Робърт Бийти
Серафина и магическият жезъл (4)

4

Когато чу два от вълкодавите да приближават от север, Серафина разбра, че е чакала прекалено дълго спасителя си. Кучетата бяха намерили път догоре и бяха заобиколили каменната стена.

Огледа се. Вдигна глава към едно дърво и се зачуди дали ще успее да се покатери достатъчно високо. После си помисли, че може да се спусне обратно долу по скалата, за да ги обърка. Но знаеше, че няма да оцелее навън сама през нощта. „Махай се оттук!“ — казало й бе дивото момче.

Най-накрая възвърна самообладанието си.

Където и да бе съюзникът й, надяваше се да е добре. „Бъди силен, приятелю.“

Шмугна се в гъста горичка от смърчове и ели — вечнозелените дървета, които тук растяха толкова плътно едно до друго, че Серафина сякаш плуваше сред океан от зеленина. Докато си проправяше път през гъсталака, усети, че отпада все повече и се оставя объркването да я завладее. Коленете й поддаваха и Фина не можеше да се фокусира върху терена пред себе си. Докосна главата си и осъзна, че кърви доста лошо. Кръвта капеше по челото и влизаше в очите й.

Запрепъва се сред морето от дървета, но знаеше, че вече няма как да се измъкне от кучетата. От раните по ръцете и краката, където беше изпохапана, по цялото й тяло пълзеше болка на талази. Налагаше се постоянно да трие кръвта от очите си, за да вижда накъде върви. Бодливите клони на дърветата бяха толкова нагъсто и толкова високи, че не откриваше луната и звездите. Тичаше, но под краката й пукаха счупени съчки — издаваше звуци, каквито обикновено не правеше. Не че имаше значение. Трябваше да тича както никога в живота си. Но докато търчеше между дърветата, продължаваше да чува гласа на дивото момче: „Не можеш да им избягаш за дълго!“ Искаше да се обърне и да се бие с тях, но ако я приклещеха в гъсталака от дървета, щеше да е невъзможно да предвиди нападението им. Със сигурност щяха да я убият. Трябваше да продължи напред.

Внезапно дърветата се разредиха и Серафина почти се свлече от ръба на отвесна скалиста урва, която щеше да я отведе право долу, в белите пенливи води на речните бързеи. Ахна, отскочи назад и се вкопчи за клоните на едно дърво.

Надникна над ръба и видя, че няма начин да пресече реката тук. Стръмната канара бе прекалено висока, бързеите — прекалено опасни. „Каквото и да направя, все ще е погрешно“ — помисли си. Знаеше, че трябва да се скрие, но в момента единственият начин да го постигне бе да прикрие миризмата си.

Събра сили и се спусна надолу по склона, за да стигне до реката.

Когато слезе до бързеите, се опита да прекоси оттам, където й се стори най-безопасно и най-плитко. Никога преди не бе влизала в дълбока вода и не знаеше как да плува. Пристъпи внимателно в пенливата река, която стигаше до коленете й. Отчаяно искаше да се добере до другия бряг и да избяга от вълкодавите. Планинската река бе толкова студена, че краката я заболяха. Докато напредваше внимателно крачка по крачка и се бореше с яростната сила на течението, Серафина усещаше как кръглите, покрити с водорасли камъни се преобръщат и пързалят под стъпалата й. Продължи да пристъпва напред, като опипваше плахо дъното.

Стигна до средата. Водата вече обвиваше бедрата й и на Фина й ставаше все по-трудно да върви напред, но не спираше. Тъкмо когато си помисли, че ще успее да прекоси, усети как течението я повдига нагоре и стъпалата й се отлепват от дъното. Изгуби равновесие и се пльосна в леденостудената вода. Размаха яростно ръце, зарита отчаяно с крака в търсене на опора, но дъното на реката бе изчезнало. Течението я завличаше все по-надълбоко. Закашля се, започна да плюе вода, подаваше се над повърхността, подскачаше и с мъка се опитваше да си поеме въздух, докато реката я носеше надолу към следващата поредица от бързеи.

Озова се в тясната пролука между два големи камъка, а после течението я запрати към насрещния бряг, прекатури я няколко пъти под повърхността и я завлече в тъмнозелен вир. За миг Фина подаде глава отгоре и успя да си поеме въздух, преди реката да я сграбчи отново, да я издърпа надолу и да я повлече по спиралата от стремително спускаща се вода. Попадна във вихрената фуния на толкова дълбок водовъртеж, че мислено се сбогува с татко си. Но точно тогава се блъсна в ръба на скала. Опита се да се вкопчи в нея, ала яростният поток я отскубна веднага. Серафина винаги се бе смятала за силна, но в сравнение с мощта на реката бе просто малко новородено котенце, хвърлено в дълбокото, за да се удави. Когато бързеите най-накрая я изплюха в по-спокойната част на реката, успя да изпълзи навън и се просна на каменистия бряг, напълно омаломощена, мокра и посинена.

Бе преминала на другия бряг.

