Робърт Бийти
Серафина и магическият жезъл (40)

40

След като мистър Олмстед напусна библиотека, Брейдън погледна Серафина.

— Какво ще правим?

— Първо, трябва да разкажеш на чичо си какво сме научили. Аз ще помоля татко да провери дали противопожарната система работи. Но преди това… помниш ли нощта, когато ни нападнаха плъховете?

— Щяхме да претърсваме стаята на Гратан.

— Само че плъховете ни спряха. Тогава изчезнаха кучетата. Не знам къде е отишъл Гратан, но ще се промъкна в стаята му и ще я претърся.

— Внимавай много — каза Брейдън и кимна в знак на съгласие. После погледна през прозореца към залязващото слънце. — След като говоря с чичо, ще отида да намеря Роуина. Тя ще се чуди къде сме изчезнали.

— Лейди Роуина беше много смела снощи — отбеляза Серафина. — Отиди да я потърсиш. Ще се срещнем в задната лоджия^[9] след половин час.

— Ясно — потвърди момчето.

Когато тръгна по стълбите към третия етаж, Фина започна да премисля отново всичко, което бяха разбрали досега. Беше ясно, че Юрая е създал прокълнатия жезъл, за да може с негова помощ да унищожи „Билтмор“ и семейство Вандербилт. Но както бе казал Уейса, той не се бореше открито и честно. Не действаше сам с жезъла. Изпращаше го на Гратан, неговия чирак и шпионин.

Щом стигна до коридора, който водеше към Стаята на Ван Дайк, Серафина спря и си пое дълбоко въздух. Беше се опитвала да влезе в тази стая вече няколко пъти и бе претърпявала провал, но този път бе твърдо решена да успее.

Промъкна се по коридора, притисна ухо към вратата и се ослуша за движения отвътре. Не чу нищо и бавно завъртя дръжката. Беше заключена. Искаше й се да има универсален ключ, който отваря всички стаи, но не разполагаше с нищо такова.

Изтича надолу по коридора, пъхна се през решетката на вентилационната шахта и се покатери във вътрешността на стената. Отне й известно време, за да намери пътя през множеството шахти и проходи, но най-накрая откри отвора, който търсеше, и се промъкна през него в стаята на мистър Гратан.

Имаше чувството, че влиза в леговището на дракон. Но се озова в елегантна стая със златисти тапети, дървен паркет, персийски килим, малка камина и мебели от кестен. Стените бяха украсени с гравюри на Ван Дайк, които висяха на дълги стоманени жици. Изненада се, но нямаше нищо видимо нередно или не на място в помещението.

„Явно няма мъртва котка“ — помисли си, спомнила си израза на Еси.

Но стаята не беше и напълно празна. Намачкана износена риза и панталон бяха метнати на един от столовете. Три кожени куфара лежаха на пода. Дланите на Фина се изпотиха при мисълта, че мистър Гратан може да се върне всеки момент.

Претърси припряно стаята, огледа обувките и дрехите на детектива. Търсеше петна от черна борова мъзга или от въглени. Мина й през ума, че би могла да намери уличаващи съдове, пълни със самия боров сок, който бе силно запалим. Даде си сметка, че боровата гора не бе просто скривалище за Юрая и Гратан, но и част от техния план да унищожат имението. Нейният татко й бе казал веднъж, че няма нищо по-горещо от горски пожар, избухнал сред борове — стволовете на дърветата направо избухвали, когато сокът в тях кипне. Това щеше да е идеален начин да предизвикат пожар в къщата, макар тя да бе проектирана така, че да не може да бъде подпалена.

След като не намери нищо полезно, Серафина отвори един от кожените куфари и започна да тършува из него. Нищо, освен дрехи. Отвори следващия. Пак нищо. След проверката на третия най-накрая спря. Огледа стаята разочаровано.

„Тук няма нищо.“

От видяното в стаята можеше да се сметне, че мистър Гратан е един напълно нормален, обикновен човек. Фина сви устни и издиша шумно.

„В това няма никакъв смисъл…“

Къде бяха кутийките кибрит и съдовете с възпламеняваща борова мъзга? Къде бяха книгите, пълни с пентаграми, руни, магии и зли заклинания? Гратан полагаше толкова големи усилия никой да не влиза в стаята му, но какво правеше вътре? Криеше тъпата си четка за зъби?

