Робърт Бийти
Серафина и магическият жезъл (26)

26

Малко преди зазоряване Серафина се промъкна през тъмната гора, която заобикаляше „Билтмор“. Развиделяваше се бавно и сред спокойствието на студения въздух не се долавяше нито полъх на вятъра, нито някакъв звук, само лекото дишане на земята. Мъглата се носеше между клоните на дърветата под формата на издължени сиви облаци. Момичето нямаше търпение да се прибере у дома. Но внезапно забеляза силует — фигура, наметната с дълга роба с качулка, крачеше в сумрака. Фина приклекна, примижа и се опита да разбере кой или какво вижда. Дали бе закъсняла? Дали Заклинателя вече бе тук?

Фигурата приличаше на мъж със сива брада и бастун, който се движи бавно сред дърветата. Докато Серафина го изучаваше, й се стори, че той сякаш се рее из мъглата, изчезва за кратко и след няколко удара на сърцето й се появява отново. Това ли бе Стареца от гората? После го видя да забучва бастуна си в земята, да вади нещо от малката си чанта, да коленичи и да го заравя. Промъкна се по-наблизо и осъзна, че мъжът не е облечен с роба, както й се бе сторило, а носеше дълго леко палто срещу сутрешния студ. Той бе възрастният непознат, когото бе съзряла в началото на гората заедно с мистър Вандербилт. Мярнала го бе отново сред останалите гости в нощта на бягството си от „Билтмор“.

Наблюдаваше го, опитваше се да разбере какво прави. Той измина пет-шест метра, след това се огледа, сякаш вземаше решение, и отново коленичи. Отне й няколко секунди, за да осъзнае, че малките неща, които вади от чантата си, са жълъди.

Мъжът садеше дървета.

В главата й нахлуха спомени като водите на река, блокирана зад язовирен бент дълги години. Човекът не беше някакъв непознат. Виждала го бе и преди. Казваше се мистър Фредерик Лоу Олмстед и бе архитект на паркове и градини. Работил бе и по изграждането на „Билтмор“. Беше един от най-близките приятели и ментори на мистър Вандербилт. „Билтмор“ бе последният му и най-амбициозен проект, преди да се пенсионира. Серафина се опита да си спомни последния път, когато го бе видяла. Преди три години? Или четири? Лицето на мъжа изглеждаше по-повехнало и остаряло, отколкото си го спомняше, а тялото му бе по-немощно, сякаш с него се бе случило нещо, докато го е нямало.

Докато се учеше да броди незабелязано из имението като малка, бе наблюдавала как мистър Олмстед надзирава стотиците мъже, които оформяха градините и околностите на голямата къща според неговия дизайн. Но имаше и други моменти, по-тихи — като този, когато го бе виждала сам, а той си мислеше, че никой не го наблюдава. Вървеше с бастуна си с топка на върха и с кожена чанта, метната през рамо, скиташе се из полетата и горите, садеше дърво след дърво и създаваше самото бъдеще на гората. Като че ли можеше да си представи как ще изглежда тя след сто години. И макар да бе прочут човек, който работеше в гигантски мащаби и командваше стотици работници, понякога все още обичаше лично да засажда семена и фиданки, макар и тайно, сякаш за да се докосне до почвата заради самото докосване. Хикория тук. Рододендронов храст там. Някак си той наистина виждаше бъдещето.

Сега младата гора на мистър Олмстед процъфтяваше наоколо, но Фина знаеше, че когато мистър Вандербилт и архитектът дошли за пръв път в тази област, по-голямата част от дърветата били изсечени, земята на фермите била изтощена, а теренът бил „попарена пустош“ по думите на баща й — съсипана земя. Ала двамата мъже решили да променят това.

Докато мистър Олмстед вървеше през гората, момичето осъзна, че той навярно се е отправил към Сечището на заселниците — една от малкото голи територии в имота, която все още не бе засадена нито с градини, нито с гори и не бе населена с ферми. Беше истинско облекчение, че възрастният бродник е архитектът, но Серафина се запита защо се е върнал в „Билтмор“ след толкова години. И каква спешна работа имаше за вършене този обикновено тъй спокоен човек, та се бе наложило да стане толкова рано сутринта, още преди изгрев?

