Робърт Бийти
Серафина и магическият жезъл (1)

1

Серафина се промъкваше из храсталаците сред окъпаната в лунна светлина гора, приведена към земята, без да откъсва очи от плячката си. Само на няколко крачки от нея голям горски плъх гризеше бръмбар, който бе изровил от пръстта. Сърцето й тупкаше силно и равномерно в гърдите, в синхрон с бавното и спокойно приплъзване към животното. Бе готова за скок, с обтегнати мускули, но не бързаше.

Помръдна леко напред и назад с рамене, за да избере подходящия ъгъл за атаката си, и зачака момента. Когато плъхът се наведе, за да измъкне друг бръмбар, скочи напред.

Гризачът я забеляза с ъгълчето на окото си тъкмо когато тя се хвърли към него. Серафина все още не можеше да проумее защо толкова много горски животни застиват, вцепенени от ужас, когато ги напада. Ако смъртта се нахвърлеше върху нея от мрака под формата на зъби и нокти, тя щеше да се бори. Или да избяга. Да направи нещо. Малките горски създания като плъховете, зайците и катериците нямаха репутацията на хладнокръвни смелчаци, но как би могло да им помогне пълното вцепеняване?

Метна се към плъха и го сграбчи с ръка по-бързо, отколкото котка би помръднала с мустаци. И сега, когато вече бе прекалено късно, той започна да се гърчи, да хапе и да дращи, косматото му телце се превърна във виеща се змия, сърчицето му препускаше страховито. „Ето — помисли си Фина, усетила силното туп-туп на сърцето му в ръката си. — Ето това е борба.“

Пулсът й се ускори, сетивата й се изостриха. Вече можеше да долови всичко в гората около себе си: дървесната жаба, която подскочи върху клон на десетина стъпки зад нея; тънкото бръмчене на самотен бекас в далечината; прилепа, стрелнал се в проблясващото между преплетените клони звездно небе.

Правеше го само за да поддържа форма, разбира се — и пълзенето, и дебненето на плячката, и мятането върху нея, и сграбчването. Не убиваше дивите животни, които преследваше, не беше нужно, но те не го знаеха, да му се не види! Тя беше ужасяваща! Тя бе гибелта! Тогава защо в последния момент се вкаменяваха? Защо не бягаха? Серафина се отпусна на земята, облегна гръб на изкривения, покрит с лишеи ствол на един стар дъб и постави уловения плъх в скута си. Отначало го стискаше в юмрук.

После бавно отвори ръка.

Зверчето светкавично се спусна да бяга, но тя пак го хвана и го върна в скута си.

Стиска го здраво няколко секунди, после отново разтвори ръка. Този път плъхът не хукна да бяга. Остана на отворената й длан, трепереше и дишаше тежко, прекалено объркан и изтощен, за да помръдне. Фина повдигна уплашения гризач към себе си, наклони глава и започна да го оглежда внимателно. Горският плъх не приличаше на противните сиви вредители от каналите, които момичето ловеше в подземието на имението „Билтмор“. Този тук имаше разкъсано ляво ухо. Явно и преди се бе озовавал в тежки ситуации.

С миниатюрните си тъмни очи и треперливите мустаци на издължената си остра муцунка приличаше повече на сладко топчесто кафяво мишле, отколкото на едрите твари, които Серафина ловеше в голямата къща. Почти си го представяше с шапчица на главата и елече с копчета. Изпита лек пристъп на разкаяние, задето го бе хванала, но знаеше, че ако той отново се опита да избяга, ще впие пръсти в него, преди да успее да размисли. Не беше въпрос на решение. А на рефлекс.

Плъхчето се мъчеше да си поеме въздух и се оглеждаше трескаво във всички посоки в търсене на път за бягство. Но не се осмели да направи нищо. Знаеше, че щом опита да избяга, тя ще го стисне отново; знаеше, че е в природата на нейния вид да си играе с него, да го размята и стиска, докато не умре.

Но Фина го погледна и го пусна на земята.

— Извинявай, малки приятелю, просто се упражнявах. Да не изгубя практика.

Плъхът я погледна объркано.

— Бягай — каза му нежно.

Гризачът се загледа към бодливия храсталак.

— Не ти правя номер — увери го Серафина.

Той обаче май не й вярваше.

