Робърт Бийти
Серафина и магическият жезъл (38)

38

Тичаха през хикория и бучиниш, между елши и брястове. Прекосиха гъсталаци и ливади, потоци и дерета, тласкани от мрачен страх, какъвто досега не бяха познавали.

Когато на зазоряване най-накрая зърнаха слабата светлина от „Билтмор“, Серафина почувства, че са се изплъзнали от лапите на кошмара. Намали ход и се обърна към Уейса. Двамата дишаха тежко, докато вървяха един до друг.

— Трябва да се върнем в „Билтмор“ — изрече.

Момчето кимна.

— Аз ще отида да намеря майка ти и малките, за да се уверя, че са в безопасност.

След това протегна ръка, за да спре Фина, и я погледна. Очите му искряха свирепо.

— Ти беше права. Не можем да избягаме от тази битка. Ще се върна по-късно. Бъди дръзка, Серафина.

— Бъди дързък, Уейса — пожела му и тя, после бързо се прегърнаха, младежът се шмугна в храстите и изчезна.

Брейдън наблюдаваше сбогуването им.

— Виждам, че си намерила момчето от гората.

— Той помага на майка ми и малките. Казва се Уейса.

— Прилича на теб — отбеляза Брейдън. Гласът му бе тих и уморен, но изпълнен с неочаквана доброта.

— И аз така мисля — съгласи се Фина.

— Искаш ли да отидеш с него? — попита плахо приятелят й. Погледна към къщата в далечината. — С кучетата вече можем да стигнем до „Билтмор“ и сами.

— Не. Предпочитам да се прибера у дома с вас.

Брейдън кимна и продължиха заедно към имението, с Гидиън и Седрик от двете им страни.

— Виж — каза Серафина, когато видя ездач да препуска с дива скорост от другата страна на голямата морава пред къщата. Повдигнал се бе на стремената, приведен напред в седлото, и галопираше с невероятна скорост, а зад него се вееше дълга червена коса. Беше лейди Роуина! Девойката влезе в двора на конюшнята.

Когато Серафина, Брейдън и кучетата стигнаха до двора няколко минути по-късно, там вече се бе събрал отряд от трийсетина души — някои пешаци, други на коне.

— Качвайте се, хора! — извика мистър Вандербилт от гърба на своя кон. — Връщаме се.

Серафина и Брейдън огледаха опърпаната група. Много мъже от първата ловна дружина бяха ранени и видимо изтощени. Бяха водили борба с койотите в гората цяла нощ. Конете бяха пострадали най-зле, а следотърсачите бяха загубили всички кучета, освен едно. Дълбоко потресеният ловен водач бе слязъл от изпотения си, уплашен кон и сега седеше свит на земята, твърде шокиран от преживяното, за да се изправи. Но повечето мъже вече се бяха метнали на свежи коне, а се бяха присъединили и нови хора.

Роуина бе застанала до мистър Вандербилт, възседнала друг кон, готова да потегли отново. Косата й падаше свободно, лицето й бе издраскано. Девойката изглеждаше изтощена, но също така и решена да помогне в търсенето.

— Хайде, побързайте! — провикна се тя към другите от коня си. — Трябва да ги потърсим!

Таткото на Серафина, неколцина от конярите и дузина други служители вече също бяха част от групата. Но когато мистър Вандербилт дръпна юздите на коня си, най-накрая забеляза Брейдън, Серафина и кучетата, които се задаваха към него.

— Слава богу! — извика той. Слезе от коня, пусна юздите и сграбчи изтощения Брейдън в прегръдката си.

— Серафина… — ахна баща й с облекчение, пристъпи към нея и я притегли към себе си.

— Добре съм, тате — увери го тя. — Не съм пострадала.

Докато се притискаше към баща си, Фина видя Роуина да скача от коня си и да прегръща Брейдън. Очевидно бе щастлива, че го вижда жив.

Останалите мъже потупваха младия господар по гърба и го поздравяваха за прибирането му у дома.

Мистър Вандербилт коленичи и погали Седрик по врата.

— Радвам се да те видя, момчето ми — изрече и потупа нежно кучето си. След това повдигна тъмните си очи и погледна към Серафина.