Обърна гръб на стареца и се плъзна тихичко сред мрака в градините на „Билтмор“, покрай езерото, алеята с азалии и оранжерията с хиляди запотени стъкла, които блестяха на звездната светлина. Фина си спомни как веднъж, когато бе на осем години, баща й бе дошъл да ремонтира котела на парника и тя обикаляше сред екзотичните растения, като си представяше, че е ягуар в джунглите на Южна Америка. Сега, докато преминаваше сред зелените градини с техните криволичещи, кръстосващи се пътеки, усети мириса на цъфналия през зимата жълт жасмин. С появата си през този свеж сезон, сред ярките зелени и червени бодливи зеленики и имел в околните гори, жълтият жасмин винаги й напомняше, че Коледа пристига съвсем скоро. Но всъщност, напомни си момичето, нито грижливият мистър Олмстед, нито имелът или Коледа бяха от значение. „Билтмор“ нямаше да оцелее, ако тя не спре мистър Гратан и тъмните сили, които бе видяла в гората.

Пропълзя през вентилационния тунел в задната стена на къщата и се покатери през металните решетки. След прекараните навън нощи тъмните усамотени коридори на мазето й се сториха като гостоприемен дом. Букетът от миризми — на сладкишите от кухнята, на топлите чаршафи в пералнята и на всички други неща, с които бе израснала — внезапно й навя бурни спомени.

Запъти се към работилницата, покрай пейките и инструментите, до рафтовете с оборудване, където завари баща си да спи на своя дюшек и да похърква леко. Замисли се дали да не полегне и тя на своето легло, но не го направи. Без да издава никакъв звук и да го притеснява, се сви до татко си. Никога през живота си не се бе чувствала толкова щастлива, че си е у дома.

Не го събуди, защото все още се срамуваше от инцидента, заради който бе избягала. Не знаеше как ще реагира той на появата й, когато се събуди.

Но бе сигурна, че както си спеше, татко й някак си знаеше, че тя е тук, свита на кълбо до него, че все още е жива, все още броди в сенките на къщата и гората и го обича все така силно, с цялото си сърце.

Когато отвори очи, баща й се надигна от леглото и я погледна така, сякаш не бе сигурен, че не сънува.

— Тате… — продума Серафина тихо.

Той я вдигна във въздуха, притисна я към широката си гръд и я завъртя из стаята. Стискаше я така, сякаш казваше: „Никога вече няма да те пусна!“

— Толкова се тревожех за теб! — простена баща й с облекчение. Сърцето й затуптя учестено от радост и Фина разбра, че най-накрая си е у дома.

Щом се успокоиха, му обясни какво бе станало — всичко, което я бе принудило да си тръгне. Каза му, че никога не е искала да нарани някого. Докато правеше закуска, татко й я смъмри нежно:

— Когато нещо лошо се случи, Фина, без значение колко лоша и неприятна е работата, не бива да хукваш надалеч като гламавите. Ще си дойдеш у дома, момиче. Ще дойдеш при мен и ще говорим за туй нещо, каквото и да е то. За таквиз неща е семейството. Нали?

Тя кимна. Знаеше, че е прав.

— Разбрах, тате.

Седнаха да закусват и отново я завладяха тъмни мисли.

— Кажи ми как са нещата тук, тате. Добре ли са всички? Как е Брейдън?

Баща й поклати глава.

— Боя се, че на момчето хич не му е лесно.

— Гидиън умря ли? — попита с треперещ глас Фина.

— Кучето е пострадало тежко, лекарят рече, че нищо не може да направи за него. Не знам дали решиха да сложат край на мъките му.

Лицето й пламна. Серафина стисна плътно устни, за да не позволи на парещите сълзи да рукнат. Пое си въздух, покри очите си с длан и след няколко секунди се опита да продължи:

— Всички други добре ли са?

