Робърт Бийти
Серафина и магическият жезъл (39)

39

Когато Брейдън въведе мистър Олмстед в библиотеката, Серафина се загледа внимателно в оплешивяващия старец с посивяла брада.

— Как мога да ви помогна, деца? — попита мъжът, докато прекосяваше стаята с помощта на своя дървен бастун. — Доколкото разбирам, снощи е имало сериозни проблеми, особено за вас двамата.

Брейдън се стресна леко, че мистър Олмстед е толкова добре осведомен за случилото се, и погледна притеснено към Серафина, която стоеше до гигантския глобус.

Момичето бавно поклати глава. „Не говори за това. Просто му задай въпроса ни.“

— Сър — започна Брейдън, — тъй като сте отговаряли за много от работните екипи по време на изграждането на „Билтмор“, се чудехме дали можете да ни помогнете за някои снимки, които открихме.

— Със сигурност мога да се опитам, господарю Брейдън — отвърна архитектът и се настани на дивана пред камината. — Това местенце ми се струва приятно и топло.

— Ето я снимката, която…

— Може би е добре да си поръчаме по чаша горещ чай, преди да започнем — предложи мистър Олмстед, сякаш не бе чул думите на момчето.

— Ъъъ… — Брейдън се поколеба и погледна отново към Серафина. — Разбира се, разбира се — каза, после отиде до стената и натисна бутона за стаичката на иконома.

— Докато чакаме чая, може би ще погледнете тази снимка — намеси се Фина, взе снимката от приятеля си и приближи до мистър Олмстед.

— Разбира се, Серафина.

Тя се сепна, когато мъжът произнесе името й. Дори не подозираше, че знае за съществуването й. Архитектът потупа възглавницата до себе си и я подкани да седне. Фина седна на дивана изненадана и постави снимката в ръцете му.

— О, тази е доста стара… — каза мистър Олмстед и се загледа с интерес във фотографията. Ръцете му трепереха, докато я държеше.

— Познавате ли този човек? — посочи към брадатия мъж Серафина.

— Позвънихте ли, сър? — попита лакеят с черно-бяла премяна, щом влезе в библиотеката.

— Мистър Олмстед би искал чаша чай, моля — заяви Брейдън.

— Веднага, сър — кимна прислужникът и излезе.

Фина наблюдаваше как мистър Олмстед изучава лицето на снимката. В началото изражението му бе леко любопитно, сякаш се наслаждаваше на спомените от по-младите си години, когато е проектирал градини, извайвал е земята като скулптура и е надзиравал екипите, докато са засаждали хиляди и хиляди дървета, храсти и цветя. Но после се промени. Присви очи и вдигна снимката близо до лицето си.

— Може би това ще помогне, сър — каза Брейдън, взе лупа от близката масичка и му я подаде.

— О, да, благодаря ви, господарю Брейдън…

Мистър Олмстед дълго време се взира в снимката.

— Да, спомням си този човек — промълви най-накрая.

— Кой е той? — попита Серафина.

Няколко секунди архитектът изглеждаше потънал в мисли, сякаш се чудеше как точно да отговори на въпроса й.

— Е, ще ви разкажа една история за кътче земя, намиращо се не много далеч оттук — започна той. — Преди много години Джордж Вандербилт пътувал из страната с майка си. Все още бил млад човек, само на двайсет и шест години. Един ден излязъл да поязди из планините и спрял коня си на върха на един хълм. Харесала му гледката, виждал надлъж и нашир. Хрумнало му, че някой ден може да си построи къща на това място. Накарал адвоката си да провери дали е възможно да закупи този конкретен парцел. Оказало се, че цената е ниска, а и собственикът проявявал готовност да я продаде, затова Джордж Вандербилт дал указания на адвоката си да купи земята и цялата територия около нея. След като стана собственик на тези хиляди акри земя, Джордж ме покани да видя онова място на хълма. Каза ми: „Доведох ви тук, за да огледате тази земя и да ми кажете дали съм направил нещо ужасно глупаво.“

Мистър Олмстед се усмихна, докато си спомняше думите на своя приятел.

— Какво му отвърнахте? — попита Брейдън.

