Робърт Бийти
Серафина и магическият жезъл (8)

8

Серафина се спря в края на езерото на „Билтмор“, приведе се към земята и огледа хоризонта за евентуална опасност.

Чакаше и наблюдаваше.

От това място не виждаше признаци за проблеми. Всичко изглеждаше спокойно и безоблачно.

Огледалната повърхност на езерото отразяваше последните блещукащи звезди, които скоро щяха да отстъпят място на зората. Семейство лебеди се носеха по гладката вода, направиха няколко кръгчета и с излизането си на брега разчупиха отражението на проблясващото небе.

На известно разстояние в далечината имението „Билтмор“ се издигаше величествено на висок хълм, сякаш пораснало от дърветата на заобикалящия го парк. Прозорците блестяха, погалени от първите лъчи на изгряващото слънце. С покрива си от сини плочи, елегантни арки и заострени кули приличаше на приказен замък — като онези, за които Серафина четеше в библиотеката на имението, когато всички други обитатели спяха.

Докато се взираше в голямата къща, сърцето й се изпълни с нежна топлина. Радваше се, че се прибира у дома. Реши, че ще се постарае да разпали наново пламъка на приятелството си с Брейдън и ще благодари отново на мисис Вандербилт за роклята, която й бе подарила. И ще положи усилия да слуша татко си. Но първо трябваше да огледа за странници, пристигнали през нощта. Болката от раните й бе отслабнала, но страховитите образи на брадатия мъж в гората и на тъмната фигура в каретата продължаваха да я притесняват и пареха като пламъци в съзнанието й. Все още се чудеше и какво е станало с дивото момче, което й бе помогнало, а после просто бе изчезнало.

Запъти се към къщата, като мина нагоре по склона през откритото пасище, осеяно тук-там с големи дървета. Примъкваше се от дърво до дърво и се стараеше да остане скрита.

Видя двама мъже и едно куче да вървят в далечината към края на гората и се приведе бързо към земята. Веднага разпозна слабата тъмнокоса фигура на мистър Вандербилт, господаря на имението „Билтмор“, обут с високи до прасците ботуши. Бе с жакета, който обличаше, когато отиваше в гората, и с мека шапка. Както повечето джентълмени, когато излизаше навън и при официални поводи, той често носеше изискан бастун, но днес бе екипиран с по-обикновената си туристическа тояжка от кестеново дърво, снабдена със заострен метален шип и кожена каишка за ръка за по-удобно хващане. Седрик, голямото му санбернарско куче с бяло-кафява козина, вървеше предано до него. През изминалите няколко седмици Серафина бе опознала мистър Вандербилт по-добре. Все още имаше много неща, свързани със спокойния тих мъж, които бяха загадка за нея, но бе започнала да го уважава и се надяваше, че той изпитва същото към нея. С облекчение видя, че господарят на дома е в безопасност и явно е излязъл на ранна разходка — без съмнение добър знак, че всичко в „Билтмор“ е наред.

Но после видя мъжа, който вървеше редом с него.

Носеше дълго жълтокафеникаво палто върху светлосив официален костюм и в ръка стискаше бастун с месингова топка на върха, която блестеше на слънцето. Имаше плешива глава и гъста сива брада, а по лицето му личаха бръчки. Серафина присви подозрително очи. Веднага се сети за страховития мъж от гората, с неговите искрящи сребристи очи и сурово изражение. Подозрително си приличаха. Но все пак след известно наблюдение реши, че не е той.

Мъжът до мистър Вандербилт бе по-възрастен, с по-бавни движения и по-приведена стойка. Фина не виждаше достатъчно добре лицето му, за да прецени кой е, но й се струваше познат. Добре помнеше, че мъжът с кучетата бе отпратил каретата по посока към „Билтмор“. Дали това бе вторият пътник? Възможно бе да е слуга на брадатия, изпратен напред като шпионин, или пък демон — също като Мъжа с черния плащ. Знаеше, че някой е дошъл в имението през нощта. Просто трябваше да разбере кой.

Прикри се зад голям черен орех и се загледа в двамата мъже. Докато вървяха бавно към гората, непознатият спря и изрови дупка в земята с върха на бастуна си. После извади нещо от кожената торба, която носеше на рамо, наведе се и като че ли го зарови в пръстта. Серафина си помисли, че поведението му е много странно.

Мъжете и кучето най-накрая изчезнаха сред гъсталака, а тя остана, обзета от съмнение, да се чуди кой е непознатият и дали е свързан с онзи, когото бе видяла през нощта.