— Прибирай се у дома. Но отначало тичай по-бавно, не прекалено бързо, така ще е по-добре. И следващия път дръж ушите и очите си отворени, дори да гризеш най-вкусния бръмбар на света, чуваш ли? В тази гора има много по-зли твари от мен.

Смаян, горският плъх с раздраното ухо потърка муцуната си с лапички няколко пъти и сведе глава — почти като поклон. Серафина щеше да избухне в смях, но успя да го потисне и само изсумтя шумно. Звукът най-накрая стресна животинчето и го подтикна към действие. То бързо се осъзна и се шмугна в храсталака.

— Приятна вечер! — пожела му Фина.

Предположи, че в съзнанието му споменът за преживяното ще се променя с всяка крачка, която изминава навътре в гората. Каква дързост бе проявил, каква смелост! Вече имаше хубава история, която да разкаже на жена си и децата си, когато стигне у дома за вечеря.

Серафина се усмихна и си представи как плъхът разказва за своето величаво приключение с много перипетии, докато цялото му семейство се е събрало в кръг около него: как бе бродил из гората по свои си дела, как бе открил бръмбар, когато зловещ хищник се бе нахвърлил върху него и той се бе борил за свободата си със сетни сили. Зачуди се дали в историята му ще бъде представена като звяр с могъща сила. Или просто като момиче.

В този момент чу звук. Идваше някъде отгоре, сякаш есенен ветрец разлюляваше върховете на дърветата. Но нямаше никакъв вятър. Нощният въздух бе студен, тих и съвършено застинал, сякаш самият бог бе затаил дъх.

Серафина долови нежен, почти ефирен шепот, подобен на шумолене. Погледна нагоре, но над себе си видя само клоните на дърветата. Изправи се на крака, изтупа простичката зелена рокля, която мисис Вандербилт й бе подарила предния ден, и тръгна през гората. Ослушваше се за звука, за да определи посоката, от която идва. Наклони глава наляво, после надясно, но не можа да установи откъде се носи шепотът. Сякаш не идваше от едно определено място. Стигна до каменистия склон, където земята плавно преминаваше в гориста долина. Оттук можеше да вижда надалеч, на километри напред през мъглата, чак до очертанията на планинската верига Блу Ридж. Тънки сребристобели облаци, от които се излъчваше красиво нежно сияние, плаваха бавно в небето и забулваха луната. Ярката светлина на небесната господарка образуваше ореол покрай перестите облаци и хвърляше дълга, наръфана по краищата сянка върху земята.

Фина стоеше на скалистия ръб и оглеждаше долината пред себе си. В далечината заострените кули и покритите с лъскави плочи покриви на величественото имение „Билтмор“ се открояваха сред мрака на заобикалящата я от всички страни гора. Бледосивите варовикови стени бяха украсени с гаргойли и с красиви скулптури на древни воини. Звездите се отразяваха в полегатите рамки на прозорците и поръбените в златисто и бронзово линии на покрива блещукаха на лунната светлина. Там, в господарската къща, мистър и мисис Вандербилт спяха на втория етаж, където бе стаята и на техния племенник и приятел на Фина — Брейдън Вандербилт. Гостите на Вандербилт — бизнесмени, знатни особи и прочути творци, дошли отдалеч — спяха на третия етаж в специално подбраните за тях стаи.

Бащата на Серафина поддържаше отоплителната система на имението, електрическото динамо, пералните машини, задвижвани от въртящи се кожени ремъци, и всички други чудати нови изобретения, с които бе пълна къщата. Двамата живееха в работилницата в сутерена, надолу по коридора след кухните, пералните помещения и килерите с провизиите. Но докато всички, които Фина познаваше и обичаше, спяха нощем, тя будуваше. Подремваше си през деня, свита на перваза на някой прозорец или скрита в тъмна ниша в мазето. През нощта бродеше из коридорите на „Билтмор“ — и по горните етажи, и долу — като безмълвен наблюдател, невидим за чуждите очи. Изследваше лъкатушещите пътеки в просторните градини на имението и най-тъмните долчинки на околната гора. И ловуваше.

Беше дванайсетгодишно момиче, но никога не бе водила живота, който всички други, освен нея биха нарекли „нормален“. Запълваше времето си, като се промъкваше безшумно из огромния сутерен на къщата и ловеше плъхове. Баща й донякъде на шега я бе нарекъл Г. Л. П. — главен ловец на плъхове. Но тя носеше званието си с гордост.