— Казах му самата истина. Мястото имаше добра перспектива, но самата земя бе съсипана от дървосекачите и местните ферми, почвата бе изтощена, а гората бе оскъдна, склоновете ерозираха поради липсата на достатъчно дървета и храсти. Заселниците, които обитаваха района, не притежаваха земята, но изсичаха дърветата за хижите си и за отопление, и най-вече — за да ги продават в града. Наблюдавах ги как влачат с каруците си наръчи хикория и ги продават на високи цени. Разбирате ли, по онова време дървесината бе почти като валута и тези мъже я крадяха направо от гората, докато не останеше и едно дърво. Тогава те просто щяха да си тръгнат и да отидат в следващата планина. Вече бяха отсекли и изгорили по-голямата част от гората в района.

— Изгорили? — попита ужасено Брейдън.

Мистър Олмстед кимна.

— След изсичането на всички дървета правеха пасища за своите говеда и свине. Местната череша, лалетата, черният орех, акацията и брезата, която е от жизненоважно значение за тези планини, бяха унищожени. Година след година фермерите отглеждаха по нивите царевица, зърно и тютюн, докато почвата се изтощи. Това не бе необичайно за Памучните щати^[8] след войната. Голяма част от земята бе опустошена и в ужасно състояние.

— Значи чичо ми е направил ужасна грешка, точно както се е опасявал — каза Брейдън учудено. — Отказал се е от онзи имот, дошъл е тук и е намерил земята на „Билтмор“, с нейните красиви дървета, така ли?

Архитектът се усмихна дяволито под мустак, сякаш бе особено доволен от думите на момчето.

— Не съвсем. Казах на чичо ви, че от хълма, на който се надява да построи къщата, наистина се открива прекрасна гледка, а далечните територии имат потенциал. Обясних му, че според мен ще успеем да възстановим естествената околна среда, която е била изгубена, макар и с доста усилия. Щяха да са нужни много пари и време, както и хиляди насаждения. Никога преди не бе правено нещо подобно в такъв мащаб, но ако успеехме да го сторим, щяхме да дадем пример за повторно залесяване на горите в Юга, а оттам и в цяла Америка. Щяхме да покажем на хората как да залесяват и опазват горите, вместо само да ги изсичат.

— Чакайте — обади се Брейдън. — Не разбирам. Искате да кажете, че това е било земята на „Билтмор“?

Мистър Олмстед се усмихна.

— В момента стоите точно на мястото, от което някога вашият чичо оглеждал пейзажа от гърба на коня си, видял красивите планини и решил, че иска да си построи къща тук.

— Но всички красиви дървета и градини… — ахна момчето.

— Ние ги засадихме — отвърна простичко мистър Олмстед.

Серафина седеше като хипнотизирана, заслушана в разказа на стареца. За разлика от Брейдън, който бе сравнително нов в имението, тя бе израснала тук заедно с баща си и знаеше историята, но пак й бе приятно да я чуе. Изумяваше я начинът, по който мистър Олмстед мислеше за нещата, както и огромният мащаб на начинанието. Архитектът говореше за цели планини, за цяла страна и за развитието им в продължение на десетилетия. През повечето време тя самата май просто се опитваше да оцелее в следващите няколко секунди. Дори не осъзнаваше напълно какво е да можеш да си представиш един пейзаж след десетки години.

Мислите й обаче скоро я върнаха към мрачните дела, които ги бяха довели тук.

— Но кой е човекът от снимката, мистър Олмстед? — попита Фина.

— Ах, да — изрече мъжът и отново стана сериозен. — Тук нашата история продължава. Същата година, в която започнахме възстановителните работи, научихме, че сечта и продажбата на дървесина не са случайност. Не бяха просто грабеж, извършван от отделни заселници. Имаше един покварен и подъл човек на име Юрая. Той организираше всичко. Нямаше повече права върху тези земи, отколкото другите заселници, но бе мошеник, измамник. Правеше услуги на хората, а после ги изнудваше. Даваше пари назаем при лоши условия. Повечето от незаконно настанилите се в района му бяха длъжници, а останалите се бояха от него, защото тези, които му се опълчеха, намираха смъртта си по насилствен начин. Когато пристигнахме тук, напълно контролираше хората в района. Навярно е бил бивш търговец на роби или нещо подобно, защото очевидно се наслаждаваше да има власт над другите. Явно бе обсебен от желанието да контролира всичко.

— Но чичо ми е купил земята — каза Брейдън, видимо объркан.

— Точно така. Над петстотин хиляди декара, обхващащи четири окръга. Купил ги бе законно от първоначалните собственици, но тези горски мародери не се интересуваха кой притежава законно земята, нито пък Юрая го беше грижа. Те сечаха дърветата тук от години и никой нямаше да ги спре. За Юрая тази земя бе негово, единствено негово владение.

