Робърт Бийти
Серафина и магическият жезъл (45)

45

Серафина се измъкна бързо от останките. Скочи с лекота на голяма скала и се загледа надолу към частите на потрошената карета — търсеше отчаяно следи от Брейдън.

Въздъхна с облекчение, когато той бавно изпълзя от отломките, целият изподран и объркан, но все пак жив. Когато вдигна поглед в нейна посока, разшири очи от изненада. Сепна се за миг, но после по трепването и изражението на лицето му Фина разбра, че я е разпознал. Усмихна се. Приятелят й знаеше точно коя е тя.

Но вместо да губи време в излишни разговори, той веднага се зарови в отломките и намери прокълнатия жезъл.

— Брейдън, дай ми го… — каза Роуина с треперлив глас, когато се подаде изпод счупените дъски на каретата. — Не е нужно да се бием помежду си. Ти самият каза, че сме приятели. Ела с мен и всичко това ще свърши.

Момчето стисна жезъла и го удари в коляното си, но той не се огъна, нито се пречупи.

— Не си достатъчно силен, за да го унищожиш. — Роуина пристъпи към него и бавно протегна ръка. — Дай ми жезъла, Брейдън, и ще работим заедно. Ще ти покажа как да го използваш. Ще обединим силите си и ще контролираме всичко в тези планини. Никой няма да ни спре, дори дивокотите.

Той само я гледаше, без да каже и дума.

— Това не са твоите хора — продължи англичанката. — Знаеш го. Не усещаш ли влечението, за което говоря? Дойде в тези планини преди две години и оттогава се луташ… но няма да намериш дома, който търсиш, в „Билтмор“. — Присви леко устни. — Там има единствено хора.

Най-накрая момчето се обърна. Сякаш просто щеше да си тръгне.

— Брейдън, предупреждавам те за последен път… — извиси глас Роуина.

Но в този момент той спря. Не се обърна отново към нея. Отпусна ръка и метна жезъла високо в небето. Англичанката се намръщи, гледаше го едновременно с раздразнение и недоумение.

— Знаеш, че ще падне отново долу, нали? — каза му снизходително.

Брейдън само се усмихна и изсвири продължително с уста.

— Не е задължително.

В този момент нещо се спусна стремително от мрачното небе.

— Какво правиш? — сепна се изненадано Роуина. — Какво е това?

— О, просто един приятел — отвърна Брейдън, — който не е вързан с тел.

Соколът скитник се извиси високо, после се спусна надолу и се преобърна. Протегна се и сграбчи жезъла във въздуха с хищните си нокти. След това с няколко бързи размаха на крилете си Кес се издигна нагоре. Сякаш се рееше из лунното небе почти без усилие.

— Веднага повикай тази птица тук, Брейдън! — разкрещя се англичанката. — Знаеш ли какво направи?

— Да, мисля, че знам — заяви той, кимна и я погледна. — Искам да го разбереш съвсем ясно, Роуина. Никога няма да се присъединя към теб.

— Ще ти се иска да го бе направил — изсъска злобно тя.

Но докато жезълът се отдалечаваше все повече в ноктите на сокола, два от вълкодавите се появиха бавно откъм дърветата. Сърцата им вече не бяха под властта на прокълнатия жезъл. Взираха се хищно в Роуина, привели глави. Очите им блестяха опасно, докато се зъбеха и ръмжаха.

— Не! — заповяда им девойката и размаха голите си ръце към тях, ала лицето й бе изкривено от неувереност. — Не! Спрете! Махнете се оттук!

Но те не си тръгнаха. И не спряха.

— Свободни сте! Вървете си! — изкрещя англичанката.

Зверове със свободна воля продължиха да се движат към нея. Наистина бяха свободни.

Нахвърлиха се върху нея. Виковете й се превърнаха в писъци. Роуина се гърчеше и се бореше. Едното куче захапа крака й. Другото се впи странично в нея. Серафина скочи в битката, за да им помогне да я победят. Но точно в този миг гледката пред очите й се замъгли, настана суматоха, някакъв вихър се завъртя между кучетата и девойката изчезна.

Забулена сова излетя нагоре в небето.

Серафина се отдръпна изненадано, стресната от това, което току-що бе видяла. Внезапно си спомни първата нощ, когато бе видяла Юрая в гората. Бе предположила, че познава совата, че тя е неговите горски очи и уши, но всъщност е била Роуина! Онази нощ той й бе предал променящия формата си жезъл.

И сега англичанката летеше право към сокола скитник.

На Фина й се стори странно, че Кес не лети толкова високо и бързо, колкото можеше един сокол. Птицата се рееше ниско и бавно, следваше течението на река Френч Броуд и назъбените скали по брега. Дали жезълът бе прекалено тежък за нея, или имаше нещо друго наум?

Внезапно съзря нещо, от което сърцето й се вледени. Мъж с посивяла брада и дълго износено палто се появи от дърветата на далечен скалист хълм. Фина виждаше ясно черния му силует на фона на лунната светлина. Козината по врата й настръхна, дъхът й секна. Това бе Юрая. Най-накрая се бе показал. Заклинателя видя сокола скитник да носи прокълнатия жезъл в ноктите си и забулената сова, която го преследваше.

И тогава Серафина внезапно разбра.

Спусна се в стремителен бяг, тичаше с всичка сила през гората към скалите, които се извисяваха покрай реката. Знаеше точно какво ще направи Юрая и къде трябва да бъде тя, когато това се случи.

Уейса й бе казал, че мъжът е изучил тъмните изкуства по време на пътуванията си в Стария свят. Спомни си, че зовът на Заклинателя преди няколко нощи бе изпълнен не само с чувство на лоялност, но и с тъмна, ужасна любов. И сега бе видяла Роуина да се преобразява в сова също като магьосника.

Роуина не бе просто демонът, който Юрая е изпратил в „Билтмор“, за да открие слабите му места. Не бе просто чирак, на когото е поверил жезъла.

Тя бе негова дъщеря.