Татко й я обичаше много и бе сторил всичко по силите си, за да я отгледа правилно, пък било и по неговия грубоват, суров начин. Фина определено не беше нещастна, задето двамата похапваха сами всяка вечер, нито че основното й занимание бе да се промъква нощем в мрака и да обикаля из голямата къща в търсене на гризачи. Нима някой би бил нещастен на нейно място? Но дълбоко в себе си се чувстваше малко самотна и доста объркана. Не разбираше защо повечето местни се придвижват из мрака с фенер в ръка и вдигат толкова много шум, като ходят, или защо всички спят нощем, когато светът край тях е най-красив. Бе наблюдавала достатъчно от гостуващите в имението деца и се бе убедила, че не е като тях. Когато се погледнеше в огледалото, виждаше момиче с големи кехлибарени очи, силно изсечени скули и рошава, стърчаща във всички посоки кестенява коса. Не, тя не бе нормално, обикновено дете. Не беше дневно дете. А създание на нощта.

Сега стоеше в края на долината и отново чу звука, който я бе довел тук: нежно пърхане високо над главата й, подобно на ромоляща река, лъкатушеща по течението на вятъра. Звездите и планетите висяха в мрачното небе и блещукаха като живи — дом на десетки хиляди души, но не даваха отговор на загадката.

Малък черен силует мина пред луната и изчезна. Сърцето на Серафина пропусна удар. Какво ли беше това?

Загледа се внимателно. Още една форма мина пред месечината, а после и трета. Отначало ги помисли за прилепи, но те рядко летяха в права линия един зад друг.

Намръщи се. Беше объркана. И очарована.

Странни малки летящи фигури закриваха една след друга луната. Серафина вдигна глава към небето и видя, че звездите изчезват. Ококори се от притеснение. И тогава постепенно започна да осъзнава какво вижда, макар още да не приемаше напълно истината. Присви очи. Сега вече различи многобройните пойни птици, които летяха над долината. Не бяха една или две, нито дори десетки, а огромни, сякаш безкрайни птичи ята — цели облаци. Птиците изпълваха небето. Звукът, който чуваше, бе нежното шумолене на крилцата им. Безброй врабчета, мушитрънчета и копринарки бяха поели на своето есенно пътуване. Приличаха на скъпоценни камъни — зелени и златисти, жълти и черни, на ивици, на петна. Хиляди и хиляди. Беше прекалено късно, за да мигрират, но ето че го правеха. Бързаха и изпълваха небето с малките си пърхащи криле по пътя на юг, където щяха да прекарат зимата. Пътуваха тайно нощем, за да избегнат ястребите, които денем биха ги погнали, и използваха очертанията на планините и подредбата на блещукащите звезди над тях, за да открият вярната посока.

Лекомислените, капризни движения на птиците винаги очароваха Серафина и ускоряваха пулса й, но този път бе различно. Дързостта на тези птички и красотата на пътешествието им по планинския хребет я пронизаха право в сърцето. Имаше чувството, че наблюдава нещо неповторимо, нещо, на което ставаш свидетел веднъж в живота. После си спомни, че птиците следват пътя, който техните родители и родителите на техните родители са им показали, и летят по него от милиони години. Единственото уникално и неповторимо в този случай бе тя — това, че бе тук и ги вижда. Което наистина бе изумително.

Гледката я подсети за Брейдън. Той обичаше птиците и всички други животни.

„Иска ми се да можеше да видиш това“ — прошепна Серафина, сякаш приятелят й лежеше буден в леглото си и можеше да я чуе въпреки разстоянието помежду им. Копнееше да сподели този момент с него. Щеше да е чудесно той да стои до нея, да се взира в звездите, в птиците, в посребрените по краищата облаци, в сияещата с цялата си съвършена прелест луна. Знаеше, че ще му разкаже за това следващия път, щом се видят. Но думите, изречени денем, никога не можеха да уловят напълно красотата на нощта.