„Единствено негово владение“ — повтори мислено Серафина.

— Когато започнахме рекултивацията на земята и строежа на къщата, никой от нас не осъзнаваше, че ще се наложи първо да се справим с този човек. Въпреки влиянието, което имаше сред местните заселници, беше очевидно, че най-добрите дни на Юрая са зад гърба му. Не съм сигурен дали е бил ранен във войната, или е позагубил сили заради сериозно заболяване, но той бе в лошо състояние. Държеше се безразсъдно и крайно, сякаш едва удържаше последните остатъци от западащата си империя. Не можехме да разберем защо просто не се откаже от незаконните си претенции и не си отиде доброволно. Но той очевидно не бе от хората, които биха си тръгнали току-така. Започна сериозна борба срещу нас.

— Какво направи чичо ми тогава? — поинтересува се Брейдън.

— Е, ние не бихме позволили човек като Юрая да се доближи до чичо ви, разбира се. Но мистър Макнамий, надзирателят на имението, имаше доста сблъсъци с проклетника, както и мистър Хънт, архитектът на къщата, а и аз самият. Сблъсък след сблъсък. Ние започнахме да заобикаляме Юрая и да се договаряме директно със заселниците. Дадохме им работни места и земеделски земи, които да обработват. Имахме нужда от помощта им и те бяха щастливи да се присъединят към нас. Много от тях се заселиха в хижи на територията на имението или си намериха домове в града. Но Юрая ни мразеше, пречеше ни постоянно, казваше ни какво можем или не можем да правим, какви граници можем да преминаваме и какви не, сякаш той самият бе собственик на земята. Ние бяхме в правото си от морална и законова гледна точка, така че на пръв поглед изглеждаше лесно да отпратим този човек, но аз се опитвах да бъда деликатен с него. Изобщо не му вярвах, но усещах, че е много по-зловещ, отколкото изглежда, и не желаех да го превръщам в наш заклет враг. Няма нищо по-опасно от един отчаян човек. Но мистър Хънт не споделяше моята тревога по отношение на Юрая. Отнасяше се с него с уважението, което според него заслужаваше. Тоест с абсолютно никакво. И Юрая го ненавиждаше заради това.

— Значи Юрая не е познавал мистър Вандербилт? — попита Серафина, объркана от чутото.

— Лично не, но със сигурност знаеше за него. Мразеше най-много Джордж Вандербилт, защото го смяташе за причината за проблемите и нещастието му.

— Но чичо ми не е бил виновен! — възкликна момчето.

— Не, не беше — съгласи се мистър Олмстед. — Само че Юрая гледаше на ситуацията по друг начин…

Фина и Брейдън млъкнаха, когато лакеят влезе в стаята със сребърен поднос и се зае да поднесе чая на мистър Олмстед, приготвен в най-деликатния порцелан с монограма на „Билтмор“. Бавно, едно по едно, той постави на масичката елегантно украсена чинийка, чаша за чай, чайник, захарница, чаена лъжичка и сметана, а след това бавно се зае да налива парещия чай, докато всички чакаха в мълчание. Струваше им се, че ритуалът отнема цяла вечност.

Когато прислужникът най-накрая си тръгна, Серафина подхвана отново разговора:

— В крайна сметка какво стана с Юрая?

Мистър Олмстед отпи от чая си и постави чашката върху чинийката с леко дзън.

— Е, той ни предизвика прекалено много пъти и всички загубихме търпение. Боя се, че си разменихме много жестоки думи. Най-накрая мистър Макнамий нареди на екипа, който се грижеше за сигурността, около двайсетина въоръжени конници, да вържат и отведат Юрая насила.

— Какво направиха с него? — попита Брейдън.

— Откараха го с влак до брега. Мисля, че споменаха нещо за качването му на кораб, пътуващ за чужди земи. Във всеки случай много се зарадвахме, че повече няма да го видим.

— Юрая сигурно е бил много ядосан — каза Серафина.

— Гневът не може да опише състоянието му. Няма да повтарям всички ругатни, които изрече по наш адрес, но той ни прокле и обеща, че ще се върне и ще ни убие. „Дори да ми отнеме сто години, ще се върна тук и ще изгоря къщата ви до основи!“, крещеше.

— Чакайте — прекъсна го Фина. — Точно тези думи ли е изрекъл?

На гърлото й заседна буца, защото вече знаеше отговора. Можеше да си представи как този Юрая е изкрещял страховитата закана. Всъщност не беше нужно да си го представя, бе сигурна, че вече го е чувала.

