Робърт Бийти
Серафина и магическият жезъл (24)

24

Докато падаше сред водните струи и се насочваше към скалите и водата под нея, Сарафина почувства как стомахът й се обръща. Щеше да се пръсне от страх при мисълта какво щеше да се случи, щом се удари в дъното.

Беше се опитала да пресече тази река на най-плиткото място, за да избяга от вълкодавите, и тя едва не я уби. Никога не беше плувала в дълбоки води. Дори не бе сигурна, че може. И със сигурност не искаше да разбере по този начин.

Но в същия миг се гмурна с голям, мощен плисък в леденостудената вода на тъмносиния басейн отдолу. Студеното ухапване от срещата с нея бе първият шок, който изпита. Но силата на падането я потопи надолу, надолу, надолу сред разпенената вода, заобиколена от облаци вихрено въртящи се мехурчета. Опита се да размаха ръце и крака, но продължи да потъва. Отчаяно се нуждаеше от кислород, дробовете й щяха да се пръснат.

Някой сграбчи китката й и я дръпна нагоре. Веднага щом се показа на повърхността, Фина си пое голяма глътка въздух и започна да се мята и да пляска във водата с ръце.

Уейса я придържаше, за да не потъне.

— Не се паникьосвай! Държа те!

— Не мога да плувам! — изломоти уплашено Серафина.

— Загребвай с крака като жаба — посъветва я момчето и тя започна да тласка краката си бързо срещу водата. — Добре, добре. Сега загреби с ръце пред теб, близо до гърдите си, ето така. Браво. Виждаш ли, гребеш едновременно с ръце и крака, сякаш пълзиш възможно най-бързо по земята.

Серафина нямаше друг избор, освен да следва указанията му.

— Продължавай да загребваш! Добре. Сега ще те пусна.

— Не ме пускай! — изпищя тя.

— Ще се отдалеча…

Щом Уейса я пусна, Фина загреба яростно, зарита с крака и се постара да държи главата си над водата, уплашена, че всеки дъх може да й бъде последен. Но скоро откри, че се държи сама на повърхността. Не беше потънала! Можеше да плува. Тя всъщност можеше да плува!

— Това е! Схвана го! — извика момчето.

Оказа се, че плуването бе като падането и приземяването й на крака, без да се нарани. За нея и нейния вид то бе рефлекс; умение, което бе открила инстинктивно в момент на нужда. При други обстоятелства едва ли би го практикувала за удоволствие, но сега заплува, изпълнена с радост. Ето че можеше да плува!

— Уф, много е студено! — оплака се, наполовина ядосана, наполовина развеселена.

— Просто продължавай да гребеш. Ще свикнеш — посъветва я Уейса, който плуваше до нея. Серафина заплува на една страна, после на друга. Опита се да завърти тялото си, усети как водата приижда и облива кожата й. Сякаш летеше плавно през мек, уплътнен, леденостуден въздух.

Когато приключиха, момчето излезе от водата на скалите и камънаците, които се издигаха по ръба на реката. После се обърна и й протегна ръка. Фина я сграбчи и се покатери върху един камък. Оттам се изкачиха заедно обратно в пещерата. Метнаха още съчки в огъня, гушнаха малките, топли диви котета в ръце и се свиха пред пламъците.

— Можеше да ме предупредиш! — оплака се Серафина.

— Щеше ли да го направиш, ако те бях питал първо? — отвърна той със смях.

— Не!

— Виждаш ли — каза момчето със задоволство. — Ще откриеш, че при пътуване на дълги разстояния плуването е много полезно умение.

Беше й приятно да е на топло, отново да е чиста, косата й да се спуска по раменете, тялото й да е изпълнено с енергия. Ледената вода като че ли имаше мощен и съживителен ефект.

Известно време седяха така край огъня и разговаряха за живота си.

Фина знаеше, че трябва да попита Уейса за брадатия мъж, когото бе нарекъл Заклинателя, да се поинтересува къде е отишла майка й и да зададе всички други въпроси, които я тормозеха. Но от толкова време тичаше и се бореше, че искаше поне за малко да се отдаде на чувството, че всичко ще бъде наред. Тук, в пещерата, все едно бяха само те двамата в света. И светът бе добър. Попита го за сестра му и за останалите членове на семейството му и той изглеждаше благодарен, че има възможност да говори за тях. Уейса я попита за живота й в „Билтмор“, за баща й и за живота й като по-малка. Тя му разказа за Брейдън, за случилото се с Гидиън и как бе избягала от срам. Беше й лесно да говори с дивото момче. Думите му действаха като мехлем за раните на сърцето й.