Преди няколко седмици Фина и Брейдън сразиха Мъжа с черния плащ и разкъсаха самия плащ на парчета. Станаха съюзници и добри приятели, но изведнъж тя осъзна — и от мисълта я заболя още повече — че не го е виждала от няколко нощи. Всяка вечер очакваше момчето да дойде в работилницата. И всяка сутрин си лягаше разочарована, разкъсвана от съмнения. Какво правеше Брейдън? Дали нещо го държеше настрана от нея? Дали не я избягваше нарочно? Беше толкова щастлива, че най-накрая има приятел, с когото да си говори. Пронизваше я пареща болка при мисълта, че за него тя може да е била просто кратковременно развлечение, че вече му е доскучала и сега трябва да се завърне към предишните си самотни нощи. Бяха приятели. Не се съмняваше в това. Но се притесняваше, че животът на горните етажи не е за нея, че животът на дневна светлина не й подхожда. Дали Брейдън я бе забравил толкова бързо?

Птичките се изгубиха в далечината и моментът отмина. Серафина се загледа към долината, имаше много въпроси. След победата над Мъжа с черния плащ се смяташе за един от пазителите на имението — подобно на мраморните лъвове, които стояха от двете страни на портите на „Билтмор“ и защитаваха къщата от демони и зли духове. Мислеше за себе си като за Г. Л. П., но за нея плъховете вече не бяха само малките четириноги гризачи, а и натрапниците от всякакъв вид. Баща й постоянно я предупреждаваше за света, за опасностите, които можеха да погълнат душата й, и след всичко преживяно тя бе сигурна, че навън наистина дебнат демони.

Вече седмици наред наблюдаваше и чакаше като страж на наблюдателна кула, но нямаше представа кога или под каква форма ще се появят демоните. Най-големият й страх, спотаен дълбоко в душата й, бе дали ще се окаже достатъчно силна, достатъчно умна за следващата битка. Дали щеше да бъде хищникът, или плячката. Дребните животинчета като горския плъх и катерицата навярно бяха наясно, че смъртта е само на един скок разстояние. Дали се възприемаха като плячка? Може би постоянно очакваха смъртта си. Може би бяха готови да умрат. Но тя определено не беше. Имаше доста неща за вършене.

Приятелството й с Брейдън бе едва в началото и не бе готова да се откаже от него при първото препятствие. А и тепърва осмисляше връзката си с гората, тепърва трябваше да разбере коя е и каква е. А сега, след като вече се бе срещнала лице в лице със семейство Вандербилт, татко й я притискаше да се държи като истинско дневно момиче. Мисис В. я бе взела под крилото си и винаги разговаряше много мило с нея. Серафина вече разполагаше и с мазето, и с гората, и със света на горните етажи — много бързо бе преминала от живот, в който има прекалено малко, към такъв, в който има прекалено много. Чувстваше се на кръстопът, теглена във всички посоки. Но след годините, в които бе живяла и общувала само с баща си, й бе приятно, че може да започне нов живот.

Всичко това бе хубаво. Когато опасността дойдеше, Фина искаше да се бори и да оцелее. Кой не би искал? Ами ако опасността връхлетеше толкова бързо, че тя не успее да я забележи? Бухалът напада така внезапно мишката, че тя не усеща заплахата. Ами ако и с нея стане същото? Ако преди да се усети, хищните нокти се спуснат върху й от небето и я убият, преди да разбере, че я нападат? Ако истинската опасност се състои в това дали изобщо ще разпознае заплахата, преди да е станало прекалено късно, а не дали ще се пребори с нея?

Колкото повече мислеше за птичите ята, които бе видяла, толкова повече я изпълваше смътна тревога. Бе сравнително топло за декември, но птиците трябваше да са отлетели преди месеци. Намръщи се и потърси Северната звезда в небето. Когато я откри, осъзна, че ятата дори не летяха в правилната посока. Пък и не беше сигурна дали всички видове птици, които видя, бяха прелетни. И докато стоеше на скалистия склон, високо в гората, мрачно предчувствие за нещо страховито започна да се просмуква в костите й.

Загледа се отново натам, където бяха изчезнали птиците, а после в посоката, от която бяха дошли. Присви очи към върховете на дърветата сред тъмната гора. Умът й защрака бързо. И внезапно Серафина разбра какво става. Птиците не мигрираха.

А бягаха.

Пое си въздух рязко и продължително, докато се подготвяше. Напрегна мускулите на ръцете и краката си. Сърцето й ускори ритъм.

Каквото и да бе, то идваше.

И идваше сега.