— Не, има и други лоши новини. Бог да го прости, главният коняр, мистър Риналди, почина, докато те нямаше.

— Как? Разболял ли се е?

— Хвърли го кон — отвърна татко й, но като че ли самият той все още не можеше да повярва.

Фина го погледна притеснено.

— Един от онези жребци ли беше?

— Не знам, но това бе най-потресаващото нещо. Всички бяха шокирани.

— Съжалявам за мистър Риналди.

— Освен това дойдоха още гости за празнуването на Коледа и мистър Вандербилт е много зает.

— А мисис Вандербилт? По-добре ли се чувства?

— Някои дни се вдига на крака, други изобщо не я виждам.

— Детектив Гратан още ли е тук?

— Вчера дойде да те търси.

— Какво му каза?

— Рекох му, че си добро дете, че те няма и не знам къде си, което си бе чистата истина.

— Добре.

Това бе най-правилното нещо, което татко й е можел да каже. Колкото по-малко знаеше Гратан за нея, толкова по-добре.

— Каквото и да казва, каквото и да прави, не се доверявай на този човек, тате.

Серафина се огледа, за да види върху какво работи баща й.

— Успя ли да оправиш асансьора?

Той кимна със задоволство.

— Предавките са настроени като струни на цигулка, вече работят, та направо дрънкат, както си знаех, че могат. Но твоите гризачи отново си разиграват коня.

— Как така? — попита объркана.

Татко й пристъпи към една от пейките, след което й показа купчина покрити с черна гума жици.

— Какво е това? — надзърна Фина.

— Къщата е защитена от пожари с аларма, която предизвестява, ако възникне опасност. Всичко е свързано с тези проводници за централната система. Но я погледни…

Отначало Серафина реши, че й показва проводник, отрязан с ножици, но когато го погледна по-отблизо, видя следи от малки зъби. Жицата бе сдъвкана.

— Предполагам, че като избяга, плъховете са се разиграли — каза баща й. — Тези противни твари дъвчат изолацията, докато я премахнат, после прегризват медта точно през сърцевината. Никога не съм виждал подобно нещо. Ако не го бях забелязал и не го бях оправил, цялата противопожарна система щеше да е безполезна. Можеше да избухне пожар и да не разберем, да пламне всичко, преди да успеем да угасим пламъците. И още по-лошо, хората нямаше да имат време да се измъкнат.

— Аз ще се погрижа за плъховете, тате — обеща Серафина. Беше бясна. Отсъствала бе само няколко дни и плъховете се бяха върнали обратно.

Докато с баща й наваксваха с историите от изминалите дни, тя осъзна колко глупав е бил срамът й. Той не я укори, не й бе ядосан — изпитваше само любов и загриженост към нея.

— Нямаше те доста дни — изрече, сякаш прочел мислите й. — Колко далеч стигна?

— Чак до Блек Маунтинс.

— До Блек Маунтинс? — изненада се татко й. — Бая път си била! Сигурно е било ужасно студено по това време на годината.

— Не беше толкова зле. Надзирателят Макнамий и хората му ходиха ли в гората да търсят онзи бракониер?

Баща й кимна.

— Ходиха, върнаха се, казаха, че нищо не са видели, но са намерили всякакви следи.

— Нещо лошо се задава, тате — промълви Серафина.

— За какво говориш? — попита той и я погледна сериозно.

Някога отказваше да слуша историите й, ала това бе останало в миналото.

Но дори и сега, когато я попита, Фина осъзна колко трудно би могла да му обясни всичко, което е научила.

— Видях нещо зло в гората… и то идва насам — изрече. — Просто бъди внимателен, тате. И ми кажи, ако забележиш нещо необичайно, нали?

Баща й се втренчи в нея — тихо и без да мига. Отговорът й никак не му хареса. Сега Серафина разполагаше с цялото му внимание.

— Държиш се така, сякаш си видяла призрак — каза той тихо.

— Да, тате. Видях.

