Робърт Бийти
Серафина и магическият жезъл (41)

41

Серафина се втурна по пътеката, по която бяха поели Брейдън и Гратан, но когато зави, пред очите й се разкри изненадваща гледка.

Гратан стоеше неподвижно на пътя. Беше с гръб към нея и се взираше в земята пред себе си. Каквото и да имаше там, заради него мъжът се бе вцепенил като камък.

— Не мърдай — каза й той и гласът му потрепери, щом я погледна. Серафина не разбираше какво се случва, докато не видя гърмящата змия, навита на кълбо на пътеката пред него. Беше дебела, опасна на вид, почти метър и половина дълга, кафява, с назъбени линии. Повдигнала бе над земята противната си клинообразна глава и се взираше в мъжа с жълти очи, изплезила черния си език.

Момичето се обърка. „Защо ме предупреди?“

— Просто не се движи, Серафина — проговори отново Гратан, когато змията започна да трака с опашката си.

И тогава Фина видя, че гърмящата змия не е само една. Множество змии лежаха по цялата пътека и тревата наоколо.

Една от противните твари се бе навила само на крачка от босите стъпала на момичето, движеше глава напред и назад, сякаш се канеше да атакува всеки момент.

Гратан стисна бастуна си в една ръка, а камата в другата.

Опита се да отстъпи, но щом размърда крака, най-близката гърмяща змия нападна, сякаш плесна с камшик… и остави две кървави дупки в крака му. Ударът бе толкова бърз, че Серафина едва го видя. Мъжът се опита да отскочи назад от неочакваното нападение, но се приземи встрани от пътеката, върху втора гърмяща змия. Тя се хвърли напред със зейнала уста и заби отровните си зъби дълбоко в прасеца му. Гратан извика и се опита да се отдалечи, но трета змия го ухапа по бедрото. Детективът изкрещя от болка, препъна се назад и изпусна камата. Другите змии го наобиколиха и започнаха да го хапят по лицето, гърлото и гърдите, вливайки отровата си в кръвта му. Ръцете и краката на мъжа, както и цялото му тяло, трепереха. Серафина нямаше представа какво да прави — дали да се бори със змиите, или да бяга. Не можеше да стори каквото и да било, освен да стои там и да гледа уплашено.

Гратан се бе проснал на земята с разперени крайници, а змиите се увиваха около него. Лицето му бе потъмняло, подуто от отровата, но очите му бяха отворени. Погледна към Фина.

— Тя е… не е… такава, каквато… изглежда… — простена едва със слаб, дрезгав глас.

— Какво? — попита объркано момичето. — Не разбирам!

— Бягай! — прошепна той.

— За какво говориш? — извика Серафина.

Искаше да се доближи до този човек и да чуе какво се опитва да й каже, но трябваше да стои на разстояние от змиите. Знаеше, че е в опасност, ала се нуждаеше от отговори.

— Кой си ти? За кого говориш?

Гратан затвори очи и издъхна. Умря пред очите й. Серафина се отдръпна, после направи още една крачка назад, потресена от станалото.

Смятала бе, че Гратан е нейният смъртен враг, вторият пътник в каретата, шпионинът и убиецът на Юрая. Но внезапно се почувства странно тъжна, усети, че току-що се е случило нещо, което не е трябвало да става, и че вината е изцяло нейна.

Погледна надолу към клетия мъртвец. А ако бе сгрешила за него? Изглежда, накрая се опитваше да й помогне, да й каже нещо. Сребърната закопчалка на черния плащ лежеше в отворената му длан.

Серафина искаше да я вземе, но змиите се бяха навили около ръката му. Колкото и ужасно да бе това, на което бе станала свидетел, тя се опита да се убеди, че случилото се е нещо хубаво, че тези змии са убили нейния враг. „Приключи! Врагът е мъртъв.“

Но после поклати глава и изръмжа. В градините на „Билтмор“ нямаше гърмящи змии. Усойниците не ловуваха на групи и не нападаха хора по пътеките сред храсталаците. Те бяха повикани тук от неестествена сила. Но ако Гратан бе лошият, той щеше да контролира тези змии, нямаше да стане тяхна жертва! Пъзелът не бе завършен. Просто се бяха появили нови парчета от него!

В този момент чу познатото тик-тик-тик зад себе си, последвано от дълго дрезгаво съскане — специфичния звук на забулена сова. Серафина усети горещ дъх на тила си.

— Мислех, че съм се отървала от теб — изрече някой зад нея.