Робърт Бийти
Серафина и магическият жезъл (6)

6

Събуди се малко по-късно на легло от мека яркозелена трева, осветена от лунна светлина. Топлеха я две сгушени до нея телца, от които се носеше дълбоко и нежно мъркане. Котенцата на майка й се бяха прилепили до Фина и мачкаха в съня си гърба й с лапички, щастливи, че я виждат. Момичето се усмихна. Мъничетата допираха муцунки до рамото й и я гъделичкаха с мустачки по шията. През изминалите няколко седмици Серафина ги посещаваше често в леговището им и бе обикнала искрено своите полубрат и полусестра. Знаеше, че те също я обичат. Посегна да провери раната на главата си. Беше покрита с компрес от листа, който бе спрял кървенето и бе притъпил болката. Раните на ръцете и краката й бяха наложени с лапи от горски билки. Не искаше да се движи, но бе почти сигурна, че ако пожелае, вече ще може. Знаеше, че болката не я забавя така, както другите хора. Бе изненадвала баща си с това неведнъж. Студеното време също не й влияеше. Явно и тя като останалите създания от своя вид бе родена с естествена издръжливост, със способността да продължава дори когато е пребита, насинена и окървавена. Въпреки това бе благодарна за церовете върху раните си.

Почувства допира на нежна ръка върху рамото си и вдигна глава. Майка й бе в човешката си форма — със златистите си котешки очи, поразителни остри скули и дълга светлокестенява коса. Но най-смайващото бе, че всеки път, когато Серафина погледнеше лицето й, виждаше любовта й към нея. Бе очевидно, че я обича с цялото си сърце.

— В безопасност си, скъпа — каза жената, докато проверяваше компреса на главата й.

— Мамо… — успя да отвърне едва момичето със слаб и треперещ глас.

Огледа се и видя, че е навътре в гората, до полянката с ангелската статуя в края на старото, обрасло с растителност гробище. Под тъмния плащ от листа и клони на кривите дървета се виеха дебели лози, които обгръщаха толкова плътно напуканите надгробни плочи, покрити с лишеи, че сякаш ги задушаваха. Плъзналият мъх висеше от мъртвите клони на дърветата, земята наоколо бе потъмняла и всичко бе покрито с призрачна мъгла. Но тя не обвиваше полянката с ангела и малък кръг от пищна трева оставаше винаги съвършено зелен, дори през зимата. В центъра се издигаше каменен паметник — скулптура на красив крилат ангел с лъскав метален меч. Ангелът сякаш закриляше полянката, сякаш я бе затворил в един определен миг от времето, за да я превърне в място на вечна пролет.

Майка й отглеждаше новите си бебета в леговище под корените на голяма върба в края на полянката. А в една много различна нощ тук се бе състояла битката, в която Серафина и нейните съюзници победиха мистър Торн, Мъжа с черния плащ.

„Намерете Черния!“ — бе казал брадатият мъж с вълкодавите. Фина се огледа из полянката за следи от черния плащ, който бе разкъсала на парчета на острия като бръснач меч на ангела. Сигурна бе, че го е унищожила, но сега си каза, че е трябвало да смачка сребърната му катарама и да изгори останалите парчета. Погледна към гробището, с неговите наклонени каменни плочи и изпочупени ковчези, и се зачуди какво ли е станало с последните остатъци от плаща.

Откакто се помнеше, бродеше из мрачните коридори на „Билтмор“ напълно сама. Цял живот ловуваше. Беше й инстинкт. Доскоро не знаеше защо има дълъг, извит гръбнак, разкачени ключици и по четири пръста на краката си. Чудеше се защо вижда отлично в мрака, за разлика от другите хора. Но когато най-накрая откри тайната на произхода си, разбра всичко.

Майка й Леандра бе дивокот — жена, която се преобразява в дива планинска котка. Серафина осъзна, че не е просто дете. А малкото на полузвяр. Отчаяно искаше да узнае повече, затова през последните седмици излизаше на лов с майка си всяка нощ — не само за да изучи дебрите на гората, но и за да проумее какво означава да си дивокот. Слушаше внимателно разказите й и я наблюдаваше зорко, когато бе в животинската си форма. Концентрираше се с ума и сърцето си — точно както я учеше Леандра. Безброй пъти се бе опитвала да си представи какво е да си дива котка, какво ли е чувството, но нищо не се получаваше. Не успяваше да се преобрази. Оставаше си във все същата човешка форма. Щеше й се да пробва отново сега, в този момент, но имаше лошото предчувствие, че майка й няма да й помогне.

Малките се претърколиха пред нея и започнаха да я бутат с муцунки. Момичето ги потупа и погъделичка, после притисна назад ушичките им — много обичаха така. Те бяха чисти пуми, нямаха способността на майка си да се трансформират, но приемаха Серафина от самото начало като своя, без да забелязват — или им беше все едно — че зъбите й са къси и няма опашка.

Фина се запита къде ли е отишла непознатата по-тъмна пума. Мъжкият бе прекалено млад, за да е баща на малките. Тогава защо бе дошъл при нея?

— Коя беше другата пума, мамо? По-младият мъжки…

— Не мисли за него — прекъсна я сърдито Леандра. — Казах му да стои далеч от нас, особено от теб. Това не е негова територия и той го знае. Само минава оттук заедно с другите.

Момичето я погледна изненадано.

— Кои други?

Майка й я докосна по бузата.

— Имаш нужда от почивка, мъничката ми — изрече, а после се отдръпна.

— Моля те, разкажи ми какво става — настоя Фина и я сграбчи за ръката. — За какви „други“ говориш? Защо животните си тръгват? Кой е мъжът, който се появи в гората? Защо е дошъл?