„Тук трябва да има нещо…“

Започна отново да преглежда кожените куфари. Този път ги претърси по-задълбочено, гледаше за необичайни шевове или детайли, които изглеждат не на място. И тогава го намери. В подплатата на един от куфарите имаше малко тайно отделение.

„Е, това вече е интересно…“

Вътре откри изрезки от вестници — някои разкъсани и по-стари, други по-нови. Всички статии бяха свързани с престъпления, странни изчезвания и отблъскващи убийства. Много от имената и градовете бяха подчертани. „Какво правите, мистър Гратан?“

Заедно с изрезките Серафина намери и една стара, разпокъсана карта на Съединените щати. Всяко от местата, споменати в статиите, бе оградено и маркирано с нещо, което приличаше на малък Х.

После осъзна, че не са хиксчета. А малки кръстове. По-тревожното бе, че някои от местата бяха белязани с повече кръстчета.

Първата й мисъл бе, че детективът е обсебен от съобщения за окултни и свръхестествени явления. После й хрумна, че може да не е просто последовател.

Може би той бе причината за тези събития.

„Където и да отиде, умират хора.“

Сърцето й заби учестено. Започна да преглежда отново изрезките, да проверява датите на всяка една. Заглавието на най-скорошната бе „Мистериозното изчезване на Монтгомъри Торн“.

„Гратан наистина е дошъл да разследва изчезването на мистър Торн, но той не е детектив от полицията. Защо е тук?“

Освен мистър Торн в статията бяха споменати още три имена — Джордж, Едит и Брейдън Вандербилт, прочутите обитатели на имението „Билтмор“. „Това хич не е добре…“

Повечето кръгове на картата бяха стари и избледнели, но имаше един, който се открояваше. Той маркираше местоположението на „Билтмор“ и до него нямаше кръст.

„След всички онези места той е дошъл тук…“

Огледа се из помещението и се замисли.

„Стаята е толкова празна, толкова малко улики. Но трябва да има начин…“

Изправи се и се завъртя.

„Как да видя нещо, което не може да се види?“

Забеляза лека промяна в цвета на пода пред един от тапицираните столове. Застана на колене и доближи носа си към тази част на килима.

„Мръсотия от обувка… следа от тътрене… Мистър Гратан е седял на този стол…“

Поизправи се и започна да души бавно покрай облегалката на стола. Отначало не успя да усети нищо, освен аромата на самата тъкан. После долови слаб, но отчетлив мирис.

„Усещала съм го и преди…“

Беше миризмата на някакъв вид ронлив камък. Усети и лек мирис на метал. Струваше й се толкова познат. Виждаше го в ума си, но не се сещаше за името му. Беше малък, правоъгълен и гладък сив камък. „Камък за точене… Брус!“

Така го наричаше баща й. Беше го виждала да използва бруса в работилницата, за да наточи някой нож, докато блестящите му ръбове станат остри като бръснач. Преглътна сухо.

„Гратан е седял на този стол и е точил оръжието си…“

Дишането й се учести, нуждаеше се от повече въздух. Отново се замисли.

„Юрая е повикал Гратан тук. Гратан не е само шпионин… Той е убиец! Не разследва убийство. Той самият е убиец!“

Огледа се из стаята, която вече бе претърсила. Никъде не виждаше оръжие.

„Как носи оръжието си и къде го крие? И по-важното — кого е дошъл да убие?“

Спомни си думите на Еси и Роуина, че Гратан е задавал много въпроси за мистър Торн, Гидиън и Брейдън. Единият от тях вече бе мъртъв. Другият бе куче.

„Остава само едно име…“

Изведнъж чу шум пред стаята, свлече се светкавично на пода и се плъзна под леглото.

Зачака, ослушваше се и дишаше все по-учестено.

Чу приглушени звуци.

В коридора бе настанала суматоха, хора говореха, долавяше се тревога.

Завладя я паника. Подуши въздуха за миризма на дим, но не усети нищо.

Бързо изпълзя изпод леглото и отиде до вратата. Когато чу гласа на Еси, бързо излезе от стаята.

— О, мис, това сте вие! — ахна изненадано камериерката. — Какво правите тук?

— Пожар ли има? — попита Серафина. — Какво става?

— Обикаляме из къщата и търсим вас, мис.

— Мен? Защо?

— Някой каза на господаря Брейдън, че ви е видял в градините лошо ранена. Той направо пощуря, прати ни да ви търсим из къщата, а той излезе да обиколи навън.