— Съжалявам, сър — промълви тя и гласът й потрепери. Страхуваше се, че е бесен, задето ги бе отвела в капан и бяха претърпели такова бедствие. Обърна се към него и добави: — Нямах представа, че това ще се случи.

— Никой от нас не е виждал подобно нещо. Никога — отвърна господарят на имението. Не беше ядосан. Като че ли бе изпълнен с чувство за обща цел. Те бяха глутница. Действаха заедно.

— Може ли койотите да са били заразени с бяс? — попита бащата на Серафина.

— За бога, надявам се, че не — заяви ветеринарят, който бе дочул разговора им, докато се грижеше за пострадалия крак на близкия кон. — Ако е било бяс, всички мъже, коне и кучета, които са били ухапани снощи, ще издъхнат до няколко дни и ние не можем да направим нищо, за да ги спасим.

— Не ми приличаше на бяс — поклати глава мистър Вандербилт. — Бяха поне петдесет койота и очите им блестяха напълно осъзнато и решително.

Ловният водач поклати глава:

— Тези животни бяха обладани — промърмори, като се взираше пред себе си с невярващи очи.

— Трябва да се върнем, чичо — обади се Брейдън.

— Да се върнем? — сепна се настойникът му.

— Там горе все още има животни, които се нуждаят от помощта ни.

Мистър Вандербилт поклати глава:

— Съжалявам, момчето ми. Няма да се върнем сега. Не можем да рискуваме. Всички са изтощени. Трябва да си починем и да се прегрупираме.

— Беше ужасно, чичо — добави Брейдън, а след това му описа брадатия мъж и животните в клетките. — Серафина измъкна мен и кучетата оттам, а след това избягахме.

Господарят на имението погледна Серафина и тя видя благодарността, изписана на лицето му, но знаеше, че битката не е приключила.

— Трябва да намерим мистър Гратан, сър — заяви момичето. — Мисля, че е замесен в това.

— Стори ми се подозрителен от самото начало — отвърна мистър Вандербилт. — Той се представя за служител на закона, затова не исках да преча на разследването му, но наех частен детектив, за да провери документите му.

— И какво открихте? — попита Брейдън.

— Мистър Гратан няма никаква връзка с която и да е градска или държавна агенция. Той е мошеник.

— Какво ще правим, чичо? — попита момчето.

— Изпратих съобщение до полицията в Ашвил да пратят веднага хора. Те ще го арестуват.

— Но къде е сега Гратан? — намеси се Серафина.

— Търсихме го. Не е в къщата — отговори мистър Вандербилт. — Но все още може да е на територията на имението.

— Мисля, че Гратан е много по-опасен, отколкото изглежда, сър — предупреди го Фина. — Опасявам се, че полицаите ще дойдат на коне или с карети и ще се натъкнат на същия проблем като нас.

Мъжът кимна.

— Ще съберем няколко спасителни групи и ще започнем да претърсваме имението за Гратан. Когато полицаите дойдат, ще се върнем в гората, ще освободим животните и ще унищожим клетките. Дотогава искам вие да останете в къщата, за да сте в безопасност.

Докато хората продължаваха да разговарят, Серафина, Брейдън и Роуина се сгушиха под закрития вход за карети пред къщата.

— Какво стана? — попита притеснено Роуина.

— Ние сме добре — отвърна Брейдън. — Върнахме си кучетата. Това е най-важното.

— Толкова се притеснявах за вас — каза девойката, като се взираше в двамата.

Серафина осъзна, че смъртната опасност е заличила напълно различията на социалните класи. Изведнъж всички бяха еднакви, всички се бореха за живота си и за живота на спътниците си. Видяла го бе в мистър Вандербилт, в баща си, в ловния водач, в следотърсачите и ездачите, които бяха готови да се изправят срещу най-ужасните опасности, за да спасят нея и Брейдън. Сега го видя и у лейди Роуина.

— Благодаря ти, че ни помагаш, Роуина — заяви Брейдън.

— Когато ме изпрати в „Билтмор“, татко ми каза да се постарая да си намеря приятели — усмихна се тъжно англичанката. — Мисля, че може би си намерих.

— Със сигурност — кимна момчето. — Кога ще дойде баща ти?

— Подозирам, че ще е тук по-скоро от очакваното. Ще дойде за Коледа.

Серафина долови нещо странно в тона на Роуина. Тъга ли беше? Тревога? Не бе сигурна.

