Робърт Бийти
Серафина и магическият жезъл (19)

19

Серафина се обърна.

Зад заслона имаше още клетки.

Отново чу скимтенето — дълъг, умолителен, печален вой.

Огледа се предпазливо наоколо, не я свърташе на това място, слепоочията й туптяха оглушително. Отлично знаеше, че не трябва да се бави повече тук, но сърцето я теглеше в посоката на звука.

Бавно се прокрадна напред. Повечето клетки бяха празни, но откри и няколко обитавани зад колибата.

Видя кафеникава козина в една от тях, но още не можеше да определи какво е създанието вътре.

Приближи се още.

Купчинката в клетката бе дълга около метър и трепереше силно.

Отново се разнесе скимтящият звук.

Серафина се опита да остане уверена и непоклатима, но изведнъж започна да трепери като клетото животно. Не можа да се овладее. Погледна зад гърба си, а след това огледа гората, за да се увери, че наблизо няма никого. Мястото й се струваше много опасно. Боровете се извисяваха толкова близо един до друг, а пространството под горните им клони бе толкова тъмно, че изобщо не можеше да се види по-надалече.

Пълзейки на ръце и колене, Серафина се промъкна до предната част на клетката.

Надникна през железните й решетки.

И тогава го видя.

Взираше се в лицето на едно от най-красивите животни, които бе виждала в живота си: млад женски рис. Имаше големи, поразителни очи, дълги мустаци и муцунка с бели петънца. Гъсти снопчета косми стърчаха от бузите й, а ушите бяха триъгълни, с черни връхчета и малки космати пискюли в края. Козината бе сиво-кафява, с черни шарки, които минаваха по цялото тяло, и с тъмни линии по краката.

Но въпреки красотата си женският рис бе в ужасно състояние. Беше ясно, че голямата котка е точила лиги и забивала нокти, че е дъвчела отчаяно металната клетка в неистовото си желание да избяга. Когато Фина се приближи, рисът притихна и се взря в нея с големите си кръгли очи, сякаш се опитваше да разбере дали момичето й е враг.

Серафина видя, че има и други животни в клетките: мармот, бодливо свинче, дори две речни видри. Може би най-тъжен от всички бе един червеноопашат ястреб с разкъсани и окървавени нокти, чиито пера бяха проскубани и изпочупени от жестокото блъскане в телената мрежа в опит да се измъкне.

Серафина се огледа бързо, уплашена, че собственикът на лагера ще пристигне всеки момент. Тези жестоки клетки не й принадлежаха, така че нямаше право да стори това, което искаше. Но не й бе нужно разрешение от някого, за да постъпи правилно, нали?

Погледна зад гърба си, а след това към дърветата за евентуална опасност. Сърцето й заби толкова силно в гърдите, че едва успяваше да диша.

Знаеше, че трябва да избяга, но как можеше да си тръгне?

Внимателно се приведе над клетката на риса, отвори резето и открехна вратичката.

— Излез — прошепна.

Голямата котка изпълзя бавно, сякаш се страхуваше от всичко наоколо. Серафина докосна козината й с ръка. Рисът я погледна с огромните си очи, а след това бързо се скри в гората. Щом избяга от горичката с борови дървета и беше в безопасност сред по-далечните храсти, животното се обърна и погледна към момичето.

„Благодаря ти“ — сякаш каза мислено. После най-накрая избяга, изчезвайки сред шубраците.

— Бъди дръзка — прошепна Серафина, спомнила си думите на дивото момче, което й бе помогнало. Не знаеше защо, но тези две прости думи означаваха много за нея.

Бързо освободи мармота, бодливото свинче и видрите. Всички изглеждаха достатъчно силни, за да се приберат. Беше сигурна, че видрите ще намерят пътя до най-близката река. Но ястребът бе в лошо състояние. Може би щеше да успее да полети, но нощем бе в смъртна опасност от естествения си враг, големия вирджински бухал.

Фина бръкна в клетката, внимателно хвана птицата с две ръце и я извади. Тя повдигна криле и се опита да се отдръпне — не бе особено доволна, че я докосват. Момичето очакваше, че ястребът ще изсъска и ще я нападне, но той не го направи. Втренчи се в нея с хищни очи и впи в китката й единия си нокът. Стисна я толкова силно, че Серафина се уплаши не на шега. Ястребът сякаш разбираше, че тя иска да му помогне, но в същото време не желаеше да се откаже напълно от контрола върху ситуацията.