Знаеше, че ако кучетата я последват по течението и я видят, ще я настигнат. Трябваше да стане, да продължи да тича, но не можеше да накара ръцете и краката си да помръднат. Дори не можеше да повдигне глава. Леденостудената вода и яростната сила на реката бяха изцедили и последната капчица енергия от мускулите й. Крайниците й трепереха. Лежеше на мокрите камъни на брега на реката и в този миг закрилата на „Билтмор“ й се струваше непосилно далече. Нямаше начин да стигне до имението. Беше толкова изтощена, че не би могла да измине и няколко крачки, какво остава за километри. Малките локвички между камъните, където лежеше, започнаха да потъмняват една по една. Колко бе студено!

Запита се дали дивото момче също лежи смъртно ранено в гората, където го бе оставила, или все още се бие с кучетата. А може би им бе избягало. Чуваше гласа му в главата си: „Тичай! Тичай!“ Но тя не можеше да тича. Не можеше да помръдне.

Заля я вълна от черно спокойствие — подканваше я просто да затвори очи и да се предаде. Облак от размазани цветове се спусна пред погледа й. Усети, че губи съзнание. Колко лесно бе да се остави на унеса. Но в сърцето й внезапно се разпали нов пламък. „Ставай! Тичай! Прибери се у дома!“ Помъчи се да стане, да се изправи на крака, поне да надигне глава.

Отвори очи и примижа през стичащата се кръв. Теренът от тази страна на реката бе нисък и равен, покрит с папрати и брези, толкова различен от скалистите канари, които бе оставила на другия бряг. Видя светлина, насочила се към нея сред мрака. Първо си помисли, че е мигаща звезда, защото небето бе съвсем ясно, но светлината не бе само една.

Бяха много.

В очакване на атаката напразно се опита да си поеме въздух, но дори сред замайването от страха все още се надяваше, че може да е факла или фенер… или дори баща й, излязъл да я потърси, както бе правил и преди.

Ала Серафина не виждаше мъждукащите пламъци на фенери, а искрящия танц на живи създания, които се рееха из въздуха и се носеха към нея по течението на реката.

„Светулки ли са?“ — запита се, когато приближиха.

Но те бяха много по-големи и ярки, а крилцата им бавно проблясваха в бяло и зелено, докато летяха. Приличаха на сияйни пеперуди.

„Не, не са обикновени пеперуди — помисли си Фина и се усмихна, — а лунни^[3].“

Стотици бледозелени създания искряха на лунната светлина. Летяха заедно по течението на реката и дългите им опашки се полюшваха зад безшумните, нежно пърхащи крилца.

Серафина бе открила първата си лунна пеперуда в градините на „Билтмор“ една лятна нощ, когато бе съвсем малка. Спомни си почти магичния й блясък сред окъпания в звезди мрак. Държеше я на отворената си длан, загледана в крилцата й, които нежно помръдваха нагоре и надолу. Но бе толкова странно да види цяло ято. Дали не си въобразяваше? Така ли идваше смъртта? Като далечен спомен от отминали нощи?

Но докато наблюдаваше как лунните пеперуди летят над водата, изведнъж осъзна, че те не просто се рееха. Летящите насекоми пътуваха по реката, сякаш следваха течението до другата, по-голямата река, в която тази щеше да се влее като приток, а после до следващата и до следващата — по целия път през планините, чак до морето. Напускаха това място. Също като птиците.

Фина чу лая на вълкодавите и как се викаха един друг на канарата от отсрещната страна на реката. Идваха за нея.

Щом и последната лунна пеперуда изчезна, момичето се опита да се понадигне, но нямаше достатъчно сили. Опита се да присвие крака, но и с това не се справи.

И все пак имаше причина да види лунните пеперуди. Сигурна бе.

Огледа се за място, където да се скрие, и забеляза брезова горичка само на няколко крачки разстояние. Докато се чудеше как да се добере до дърветата, изведнъж съзря чифт очи, които се взираха в нея от мрака.

Наблюдаваха я отдалече, не приближаваха.

Фина отвърна на погледа и се опита да овладее дишането си. Отначало си помисли, че не е преценила правилно местоположението на вълкодавите и те вече са пресекли реката. Но в тъмата не проблясваха пронизващите черни очи на кучетата.

Тези бяха златистокафяви.

Изпита огромно облекчение.

Знаеше кой е.

— Нуждая се от помощта ти — прошепна.

Но създанието, което изскочи внезапно от гората, я стресна. Непознатата пума се спусна право към нея. Беше младо мъжко животно с тъмна козина и въпреки възрастта си изглеждаше силно, смело и гладно. Фина не бе очаквала него.

Опита се да се изправи, за да се защити, но нямаше смисъл. Звярът лесно можеше да я убие.

Докато се чудеше как да се пребори с непознатия враг, откъм дърветата се появи втори хищник.

Момичето въздъхна облекчено. Този път бе зряла пума в пълния разцвет на силите си и Серафина я познаваше много добре.

В животинската си форма майка й бе по-красива от всякога, с гъста жълто-кафява козина, огромни лапи и мускули, заякнали от дългото ловуване. От поразителното й лице блестяха очи, пълни с интелигентност и любов.

— Толкова се радвам да те видя, мамо — прошепна Фина, изненадана от дълбокото отчаяние в гласа си.

Но в този миг, преди да види отговора в очите на майка си, пумата внезапно изви глава и погледна към реката.

Тогава и момичето ги чу. Вълкодавите бяха по следите им. И вече не бяха само два. Петте кучета отново се бяха събрали. Ръмжаха, лаеха, зъбеха се. Щяха да са при тях след секунди.