Робърт Бийти
Серафина и магическият жезъл (36)

36

Серафина постепенно осъзна, че е будна, но не може нито да помръдне клепачи, нито да се движи. Усещаше студената земя под себе си и въздуха, който бавно проникваше в дробовете й, но все още не можеше да произнесе нито звук.

Долавяше мириса на мъртви борови иглички и на сока, просмукал се в земята там, където лицето й бе долепено до пръстта. Усещаше вкус на кал в устата си.

Лежеше на една страна, дясната й ръка бе опъната над главата, лявата — подгъната под тялото и извита под неестествен ъгъл, краката й бяха плътно присвити и притиснати към гърдите. Усещаше неприятното пълзене на лепкавия сок от влажната земя върху голата кожа на краката, ръцете и лицето си, но не можеше да се изправи.

Не чуваше нищо, освен слабия и далечен звук на вятъра, който духаше сред дърветата.

„Така ли ще умра? — помисли си. После си каза: — Да, явно така ще бъде.“

Усети как потъва в мрака.

— Серафина! — прошепна напрегнато някой до нея, сякаш решен да не й позволи да губи надежда. Гласът нямаше тяло, нямаше лице. Не принадлежеше на Брейдън, нито на нейния татко. А и съвсем скоро увереността й, че е чула нещо, бе отнесена надалеч от вятъра.

Отново загуби съзнание, после пак дойде на себе си. Времето летеше. Не бе сигурна колко точно е минало. Дали бяха няколко секунди или няколко минути, или няколко часа?

Когато най-накрая успя да отвори очи, все още не можеше да повдигне глава. Виждаше най-вече почерняла земя, а малко над нея — кръстосани железни решетки и телени мрежи. През тях съзря друга клетка, в която бе затворен един от белите лебеди от езерото на „Билтмор“.

— Серафина! — разнесе се отново гласът. Идваше от другата страна на лебеда.

Фина бавно успя да вдигне глава.

Сърцето й щеше да се пръсне, щом видя мургавото момче с дълга и рошава тъмна коса в съседната клетка. Изглеждаше толкова малък и слаб, че едва го позна, но той се взираше право в нея с кафявите си очи, а духът му бе яростен и несломим като на пленена дива котка.

— Бъди дръзка, Серафина! — провикна се той с глас, разкъсван от емоции.

— Уейса… — опита се да отговори Фина, но едва чу собствения си сух, дрезгав глас. Когато пробва да се надигне, удари главата си в железните пръти, които я задържаха ниско до земята. Брадатият мъж я бе затворил в желязна гробищна клетка като животните.

Изпъна врат и се взря между железните пръти, за да погледне извън клетката си. Видя как Заклинателя работи в лагера си, съвсем близо до нея. Разтърси се от страх, щом го зърна, но клетката я удържа. Не можеше да избяга. Огънят съскаше и пращеше, озаряваше нощта с трептяща оранжева светлина. Искрите хвърчаха вихрено нагоре, а димът се стелеше като тежка мъгла сред кривите клони на дърветата.

Мъжът се движеше около огъня и го разпалваше бавно, загледан в железния казан. Разпокъсани картини изплуваха в ума на Серафина, докато си спомняше всичко, което бе видяла: совата, жезъла, вълкодавите, каретата, плъховете, койотите. Какво означаваха? Старецът потапяше прокълнатия жезъл в сместа отново и отново, сякаш вливаше в нея ужасната си сила.

— Какво ти се е случило, Уейса? — прошепна Фина. — Как се озова тук?

— Трябваше да спася малките — отвърна тъжно момчето.

Серафина предположи, че когато брадатият мъж ги е нападнал, Уейса не е избягал, а се е втурнал срещу него. Предизвикал го е на битка, за да осигури на майка й и на малките нужното време, за да избягат.

Яростта, която изпита, вля малко сила в тялото й. Опита се да се завърти.

Един вълк се взираше в нея през железните решетки на близка клетка. Беше старият й познайник, когото бе видяла за последно на билото на планината. Изглежда, не бе успял да преведе глутницата си до безопасни територии въпреки храбрите си усилия. Когато вълкът я погледна през решетките, сърцето й се сви. Не можеше да му помогне по никакъв начин. Не можеше да помогне и на себе си.

Изпита едновременно и облекчение, и дълбока покруса, че Брейдън бе до нея, в съседната клетка. Лежеше под железните решетки, проснат по лице и с разперени ръце. Приличаше на труп, изпълзял от гроба си, но не успял да стигне по-надалеч заради прътите. Тялото му изглеждаше напълно безжизнено, кожата му бе бледа и лепкава, но очите бяха отворени и момчето се взираше потресено в нищото.

— Аз съм, Брейдън — опита се да го пробуди с шепот Фина. Беше сигурна, че е жив, но магията на Заклинателя го бе засегнала силно. — Събуди се! Аз съм! Серафина!

Докато го будеше, не спираше да мисли какво ще правят, когато той дойде на себе си. Какво щеше да се случи с тях? Тя бе заобиколена от клетки с животни. Тя самата бе животно, затворено в клетка. Железните решетки и металната мрежа между тях бяха твърде здрави, за да ги счупи. Започна да блъска по клетката, после да я дърпа. Рита по нея, удря я с рамо, но без резултат. Не можеше да се измъкне оттук.