Пое си въздух. Най-сетне бе открила врага си. Този човек, Юрая, бе променящ се и магьосник, както бе казал Уейса, родственик на бялата сова, майстор на тъмните изкуства, чиято сила бе свързана някак със земята. Той бе Стареца от гората, за когото планинците разказваха истории нощем край лагерния огън. Беше измамник и господар на незаконно настанилите се дървосекачи, които бе виждал мистър Олмстед. Той бе врагът, срещу когото майка й, баща й и другите дивокоти бяха воювали преди дванайсет години и бяха успели да омаломощят. По времето, когато започвали да строят „Билтмор“, Юрая вече губел власт над злокобното си царство. Но след като го пратили надалеч, успял да си възвърне силата, овладял нови тъмни изкуства и превърнал болката и омразата си в черна и зловеща магия, по-могъща от всякога. И то само защото искал един ден да се върне в тези планини, да изгори „Билтмор“ до основи и да възстанови властта си над своето мрачно владение.

Серафина знаеше, че когато се бе наметнала с черния плащ, той я бе измамил. Опитал се бе да я убеди, че е създаден, за да върши добрини, но не бе успял. Юрая бе подмамил мистър Торн в своята порочна, измамна мрежа и го бе пратил в „Билтмор“ да събира души, да трупа сила. А сега бе направил прокълнатия жезъл, за да получи власт над животните. Той искаше хората и животните, гората и земята и щеше да използва демоните и всичките си творения, за да го направи. Искаше да контролира всичко.

— Добре ли си? — докосна я по ръката Брейдън.

Фина примигна, откъсна се от мислите си и го погледна.

— Да, добре съм, съжалявам, продължете.

— Мистър Олмстед, възможно ли е някой да изгори „Билтмор“? — попита момчето.

— Не съм архитект, но ще ви кажа каквото знам.

— Извинете, мистър Олмстед — прекъсна го Серафина. Беше й хрумнало нещо. — А какво стана с мистър Хънт?

— През последната година от строежа на къщата, само няколко месеца преди да завърши най-великото дело на живота си, нашият приятел мистър Хънт почина, за съжаление.

— Починал е? — сепна се Брейдън.

— Боя се, че да. Всички бяхме много шокирани и съсипани от ужасния развой на събитията.

— Как е умрял? — попита Фина.

— Хвана настинка, след това започна да кашля много лошо, а и подаграта му се изостри. Лекарите не бяха сигурни, но в крайна сметка се оказа, че е починал от сърдечна недостатъчност.

— Настинка? — възкликна шокиран Брейдън. — Всичко е започнало с настинка, така ли?

Новината изпълни Серафина с нов страх. Никой не умираше от настинка. Дали същото се случваше сега и с мисис Вандербилт? От една и съща болест ли боледуваха с мистър Хънт? Дали Юрая бе направил магия на господарката на „Билтмор“?

— Щяхме да говорим за възможността от пожар — подкани архитекта момчето.

— Както можете да си представите, мистър Хънт беше много загрижен за сигурността на имението и като умен човек включи много защити срещу избухването на пожар. Първо, построи цялата основна структура на къщата от стоманени греди, тухлени стени и камък, а не от дърво. Второ, къщата е разделена на шест отделни части, така че ако избухне пожар, да не се разпространи навсякъде. И трето, навсякъде в къщата има пожарни детектори, свързани с електрическа алармена система, която предупреждава при засичане на опасност.

Когато мистър Олмстед изрече тези думи, Серафина и Брейдън се спогледаха едновременно. „Плъховете…“

— Това е много извън моите компетенции, разбира се — продължи мистър Олмстед. — Аз садя дървета, не съм електроинженер, но помня, че всичко беше много напредничаво за времето си.

— А ако някой предизвика пожар нарочно? — обади се Фина.

Архитектът поклати глава.

— Може да опита, но благодарение на мистър Хънт ще му е трудно да успее. Трябва да се справи с противопожарната аларма и да познава в детайли шестте части на къщата, за да знае на кои места точно да запали пожара.

— Дали Юрая е присъствал на строежа на къщата? — попита Брейдън.

— О, не, той не е имал достъп до такава информация.

— Има ли начин някой да разбере за това?

— Ами, да, предполагам. Подробностите за дизайна на къщата са описани в скиците на мистър Хънт.

— Къде са те? — поинтересува се Серафина.

— Не се притеснявайте. Никой не може да стигне до тези планове. Те се държат скрити и защитени под ключ в тази стая.