— Ранена? Не съм ранена. Кой му го е казал? — изненада се Серафина.

После си спомни нощта, в която бе уловила горския плъх. Всеки път, когато той се опиташе да побегне, инстинктът й бе да го сграбчи отново. Когато падна от главното стълбище, инстинктивно се приземи на крака. Инстинктите са ефективно и полезно нещо. Но те могат да бъдат използвани и срещу теб. Знаеше го, защото тя самата го бе правила. Преди няколко седмици бе тръгнала по коридорите на „Билтмор“, облечена като беззащитна жертва в модна червена рокля. Използвала бе инстинкта на мистър Торн срещу него, за да го подмами към неговата смърт.

Но сега бе неин ред.

Някой бе поел контрола и ги водеше за носа.

Ако изведнъж се окажеше, че тя е изчезнала и ранена, кой бе първият човек в „Билтмор“, който щеше да реагира? Кой щеше да скочи веднага на коня си и да се спусне на сляпо в тъмнината на нощта сам, за да я спаси? Представи си как хуква в градините и намира безжизненото тяло на Брейдън, проснато на земята, след като мъж с наточено острие му е устроил засада и го е убил.

Сграбчи ръката на Еси.

— Излизам да намеря Брейдън и да го върна. Но ти трябва да направиш нещо много важно. Слез долу възможно най-бързо и открий баща ми, мистър Вандербилт и мистър Олмстед. Кажи им да проверят плановете на къщата и да намерят местата, които са най-уязвими за пожар. Нека да отидат там и да потърсят боров сок по пода и стените или друг запалим материал. Да сложат охрана и да пазят тези зони. Нека се уверят, че никой не може да подпали пожар.

— Ще го направя. Хуквам веднага!

Серафина докосна Еси за последен път и се спусна навън. Не се интересуваше кой ще я види или чуе. Втурна се трескаво през къщата, надолу по стълбите, въздухът не й достигаше.

Когато стигна до фоайето, чу чаткане на копита — коня на Брейдън още бе в двора пред къщата. Успя да излезе пред входната врата точно навреме, за да види как той прелита покрай нея в галоп. Приятелят й бе приведен напред, от него струеше решителност и неотложност, когато потегли стремително в тъмнината към градините. Фина никога не го бе виждала да препуска толкова бързо.

— Брейдън! — извика след него. — Върни се! Тук съм! Жива съм!

Но той не я чу.

Серафина се спусна след момчето. Когато излезе навън, в нощта, чу силния, смразяващ кръвта вой на вълкодав сред близките дървета. Страхът я заля като мощна вълна. Звучеше като вълкодав страж, който е забелязал Брейдън и сега дава знак на своите белозъби братя да се присъединят към него. После чу пронизителния, квичащ, ехиден рев на самотен койот. Воят на стотици други койоти се надигна из територията на целия „Билтмор“.

Прониза я ужасяваща мисъл. Цялата тази измама и подлост не целяха просто намирането на черния плащ и опожаряването на „Билтмор“. Сега враговете им искаха Брейдън. Точно Брейдън. И скоро щяха да впият челюстите си в него.

Чу друг звук в далечината. Добре познато трополене. По пътя към „Билтмор“ се задаваше карета с четири коня.

Идваха. Всички идваха.

И тогава забеляза движение в края на градините. Пое си въздух. Черен силует се спотайваше в сенките, превит и загърнат с дълго тъмно палто. Беше Гратан. Държеше бастуна си като оръжие.

— Брейдън! — изпищя Серафина, докато приятелят й изчезваше в обширните градини на имението, но той бе твърде далеч, за да я чуе.

Гратан се промъкна след момчето, в движение стисна бастуна си с две ръце и изтегли от него дълга и остра, подобна на меч кама. Ето го. Оръжието, което криеше! Прясно наточените ръбове на острието блестяха властно на лунната светлина. Мъжът размаха камата пред себе си и последва Брейдън по пътя към градините. Щеше да го убие! Серафина се затича с нови сили. Когато стигна до пътя, зърна нещо с ъгълчето на окото си: забулена сова се плъзна ниско през двора на имението и изчезна сред дърветата.

Сърцето й се сви от страх.

Гратан, вълкодавите, койотите, жребците, совата… всички идваха насам.

Капанът бе щракнал. И двамата с Брейдън бяха мишките.