— Навярно нямаш търпение да го видиш? — попита.

— Истината е, че той ме смята за глупаво момиченце — отвърна англичанката.

— Сигурен съм, че не е вярно — обади се Брейдън.

Роуина поклати глава.

— Не, вярно е. Баща ми никога не е имал високо мнение за мен. Но много скоро, по един или друг начин, ще трябва да промени отношението си.

— Той много ще се гордее с теб, щом разбере как си се държала снощи — опита се да я насърчи Фина.

Но както разговаряха, изведнъж Роуина заприлича на човек, който всеки момент ще се срине в краката им. Изтощението най-накрая си каза думата. Брейдън посегна да хване клетото момиче.

— Извинете ме — каза англичанката, докосна ръката му и затвори очи за миг, сякаш щеше да припадне, — но се чувствам доста уморена. Ще отида в стаята си, за да се изкъпя и да се преоблека.

Момчето кимна.

— Почини си, ние ще направим същото. Чичо ми и хората му ще поемат оттук нататък.

Когато две от камериерките се спуснаха да помогнат на раздърпаната, изцапана с кал лейди Роуина да докуцука бавно към къщата, Серафина я чу да си мърмори шокирано:

„О, боже, мисля, че съм изцапала роклята си.“ Беше толкова изтощена, че почти бълнуваше.

Фина остана с Брейдън. Обърна се и се загледа в мистър Вандербилт, който говореше с баща й и с другите мъже.

Да, знаеше, че е постъпила правилно, че е взела разумни решения, но не можеше да се отърве от усещането, че това не е достатъчно, че всички, включително и тя, пропускат нещо. Сякаш редяха пъзел и смятаха, че са почти готови, а всъщност имаше още цяла кутия с парченца, за която дори не подозираха. Наблюдаваше разсеяно как конярите мият кръвта от тухления двор, а камериерките почистват калта от стъпалата, водещи към къщата.

— Хайде — обърна се към Брейдън и тръгнаха заедно покрай фасадата на сградата. — Трябва да разберем какво става.

— Който и да бе онзи човек снощи, той бе луд.

— Сякаш бе погълнат от омраза или жажда за отмъщение.

— Каза, че ще изгори мястото до основи.

Серафина си спомни смразяващите думи.

— Според теб за какво говореше? — попита Брейдън.

— Не съм сигурна.

— „Билтмор“ ли имаше предвид?

Когато стигнаха до главния вход на къщата, Серафина погледна към дяланата каменна арка над входната врата. Там бе изобразен странен брадат мъж, който размахваше дълго копие или жезъл.

— Не знам. Но е възможно. Семейство Вандербилт има ли врагове? А чичо ти? Мрази ли го някой, иска ли да му навреди?

— Не, не мисля… Той е добър човек.

— Знам, че е така. Но може би в миналото му има нещо, за което не подозираме. Какво знаем за живота му в Ню Йорк, преди да дойде тук? За посещенията му в Европа и по целия свят? Възможно ли е да е дошъл в отдалечените планини на Северна Каролина поради някаква по-особена причина?

— Мислиш, че се опитва да избяга от нещо?

— Или от някого? Не знам.

— Хайде — отрони Брейдън и я поведе към къщата. — Хрумна ми нещо.

Бяха уморени, мръсни и гладни, но бяха твърдо решени най-сетне да разгадаят тайната.

Серафина последва приятеля си в галерията, а оттам — в библиотеката.

— Какво търсим? — попита, щом влязоха. Не беше сигурна как точно може да им помогне книжната колекция на мистър Вандербилт.

— Чичо ми държи пътническите си записки тук — обясни Брейдън и се приближи към един от шкафовете. — Може би ще намерим нещо.

Фина отиде до него и се опита да му помогне. Но не беше сигурна какво търсят.

Откри поредица от дневници с черна кожена подвързия, надписани: Книгите, които съм прочел. Дж. У. В.

Прелисти ги и видя, че мистър Вандербилт е записвал вътре заглавието и автора на всяка книга, която е прочел от 1875 година, когато е бил на дванайсет години. Имаше хиляди заглавия — на английски, френски и други езици.