Все още изпълнена с недоумение, продължи по склона към къщата. Сърцето й подскочи, когато забеляза Брейдън до конюшните да оседлава един от конете си.

Щом го видя жив и здрав, се усмихна и най-сетне се отпусна. Който и да бе дошъл в „Билтмор“ с каретата през нощта, не го бе наранил. Но Фина веднага щеше да му разкаже какво й се бе случило в гората и да го предупреди за опасността.

Приятелят й носеше обичайния си костюм с кафяв жакет от туид и елек отдолу, бяла риза и бежова вратовръзка. Движеше се с лекота, обут с кожените си ботуши за езда. Вятърът леко развяваше гъстата му кестенява коса. Серафина не се изненада, че доберманът Гидиън се мотае из краката му.

Брейдън като че ли успяваше да създаде неразривна връзка с всяко животно, което срещнеше. Сприятелил се бе с необикновеното черно куче с остри уши, докато бе пътувал из Германия със семейството си преди години. След трагичната смърт на близките му в пожар, при който бе изгоряла къщата им, двамата бяха станали неразделни. В известен смисъл Гидиън бе последният член на семейството на Брейдън от времето, преди да заживее с чичо си в „Билтмор“, а момчето не си бе намерило много други приятели.

Серафина знаеше, че приятелят й язди всеки ден. Галопираше из полетата като вятъра, конят му препускаше толкова бързо, че двамата сякаш изобщо не докосваха земята. Беше чудесно, че го вижда.

Излезе от прикритието си и се затича към него. Помисли си колко забавно ще е да го изненада и да го събори на земята. Тъкмо щеше да му извика „Ей, Брейдън!“, когато втора фигура се появи иззад коня. Фина бързо се хвърли във високата трева.

След като не чу някой да вика „Ей, има странно момиче в тревата!“, изпълзя до ствола на най-близкото дърво и надзърна оттам.

Високо момиче на около четиринайсет години с дълга, къдрава червена коса стоеше и чакаше Брейдън да намести стремето на дамското седло на нейния кон. Носеше подходящ за разходка изумруденозелен жакет с вдигната яка, триъгълни ревери и обърнати маншети. Златистите копчета на жакета проблясваха на слънчевата светлина, когато се завъртеше или повдигнеше ръце. Кокетното й елече на зелени и бели ивици и дългата й пола бяха в тон с жакета.

Серафина се намръщи недоволно. Брейдън обикновено яздеше сам. Леля му и чичо му явно го бяха помолили да забавлява тази млада гостенка. Но какво да прави тя сега? Дали да поизтупа изпокъсаната си, окаляна и раздрана рокля, да отиде при тях и да ги заговори? Представи си се — леко драматизирайки положението, разбира се — как изскача от храсталаците като истинска дивачка и се запътва натам. „Добро утро, хорица. Как съм? Нищо ми няма. Ходих малко да половя плъхове и едни гадни псета щяха да ме хапнат, ама отървах ножицата. А вий двамцата как сте таз сутрин?“ Замисли се дали все пак да не отиде при тях, но може би щеше да е грубо да ги прекъсне. Може би щеше да им се натрапи.

Нямаше представа как да постъпи.

Довери се на инстинкта си и предпочете да остане скрита и да наблюдава.

Брейдън помогна на момичето да се качи на седлото, а после намести краката и дългите фусти на полата й за яздене, която се надипли от лявата страна на коня. Тогава Серафина забеляза, че непознатата носи гълъбовосиви велурени боти до глезените, извезани с цветя. Бяха абсурден избор за езда и Фина дори не можеше да си представи как се тича из гората с такива изящни ботуши, но определено бяха красиви.

Като допълнение към великолепния си тоалет момичето носеше превъзходно изработена нагайка със сребърен връх за хващане и кожен камшичест завършек. Серафина изсумтя леко. Явно всички изискани господа и дами обичаха да носят бастуни, пръчки и какво ли още не, когато излизат навън, но тя предпочиташе ръцете й да са свободни.

Щом видя какво държи гостенката, Брейдън каза:

— Това няма да ви е нужно.

— Но камшикът подхожда на тоалета ми! — настоя девойката.

— Щом казвате… Но, моля ви, не докосвайте коня с него.

— Добре — съгласи се непознатата. Говореше с достолепен и превзет маниер, сякаш бе възпитана като истинска дама и държеше хората да го знаят. Серафина забеляза, че акцентът й е като на мисис Кинг, главната икономка на имението, която бе от Англия. — Е, кажете — обади се отново момичето. — Как да спра този звяр, ако побегне нанякъде с мен?

