стаята на Луи XV в „Билтмор“, мяташе небрежно опашка и гледаше през откритата тревна площ на еспланадата^[14] как луната изгрява и хвърля сребърната си светлина над върховете на дърветата в далечината. Никой не можеше да я види там, защото Фина бе черна като самата нощ. Дневните хора бяха в къщата и спяха спокойно в леглата си.

Виждаше силуетите на вълците, които минаваха по билото на далечния хълм. Връщаха се. През пролетта щяха да се завърнат и пойните птици, както бяха правили в продължение на милион години. Мрачното заклинание бе вдигнато от гората. Прокълнатият жезъл бе изчезнал.

Красива зелена лунна пеперуда с дълга, полюшваща се опашка запърха наоколо. Серафина проследи с поглед как тя се издигна покрай балкона, а после се отправи към градините. Късно бе за лунни пеперуди по това време на годината, но животните се прибираха.

В стаята зад гърба й мисис Вандербилт и бебето в нея спяха спокойно. Фина долавяше уверените и стабилни удари на сърцата им. Не знаеше защо господарката бе решила да спи тази вечер в стаята, която смятаха да превърнат в детска. Сякаш с бебето нямаха търпение да се срещнат.

Загледа се през моравата към върховете на хълмовете. Търсеше необичайни форми в мъглата, силует сред дърветата или безшумно преминаваща сова.

Наблюдаваше и слушаше. Беше черният страж на нощта.

Не знаеше кога или в каква форма, но бе сигурна, че някой ден ще дойдат още демони.

Обеща си да е бдителна.

Обеща си да е готова.

Защото нощта бе нейно владение, единствено нейно.

Едва преди няколко дни бе смятала, че трябва да реши по кой път да поеме, да избере между гората и къщата, между планините и градините.

Но сега знаеше, че не се налага да решава дали е създание на нощта или на деня, дали е дивокот или човек, дали е дива или питомна. Тя бе всичко това. Можеше да бъде всичко, което пожелае. Също като сокола скитник, който летеше и денем, и нощем, Фина можеше да направи всичко, което й се искаше. Главен ловец на плъхове и пазител. Човек и пантера. Тя бе всичко това и още много неща.

Но тъкмо когато почувства в душата й да се влива тъмно и прекрасно спокойствие, забеляза фигура с тъмен плащ да се движи сред дърветата в далечината. Не можеше да разпознае самоличността й, дори не можеше да е сигурна, че е напълно човешка, но каквото и създание да бе, се спря, обърна се и погледна към нея с блестящи очи.

Серафина усети как сърцето затуптя бързо в мощните й гърди, когато се втренчи във фигурата. Напрегна се, задиша учестено.

Изправи се на четири крака и погледна припряно зад себе си, за да се увери, че мисис Вандербилт все още е в безопасност в спалнята.

После погледна отново към мрачната фигура в далечината.

Но тя бе изчезнала.