Брейдън намери доказателства за многобройните пътувания на чичо си в Съединените щати и в чужбина, в Англия, Франция, Италия, Китай, Япония, както и в много други страни. Серафина знаеше, че къщата е пълна с произведения на изкуството, скулптури и артефакти от пътуванията му. Даже наскоро бе разбила един от тях. Всеки от тези предмети можеше да е обладан от духове или прокълнат по някакъв начин, което би могло да обясни кръвното отмъщение срещу мистър Вандербилт. Колкото повече мислеше за това обаче, толкова повече се сещаше и за друго. Мъжът, когото бе видяла на пътя първата вечер, не й бе заприличал на нюйоркчанин, северняк или чужденец. Кожата му беше обрулена и насечена с бръчки и линии от местните планински ветрове, мустаците и брадата му бяха дълги и сиви като на мнозина от тукашните старейшини, а в гласа му се долавяха звуците на планинския народ. Не можеше да е напълно убедена от техните кратки и страховити срещи, но й се струваше, че по-скоро е от апалачите.

Спомни си смущаващите думи, които бе извикал към совата: „Трябва да изгорим това място до основи.“

— Хайде да проверим в документите на „Билтмор“ — предложи Фина.

— Не в пътуванията на чичо ми?

— Не, нека се съсредоточим върху къщата.

— Те са тук — каза Брейдън и я поведе към други кутии.

Заровиха се в документацията. Отначало й беше трудно да си представи, че може да открие отговори тук, но когато момчето отвори една кутия с измачкани стари снимки, Серафина се приведе над тях с интерес.

Първата снимка, която разгледа, показваше огромен участък от разчистена земя, на която имаше само пънове и плевели, двайсетина-трийсетина мулета, няколко фургона с дърва за огрев и група дървари с брадви. Трудно бе за вярване, но съдейки по планинските масиви на заден фон, това бе хълмът, на който бе построен „Билтмор“.

Поляната беше гола, пуста и без никакви дървета. Нямаше градини, нито гори, само суха и безплодна земя. Така бе изглеждало мястото, когато мистър Вандербилт го бе купил преди години.

Следващата снимка бе уловила как стотици каменоделци, зидари, дърводелци и други майстори са издигали долните етажи на „Билтмор“. Имаше мъже и жени, бели и чернокожи, американци и чужденци, жители на Севера и на Юга, както и много планинци. Серафина трепна от вълнение, когато на една от фотографиите забеляза татко си, който работеше върху водопроводната система заедно с много други хора. Усмихна се, защото винаги си го бе представяла да строи „Билтмор“ сам, с двете си ръце, тъй като цял живот го бе виждала да работи така. Сега осъзна колко глупава е била. Той бе един от хилядите хора, работили тук в продължение на шест години. Беше невероятно да види стените на „Билтмор“ още на скелета, да се издигат от нищото, снимка след снимка.

Малко по-късно, докато все още търсеше из документите, за да открие улики, погледна към Брейдън. Той бе заспал изтощен на един от тапицираните столове. Остави го да поспи и продължи да търси.

— Умирам от глад — обяви момчето, когато се събуди. Бързо взеха малко храна от кухнята. Но щом я изядоха и се измиха, се захванаха отново за работа.

По-късно същия следобед, докато Брейдън ровеше в една от кутиите, попадна на снимка.

— Виж това — каза на Фина.

Нещо на кадъра веднага привлече вниманието й. И на тази фотография се виждаха мъже и дървено скеле, както и наполовина построеният „Билтмор“ на заден план. Серафина не разбираше какво се е опитвал да заснеме фотографът, освен самата строителна площадка. Някои от мъжете на снимката работеха, някои разговаряха или гледаха в камерата, а други не. Докато изучаваше по-внимателно кадъра, един от мъжете хвана окото й. Изображението бе толкова малко, че бе трудно да се види със сигурност, но той имаше дълги сиви мустаци и брада, а лицето му бе покрито с дълбоки бръчки. Не носеше дълго палто и бастун, но се взираше право в камерата и очите му приличаха на сребристи точки.

Това бе техният враг — мъжът, когото бе видяла в гората. Той беше. Сигурна бе. Значи не беше горски демон или кошмарен призрак, а истински човек. Поне е бил такъв преди години.

— Брейдън, погледни — върна му Серафина снимката. — Трябва да разберем кой е този човек.

— Тогава се налага да поговорим с мистър Олмстед.