Робърт Бийти
Серафина и магическият жезъл (22)

22

Серафина се приземи на четири крака върху един клон и погледна надолу към нападателя си.

Втренчи се за миг и после примигна, колебаеше се какво точно вижда. Дивото момче седеше небрежно на земята, само на няколко крачки от нея.

— Искаш да се катериш по дърветата ли? — попита я с усмивка. — Или си гладна?

Страхът й все още не се бе уталожил съвсем, но Фина се зае да изучава момчето. То притежаваше рядкото умение да се слива с околността. Нито го бе чула, нито го бе усетила по някакъв начин.

Беше слабо, с добре оформени мускули, светлокафява кожа и тъмна, рошава коса — точно както го помнеше. Бе голо до кръста и босоного, носеше само чифт износени панталони.

— Хайде да хапнем — предложи й небрежно, като се изправи и тръгна по едва забележима пътека към водопада.

Докато се движеше, Серафина забеляза стегнатите мускули на гърба му.

— Чакай! — обади се.

Момчето спря и я погледна. Очите му бяха кафяви, със златисти пръски.

— Аз съм Уейса. А ти си Серафина.

— Как… — започна тя, объркана.

— Тук сме в безопасност. Поне засега. Почти сме сигурни, че той не знае за това място.

Фина го погледна учудено. Откъде знаеше толкова много за нея и за положението й? И защо говореше в множествено число?

— Значи ти си ми оставил съобщението? — попита.

— Разбира се — отвърна дивото момче и леко сви рамене.

— И ти спаси живота ми, когато вълкодавите ме нападнаха…

— И сама се справяше доста добре — усмихна се Уейса. — Много си смела. Може би щеше да се справиш.

— Благодаря ти от сърце за помощта — каза тя сериозно. Добре си спомняше смелостта му и как бе на границата на смъртта.

— Пак заповядай. Хайде, трябва да се скрием от нежелани погледи.

Макар да знаеше, че трябва да е предпазлива, Серафина се чувстваше спокойна с това момче, сякаш го познаваше отдавна.

Слезе на земята, огледа се и го последва в пещерата зад водопада. Беше виждала такива пещери и преди — обикновено на места, където реката се спускаше с оглушителен рев и се пенеше до бяло, но тук водата се стичаше в плавен, равномерен поток, слънчевата светлина преминаваше през нея и създаваше блестяща сребриста стена.

Понякога на Фина й се струваше, че целият свят е направен от светлина: блясъкът на лунната светлина през облаците; зелената светлина на лунните пеперуди; сребристата светлина, която се отразяваше в полунощ във водите на реката; синкавата светлина на зората, а сега и яркото сияние на осветената от слънцето стена от дъжд. Но, разбира се, не можеше да има светлина без тъмнина, нито водопад без камък.

Серафина влезе по-навътре в пещерата и забеляза, че задната стена е инкрустирана с тъмнолилави аметисти. Когато се обърна в посоката, от която бе дошла, и погледна през отвора под водопада, видя най-великолепното явление. Слънцето грееше през мъглата, която се издигаше от водопада, и образуваше смесица от дъги. Не можа да сдържи усмивката си.

— Това не се вижда всеки ден — възкликна.

Искаше й се да зададе поне стотина въпроса, но усети нежното спокойствие на пещерата. В нея се чувстваше защитена и в безопасност и най-накрая можеше да си почине за миг.

Обърна се и огледа набързо песъчливия каменен под. В пещерата нямаше кой знае какво, но изглеждаше суха и удобна. Момчето разполагаше с няколко одеяла, храна и малък лагерен огън.

— Месото печено ли го искаш? — попита Уейса и хвърли поглед към нея, приклекнал по-близо до огъня.

— Да, моля — кимна Фина. Не му бе отговорила по-рано, но всъщност бе гладна като мечка, събудила се напролет. И беше много, много уморена.

Дивото момче събра шепи пред устата си и духна в огъня. Въглените оживяха от дъха му, а след това той добави още няколко съчки. Щом разпали пламъците, вдигна нощния си улов и каза на гостенката си:

— Имам заек и барабанчик, избирай.

Кафеникавата, подобна на кокошка птица, която нарече „барабанчик“, приличаше на яребица.

— Барабанчикът изглежда добре — отвърна Серафина.

— Чудесен избор — съгласи се Уейса. — Месото му е дори по-вкусно от кокошето.

Фина се огледа из пещерата и се зачуди къде и как живее момчето. Дали бе от планинския народ, или си беше истински дивак?

— Значи си ял кокошка… — поде.

— Предпочитам да не доближавам хижите, но не се въздържам от срещи с някои техни обитатели, намерили път до стомаха ми, ако ме разбираш.

— Това ли е твоят дом?

— Не, майка ти не би ми позволила да живея тук, дори да исках. Това не е моя територия. Нейна е… или поне беше. Аз съм… в преходен период, просто минавам оттук.

— Майка ми? — ахна Серафина и го погледна.

— Тя е добре. Не се притеснявай. Всички оцеляхме.

В гърдите й се разля вълна на облекчение и Фина най-накрая се отпусна истински.

— Майка ти тръгна напред, обикаля в търсене на нова територия — поясни Уейса.

Момчето оголи зъби и издаде три гърлени звука. Зад Серафина се чу шумолене. Когато се обърна, тя за пръв път забеляза малка нащърбена дупка в скалата в задната част на пещерата. Нещо изпълзяваше от нея.