Жената се обърна и я погледна в очите.

— Никога не позволявай някой в гората да те види или чуе, Серафина. Трябва да си тиха, невидима. За да си в безопасност.

— Не искам да съм в безопасност. Искам да знам какво става — отвърна тя, преди да си даде сметка колко детински звучат думите й.

— Разбирам любопитството ти. Повярвай ми, наистина — каза нежно Леандра и я докосна по ръката. — Но колко живота смяташ, че имаш, мъничката ми? Гората е прекалено опасна за теб. Някоя нощ може да не успея да дойда навреме, за да те спася.

— Искам да мога да се преобразявам като теб, мамо.

— Знам, котенцето ми. Съжалявам — погали я по лицето.

— Кажи ми какво трябва да направя — примоли се Серафина. — Ще се упражнявам.

Майка й поклати глава.

— Малките на дивокотите се преобразяват заедно с майките си от съвсем ранна възраст, още преди да се научат да ходят, да тичат и да говорят. Трансформацията става такава неразделна част от същността им, че те дори не помнят някога да е било другояче. Възприемат се като дивокоти и просто стават такива. Съжалявам, че не съм била с теб, когато си била по-малка, за да те науча.

— Научи ме сега, мамо.

— Опитваме се от толкова време, знаеш го. Но се боя, че за теб е прекалено късно. Едва ли някога ще се преобразиш.

Серафина тръсна сърдито глава, почти се озъби и изръмжа — толкова бе ядосана и наранена от думите на Леандра.

— Знам, че мога да го направя. Не се отказвай от мен.

Очите на майка й бяха изпълнени с тъга.

— Гората е прекалено опасна за теб.

— Можеш да се върнеш с мен в „Билтмор“ в човешката си форма — предложи въодушевено момичето. — Така ще бъдем заедно.

— Скъпа… — прекъсна я Леандра с глас, в който проличаха едновременно нежност и решителност, сякаш осъзнаваше самотата и объркването на дъщеря си. — Бях пленница на животинската си форма дванайсет години. Дори не си представях, че е възможно отново да се върна в света на хората. Трябва да разбереш. Душата ми бе разсечена на две. Нужно ми е време да се изцеля, да разбера коя съм всъщност. Много съжалявам, но в момента принадлежа на гората и трябва да се погрижа за малките.

— Но…

— Почакай. Нека довърша. Трябва да ти кажа нещо.

Майка й се умълча за миг, завладяна от емоции.

— През тези дванайсет години, когато бях само пума, ти също си била в капан. Пленена в своята човешка форма. — Млъкна отново и изтри издайническите сълзи от очите си. — И сега си това, което си. Така си израснала. Ти си човек. А аз съм дивокот.

Жената сведе очи към земята и въздъхна тежко и продължително. После вдигна глава и отново погледна дъщеря си.

— Безкрайно съм благодарна, че можем да сме заедно, че имах възможността да те опозная и да видя в какво прекрасно момиче си се превърнала. Обичам те с цялото си сърце, но не мога да ти бъда майка по начина, по който е редно.

— Мамо, моля те, не го казвай…

— Не, Серафина — прекъсна я Леандра и я хвана с треперещи ръце. — Чуй ме. За малко да загинеш тази нощ. Не трябваше да ти позволявам да се скиташ сама из гората. Почти те изгубих. — Гласът й бе дрезгав от сдържаната болка. — Нямаш представа колко много значиш за мен… и колко мрачни сили са се пробудили. Искам да се върнеш в имението и да останеш там. Твоят дом е „Билтмор“. Зад онези стени си в безопасност. Нещата тук се промениха. Трябва да взема малките и да ги отведа оттук. Тази гора е прекалено опасна за теб, особено сега.

Фина я погледна стреснато.

— Заминаваш ли? Какво означава това „особено сега“? Кажи ми какво става, мамо. Защо всички животни си тръгват?

— Тази битка не е твоя, безценна моя. Имаш само два крака, не можеш да тичаш достатъчно бързо, за да избягаш от опасността. Не можеш да драскаш силно с нокти, за да се бориш срещу нея. Щом си починеш и се възстановиш, искам да си отидеш у дома. Бъди много внимателна. Крий се от всичко и от всеки по пътя. Прибери се веднага в „Билтмор“.

Момичето се опита да сдържи сълзите си.

— Мамо, искам да бъда с теб тук, в гората. Моля те…

— Серафина, не бъди…

— Не го казвай!

— Трябва да ме послушаш — настоя ядосано майка й. — Мястото ти не е тук.

Серафина разтърка очи с ярост. Искаше да принадлежи на гората. Желаеше го повече от всичко. Чутите думи разсякоха сърцето й на две. Щеше й се да продължи спора, но за майка й той явно бе приключил. Леандра положи внимателно главата й на тревата.

— Дадох ти нещо, за да поспиш. Ще се почувстваш по-добре, щом се събудиш.

Фина я послуша и се отпусна спокойно, но бе много объркана. Искаше да намери мястото си в света — без значение дали е в къщата, или в гората. Имаше приятели, които не й бяха съвсем приятели, и роднини, които не й бяха истински роднини. Някаква тъмна сила се спускаше над гората и се просмукваше в сърцето й така, както черният плащ се бе увил около душата й неотдавна.

Докато лежеше в подножието на ангела, Серафина почувства, че се унася в дълбок и мрачен сън, сякаш потъваше в бездънна яма и не можеше да направи нищо, за да спре пропадането си.

Пробуди се няколко часа по-късно. Вече не лежеше на тревата.

Откри, че се намира сред пълен, непрогледен мрак. Обграждаше я пръст от всички страни.