Фина напусна боровата гора и ужасните клетки заедно с ранената птица, която се бе вкопчила в ръцете й.

Когато най-накрая се отдалечиха от боровете и влязоха в по-безопасната част на гората, тя забави крачка. Искаше й се да пренесе ястреба чак до „Билтмор“ и да го даде на Брейдън, който щеше да се погрижи за него, но не можеше да върви достатъчно бързо с птица на ръце, а и беше сигурна, че пернатият й другар не е особено щастлив с нея. Серафина намери няколко скупчени нагъсто храсталака и пъхна ястреба вътре — можеше да остане скрит тук, в безопасност от хищните бухали, докато настъпи денят.

— Почини си тук, събери сили, а после отлети надалече, приятелю — прошепна му.

След това ускори крачка. Искаше да се отдалечи възможно най-много от противните клетки. Знаеше, че гората е диво и сурово място, където се водят постоянно битки на живот и смърт, но що за човек би поставял капани и би ловил животни по този начин? Защо би ги оставил там гладни и уплашени, заровени под тъмните дървета?

Сред дърветата се спусна мъгла и на Фина й ставаше все по-трудно да намира пътя, но продължи да се движи, доколкото й бе възможно. Усети, че стомахът й се свива. Не можеше да се отърве от усещането, че е избегнала някаква мрачна и страховита опасност.

С ъгълчето на окото си зърна нещо през мъглата. Обърна се и забеляза фигура, крачеща в далечината сред дърветата. Отначало си помисли, че може да е мъжът, когото бе видяла да влиза в гората с мистър Вандербилт. За миг се обнадежди. Каза си, че навярно е по-близо до „Билтмор“, отколкото си мисли. Но после голяма тежест затисна гърдите й. Сви се в храстите и се вгледа във фигурата от разстояние. Беше с дълго, тъмно, оръфано палто и носеше шапка с широка периферия. Това бе брадатият мъж, когото бе видяла в гората преди няколко нощи! В пристъп на силна паника Серафина се долепи плътно до земята.

Опита се да запази спокойствие, но щом погледнеше към него, дишането й се ускоряваше. Мъжът имаше солидна тъмносива брада, ала не дълга и рунтава или бяла като на мнозина от планинците, а гъста и вълниста — подобна на животинска козина. Лицето му бе сурово, с множество бръчки и изсечени линии, обрулено от вятъра, сякаш бе бродил из тази гора в продължение на петдесет години. Фина огледа района за следи от вълкодавите, но не ги видя никъде. Брадатият не носеше и бастуна си. И все пак бе същият мъж, сигурна бе.

Остана така — неподвижна, безшумна, напълно застинала — и продължи да го наблюдава. Той сякаш се носеше сред мъглата и между дърветата, изчезваше, сетне отново се показваше от прозрачните облаци. Отдалечаваше се, после се оказваше по-близо, сякаш самите дървета си правеха номера с очите на Серафина. Приличаше по-скоро на дух, отколкото на смъртен човек. Побиха я тръпки, прииска й се да избяга, но се страхуваше, че звукът от стъпките й ще привлече вниманието му.

И все пак трябваше да се махне оттук. Когато започна внимателно да се отдалечава от мъжа, той застина на място. Извърна глава към нея с изумителна, нечовешка бързина — като бухал, открил плячката си. Взираше се право във Фина със страховитите си сребристи очи.

Серафина се приведе към земята и се притисна в ствола на крива стара ела, за да се скрие. Потръпна цялата при мисълта за стареца.

И после го чу да крачи бързо в нейната посока.

Трябваше да побегне, но не можеше да диша, а краката й бяха като залепнали за земята. Остра болка плъзна по гърлото й, сякаш някой я душеше. Цялото й тяло започна да се тресе силно — беше нещо повече от страх, нещо извън контрола й. Паникьоса се. Въздухът не стигаше до дробовете й. Опита се да извика, ала никакъв звук не можеше да премине през свитото й гърло.

Стъпките заплашително приближаваха, докато мъжът с дългото тъмно палто напредваше към нея. Фина чуваше как ботушите му потъват във влажната земя, докато върви. Усети внезапен студ около и под себе си. Когато погледна надолу, видя, че пръстта се е напоила с кръв.