Фина се изкикоти леко, щом си представи как конят препуска диво с пищящото натруфено момиче, прескача няколко огради, понася се сред дивата пустош и накрая приземява ездачката си в калта с тържествен подскок.

— Само дръпнете леко юздите — каза любезно Брейдън. — Бе очевидно, че не познава добре събеседничката си, което потвърждаваше теорията на Серафина, че леля му и чичо му са го поставили в тази неудобна ситуация.

Но освен суетността и високомерието, у непознатата имаше още нещо, което не даваше мира на Фина. Превзетата последователка на модата със сигурност знаеше да язди, но се преструваше, че не може. Защо? Защо се правеше на безпомощна? Това ли бе начинът да привлечеш вниманието на едно момче?

На пръв поглед Брейдън изобщо не бе впечатлен от коварството й. Отиде при коня си, без да изрече и дума повече, и се метна с лекота на гърба му. Преди близо седмица бе обяснил на Серафина, че не използва юзда и поводи, за да го контролира, а му дава указания за промяната на скоростта и посоката чрез промяна в натиска и ъгъла на краката си.

— Не бива да яздим прекалено бързо — обади се гостенката, докато подкарваха животните на разходка из територията на имението. Серафина бе сигурна, че момичето хич не е уплашено от коня, но се преструва на нежна душа.

— Аз пък си мислех, че можем да си направим едно надбягване — отвърна невъзмутимо Брейдън.

Англичанката явно осъзна, че той не е впечатлен от маниерите й на изнежена принцеса, и промени рязко тона си, като гърмяща змия, сменяща посоката си сред пясъчните дюни.

— Добре, бих могла да се състезавам с вас — заяви надменно, — но се боя, че ще изцапам роклята си, когато ви задмина и конят ми хвърли кал в лицето ви.

Брейдън се разсмя, Серафина също не се въздържа и се усмихна криво. Гостенката все пак имаше хъс!

Докато момчето и новата му позната потегляха по пътеката, Фина ги чу как вежливо си бъбрят. Той разказваше за конете и кучето си Гидиън, а англичанката изброяваше особеностите на тоалета, който щеше да носи на вечеря.

Серафина забеляза, че когато двамата влязоха сред дърветата, момичето се заоглежда предпазливо. Дивите гори на Северна Каролина навярно се струваха мрачно и страховито място на цивилизовано създание като нея, затова пришпори коня си и се приближи повече до Брейдън.

Докато яздеха заедно, той поглеждаше от време на време към гостенката. Фина не можеше да прецени дали е просто любезен, или наистина иска да се сприятели с момичето, но загледана в отдалечаващите се все по-навътре в гората ездачи, изпита някакво непознато и неприятно вълнение в стомаха си.

Можеше лесно да ги последва, без да я забележат, но не го стори. Имаше работа за вършене.

Предишната вечер бе видяла как мъжът в гората изпраща каретата към „Билтмор“. Така че най-логичното място за търсене на следи за пристигането на натрапника бяха конюшните.

Промъкна се през задната врата, като се оглеждаше за мистър Риналди, избухливия италианец, който бе главен коняр на имението и хич не обичаше някой да се мотае около конете му. Придвижваше се безшумно и с лекота по съвършено чистия под от червени тухли. Дори и денем тук имаше достатъчно сенчести ъгълчета, които можеха да й послужат за прикритие. Боксовете на конете бяха от лакирани дъбови дъски, с черен парапет, който завършваше с извити решетки. Фина започна да проверява отделните боксове, един по един. Освен дузината коне на семейство Вандербилт откри още десетина други, които принадлежаха на гостите.

Бум-бум!

Серафина се просна на пода. Сърцето й биеше бясно. Звукът бе като от чук, стоварващ се по стената на един от боксовете. Не знаеше какво ще открие вътре, но все пак надникна към централната пътека. От пода се вдигаше плътен облак прах, сякаш самата земя се тресеше, но иначе пътеката бе пуста. Видя, че четири от клетките в края са преградени чак до тавана. Бяха напълно затворени, сякаш да се попречи на всяка цена на създанията вътре да избягат.

Овладя се, изправи се и тръгна бавно по пътеката към клетките в дъното. Усети, че дланите й се потят.

Дъбовите дъски й пречеха да види какво има вътре, но Фина се приближи, допря лице до преградата и надникна през процепите.