Това беше единственият начин, по който можеше достатъчно ясно да му обясни станалото. Човек, призрак, демон, дух — нямаше представа какво създание е в действителност Заклинателя, но знаеше, че той идва. А Гратан вече пълзеше наоколо, под носовете им. Като за начало Фина трябваше по някакъв начин да спечели отново доверието на Брейдън, да го предупреди за всичко, което бе научила, и заедно да измислят план за атака. Стомахът й се сви, когато се замисли как и какво ще каже на момчето за случката с Гидиън, но знаеше, че трябва да го направи. Щом чуха първите шумове от слугите, които бяха започнали да щъкат из коридора, с баща й разбраха, че е време да започнат деня си.

Серафина се раздели с него и излезе от работилницата.

Докато минаваше покрай отворената врата на банята на прислугата, зърна отражението си в малкото огледало над умивалника. Отначало само погледна небрежно, но после се спря, върна се назад и се огледа отново, изненадана от видяното.

Беше преживяла толкова много в последните дни, че не бе изненадващо колко разкъсана и изцапана бе роклята, която Еси й бе дала. Трябваше да й се извини и да я замени по някакъв начин. Видя също, че лицето й бе белязано от доста на брой страховити драскотини и синини, а белегът на врата от раната, която бе получила преди време, бе все така страховит. Не беше приятна гледка. Но това, което наистина я изуми, бяха очите й. През целия й живот те бяха с мек златист кехлибарен цвят, но сега изглеждаха яркожълти. Серафина се намръщи и изръмжа леко от недоволство. Очевидно се бе преобразила от просто особено на вид момиче до определено отвратително.

Изкачи се до първия етаж по задното стълбище, пъхна се в шахтата за парното и си проправи път нагоре по вертикалния метален проход до втория етаж. Докато пълзеше по въздухопровода към стаята на Брейдън в другия край на къщата, си спомни за приключенията им преди няколко седмици. Стигна до тунела, който отвеждаше топлината в стаята на приятеля й, и надникна през декоративната метална решетка под бюрото.

Сърцето й щеше да се пръсне, щом видя, че той е там. Толкова отчаяно искаше да бутне решетката и да говори с него, да обясни какво се бе случило и да се опита да го убеди още веднъж, че никога не е искала да нарани Гидиън. Но тогава видя нещо, което я шокира. Гидиън лежеше на пода до него. Беше жив! Не знаеше как е възможно, но бе безкрайно доволна и облекчена. Доберманът лежеше със затворени очи на меко легло от възглавници, което Брейдън му бе направил. Приятелят й го потупваше леко по главата. Личеше си, че Гидиън е бил тежко ранен, но беше жив!

— До теб съм, момче — прошепна Брейдън на кучето си и го погали нежно по ушите.

Серафина бързо се отдръпна от решетката с насълзени очи и изпълзя няколко крачки надолу по тунела. Сви се сама в мрака, обви коленете си с ръце и отпусна глава върху тях, прикривайки лицето си. Не можеше да гледа повече Брейдън и Гидиън така, щеше да се разхлипа всеки момент — от тъга, но най-вече от облекчение, че доберманът е още жив — а никой не иска да чува странни хлипащи звуци, носещи се от топлинния въздухопровод.

Фина чу слаб звук на приближаващи стъпки. Запълзя към съседния пасаж, който водеше към коридора.

Който и да бе, спря да се движи. Просто стоеше пред вратата на Брейдън. Какво правеше?

Момичето виждаше обувките и панталоните му, но не и лицето, поради по-ниската си позиция. Знаеше, че не е мистър Вандербилт, защото разпознаваше обувките му. Притисна се към пода и се опита да надзърне нагоре. Сега вече забеляза, че човекът, застанал пред вратата, държи спираловиден дървен бастун с дръжка еленов рог и има провиснала мишешко кафява коса.

Изведнъж почувства теснотата на шахтата, прашния въздух, който вдишваше и издишваше. Опита се да запази спокойствие, но докато чакаше и гледаше, дишането й ставаше все по-учестено.

Очакваше мъжът да почука, но той не го направи. Наведе се, долепи ухо до вратата и се ослуша.

Плъхът шпионираше Брейдън.