Когато се завиха с одеялата си от двете страни на лагерния огън, Серафина с облекчение се унесе в сън почти незабавно. Сънува гори с високи, красиви дървета и течаща вода, скалисти склонове и дълбоки долове. Сънува и как плува.

Малко по-късно се събуди, свита на топка заедно с двете котета. Те бяха топли и меки и дишаха спокойно, с мъркащи звуци, натикали главички между предните и задните си лапички.

Уейса също се разбуди и се загледа в нея от другата страна на огъня.

Дълго време никой от тях не проговори.

Когато най-накрая Серафина наруши мълчанието, гласът й бе съвсем тих, думите — внимателни.

— Ти си избягал от дома си. Тичал си дълго, много дълго. Когато си дошъл тук, си можел да продължиш напред. Какво те задържа, Уейса?

Той й обърна гръб и се загледа във водопада.

— Защо остана? — попита отново Фина с нисък и нежен глас.

— Чаках теб — отвърна момчето тихо.

Серафина свъси вежди.

— Не разбирам.

— Щях да отмина и да продължа още преди дни, но след като те видях в гората онази нощ…

— Какво? — подкани го да продължи. — Какво стана, след като ме видя в гората?

— Прииска ми се да те изчакам.

— Да ме изчакаш ли? — попита тя тихо и присви очи.

— Мислех си, че можем да тръгнем заедно.

Фина долови колко сериозен бе тонът му.

— Ти не ме познаваш.

— Права си. Не те познавам. Но всъщност вече не познавам никого, нито една жива душа, освен теб, майка ти и малките.

Серафина не знаеше какво да каже. Беше присъщо за дива котка, планинска пума, да остави майка си, за да си намери собствена територия, но в същото време бе нормално един човек да желае приятели и семейство.

Втренчи се в Уейса и осъзна, че досега е виждала само една негова страна, но тя съвсем не е единствената. Момчето я молеше да напусне това място с него, за да живеят в гората, да тичат заедно, да ловуват барабанчици и да плуват рамо до рамо в реките. Беше се надявал да я срещне отново. Беше я чакал.

Наблюдава го дълго, много дълго, без да откъсва очи от неговите, след което каза:

— Знаеш, че не мога да се променям, нали?

— Естествено, че можеш.

— Опитах се. Не мога да го направя.

— Просто не виждаш това, което искаш да бъдеш.

— Не разбирам.

— Трябва да си представиш какво искаш да бъдеш. Едва тогава ще намериш начин да го постигнеш.

— Не мисля, че ще стане.

— Аз ще те науча — изрече и в гласа му имаше толкова увереност, толкова доброта, че за Серафина бе почти невъзможно да не му повярва.

Обърна му гръб, сгуши се с малките и се замисли над думите му. Постепенно осъзнаваше, че пред нея се открива нов път. Мисълта я зашемети. Сега разполагаше с два пътя. Първият щеше да я отведе у дома, в „Билтмор“, както бе планирала, при хората, които познаваше и обичаше, но там я очакваха още болка и проблеми. Вторият път, с Уейса, щеше да я отведе далеч от близките й, може би завинаги. Знаеше, че баща й и Брейдън ще й липсват, но и се чудеше какво ли ще е да започнеш живота си отначало. Щеше ли да опознае Уейса така добре, както тях? Щеше ли да види нови планини и водопади? Имаше ли различни видове дървета и животни в тези отдалечени местности? Дали най-накрая щеше да намери своето място в света? Какво щеше да стане с нея? Дали наистина можеше да се научи да се променя с помощта на Уейса?

Докато се опитваше да си представи своето бъдеще, Серафина осъзна, че има много пътеки, много различни пътища, по които човек може да тръгне, и част от израстването, част от живеенето е да се научиш да избираш точно по кои да поемеш. Два основни пътя лежаха пред нея и те водеха към два много различни начина на живот.

Бавно се изправи на крака и се замисли. Знаеше, че трябва да постъпи умно и да бъде дръзка. Но също така знаеше, че най-важното е да следва пътя на сърцето си.