Робърт Бийти
Серафина и магическият жезъл (7)

7

Нужни й бяха няколко секунди, за да осъзнае, че се намира в леговището на майка си. Навярно докато бе спала, Леандра я бе пренесла вътре.

Беше й топло, чувстваше се по-силна. Надигна се на колене и лакти и изпълзя навън, после се изправи на полянката с ангела под лунната светлина. Погледна към звездите — като че ли бяха изминали няколко часа.

Кървенето бе спряло и раните й вече не я боляха толкова много. Но когато се огледа, сърцето й спря за миг. Нямаше и следа от майка й, малките и тъмната мъжка пума. Бяха я оставали тук сама.

Откри послание, издраскано в пръстта:

ПОМОЩ НУЖНА ЛИ ТИ Е ОТ МЕН —

ЛЯТО, ПРОЛЕТ, ЗИМА ИЛИ ЕСЕН,

ПРИ СТЕНАТА, ЩО Е ПОД СЕГА,

А ДЪЖДЪТ СТЕНА Е, ТИ ЕЛА.

Серафина се намръщи. Не знаеше дали думите са оставени за нея, нито какво означават.

Загледа се в меча на ангела, после насочи поглед към дърветата. Гората бе напълно притихнала, нищо не помръдваше, освен леката мъгла, която се рееше сред мокрите и блещукащи клони. Не се чуваше никакъв звук от живо същество. Сякаш целият свят отвъд полянката бе изчезнал.

Замисли се за майка си, за братчето и сестричката си, за тъмната пума и за онези болезнени думи:

„Мястото ти не е тук.“

От всички рани, които бе понесла, тази й бе причинила най-много болка.

После се замисли за Брейдън, за баща си, за мистър и мисис Вандербилт, за всички хора, които водеха своя обикновен дневен живот, толкова различен от нейния.

„Не принадлежиш и на онова място.“

Застанала в средата на полянката с ангела, постепенно осъзна болезнената истина.

Отново бе сама.

Толкова сама.

Когато си спомни какво бе казала майка й — че никога няма да успее да се преобрази, й се прииска да падне на колене и да се разплаче. Чувстваше се наранена, разкъсана и изпълнена с пареща болка. Не разбираше. Бе тъй щастлива и обнадеждена от всички промени, които се бяха случили в живота й, но сега й се струваше, че е хваната в капан, че се намира на кръстопът, че не принадлежи нито на гората, нито на имението, нито на нощта, нито на деня.

След доста време най-накрая се обърна и погледна към красивата безмълвна статуя на каменния ангел, с неговите красиви и силни криле и дълъг меч.

Прочете надписа на пиедестала:

Не битките спечелени или изгубени

ни правят хората, които сме.

А тез сражения, в които да влезем сме се осмелили.

После погледна отново към гората. Реши, че независимо какво може или не може да прави, независимо кой я иска или не, тя все още е Г. Л. П. В това поне бе сигурна. Тази нощ в гората бе видяла странни неща. Не знаеше кой е брадатият мъж, но бе наясно, че той е толкова мрачно и зловещо създание, че животните бягат от него, а майка й го смята за опасен, дори непобедим враг. Леандра бе сигурна, че страховити и гибелни сили нахлуват в гората, което без съмнение бе вярно, но Фина знаеше от личен опит, че понякога злото се прокрадва и в къщата. Спомни си каретата без кочияш и четирите жребеца, спуснали се по пътя към „Билтмор“. Можеше да се закълне, че вътре имаше и друг човек. В какъв ли облик щеше да се появи този нов непознат в дома на мистър и мисис Вандербилт? В нейния дом. И за какво идваше? Крадец ли беше? Или шпионин?

Докато стоеше там, на полянката на ангела, Серафина взе решение. Ако в къщата имаше плъх, тя щеше да го хване.