Робърт Бийти
Серафина и магическият жезъл (23)

23

От дупката се подаде малката космата глава на диво зверче. Полубратът на Серафина измяука, после успя да измъкне цялото си тяло и се тръсна на пода. Дойде с топуркане при Фина, ужасно горд от постижението си и доволен да я види. Мъркаше и мяучеше. Тя коленичи, издърпа го в скута си и замърка на свой ред, докато мъничето се търкаше в нея.

Уейса издаде още един гърлен призив и полусестрата на Серафина се спусна бързо към момичето, преизпълнена с радост. Фина се разсмя, щом малката я връхлетя, гушна я и се претърколи на пода на пещерата.

— Вие сте тук! Добре сте! — възкликна и остави дребосъците да се покатерят върху нея. Сърцето й преливаше от щастие. Котетата я мачкаха с меките си лапички, боричкаха се и се преструваха, че я хапят по ръцете. Сетне се обърнаха едно към друго и подхванаха нова закачлива борба.

Уейса скоро изпече яребицата и с Фина се настаниха около лагерния огън. Храната беше вкусна и момичето с удоволствие сподели част от нея с малките.

— Добър готвач си — отбеляза, загледана в домакина си.

Той очевидно се чувстваше като у дома си в гората, ловеше сам храната си, живееше в пещера. Серафина си спомни как яростно се бе включил в битката с вълкодавите, колко смело се бе държал и как безшумно се промъкваше из гората. Усетила го бе отдавна, но не си бе позволила да се надява — Уейса не беше просто дивото момче, което я бе спасило. Не беше изчезнал внезапно, а бе отишъл да повика майка й. Върнал се бе за Фина, открил я бе да лежи на ръба на реката, след което я бе наместил на гърба на майка й и бе тичал заедно с нея из гората. Уейса беше тъмната мъжка пума! Него бе предупредила майка й да си отиде и да не ги закача. А това означаваше, че Леандра не бе единственият дивокот в света. Имаше и други!

— Ти каза, че просто минаваш. Откъде идваш? — попита го.

— Чероки, югозападно оттук.

— Близките ти там ли живеят?

— Вече не — отвърна с горчивина. Изправи се и се обърна с гръб към нея и за миг Фина се изплаши, че младежът ще напусне пещерата.

— Много съжалявам — изрече, осъзнала, че навярно се е случило нещо ужасно. Уейса бе толкова непринуден, така дързък и кипящ от енергия, но изведнъж някакъв мрак се спусна над него.

Той замълча и поклати глава, известно време сякаш не можеше да проговори, но после се овладя и поде бавно, с много сериозен тон:

— Стана преди три седмици. Тъкмо се връщахме от лов. Бяхме щастливи, чувствахме се в безопасност. С братята и сестра ми скоро щяхме да излезем, за да търсим свои територии. Но Заклинателя дойде при нас. Уби по-големия ми брат, преди изобщо да се усетим, че ни нападат. Баща ми се сражава с всички сили, но най-накрая падна. Сетне загинаха майка ми и двамата ми по-малки братя. Почти успях да спася по-малката си сестра…

Уейса млъкна, закри лицето си с ръка, тръсна глава и се извърна встрани.

— Всички се борихме с него — добави след миг с потреперващ от силните емоции глас. — Но магията му бе твърде силна.

— Съжалявам — отрони тихо Серафина. От очите й капеха сълзи.

Опита се да остане силна и непоклатима — не само заради него, а и заради себе си, но гледката на страдащото момче отвори пукнатина в сърцето й, дълбока колкото собствените й стари рани.

— Избягах — продължи той със слаб, пресипнал от срам глас. — Когато видях сестра ми да умира, не знаех какво друго да направя. Никой не бе останал. Нямаше за кого да се боря. Исках просто да умра. Тичах, без да спирам, дни наред. После навлязох в територията на майка ти и тя едва не ме уби.

Фина кимна, спомнила си как Леандра я бе нападнала при първата им среща.

— Тя си е такава. Защитава ожесточено територията си.

Уейса кимна.

— И така трябва да бъде. Майка ми имаше собствена територия, баща ми също. Скоро с братята и сестра ми също щяхме да имаме. Сестра ми беше…

Думите му заглъхнаха. Момчето като че ли не искаше да продължи изречението, което се канеше да каже.

— Значи първия път, когато си навлязъл в територията й, майка ми те е прогонила — каза Серафина, за да смени темата. — Но сега ти се грижиш за малките й.

— Тя видя, че ти помогнах срещу кучетата на Заклинателя. И когато той нападна малките снощи, аз се борих рамо до рамо с нея, за да ги защитим. Решихме да действаме заедно оттук нататък, каквото и да става. Това е най-безопасното място, което знаем, затова се споразумяхме да се скрием тук с малките и аз да ги пазя, за да може тя да обикаля по-бързо и да намери подходяща нова територия. Не й бе приятно да ги остави, но без тях е много по-бърза, а и не беше сигурна какво ще намери там, където отива.

Все повече и повече въпроси изпълваха съзнанието на Серафина. Обърна се към котетата. Те бяха нейното семейство, толкова близки до нея и все пак толкова различни. Завинаги щяха да си останат пуми. А тя — човек. Споделяха една и съща орис: винаги да бъдат такива, каквито са родени.

— Изглеждаш изтощена — отбеляза Уейса, — сякаш са те влачили през кална яма. Трябва да си починеш. Но преди това е добре да се почистиш.

— Какво искаш да кажеш? — обърна се към него.

С едно светкавично движение той я бутна напред и Фина се метна надолу с главата във водопада. Първо усети шока, от леденостудената вода, а след това откри, че се превърта и пропада към неизвестността.