Робърт Бийти
Серафина и магическият жезъл (34)

34

Докато вървеше през гората с цялата ловна дружина около нея, Серафина се чувстваше като водач на армия, която се кани да влезе в битка. Но тракащите копита, местенето на седлата, подрънкването на юздите и тежкото дишане на мъжете вдигаха толкова много шум, че тя не чуваше нищо друго. Затова се отдели от останалите и закрачи пред тях през дърветата, за да чува по-добре звуците на гората.

Знаеше, че не бива да се отдалечава прекалено много. Плътна мъгла се плъзгаше на талази ниско над земята и сред клоните на дърветата, движеше се из гората на призрачни вълни, които настъпваха една след друга, танцуваха сред скалите и около стволовете на дърветата и понякога скриваха от очите й конете и техните ездачи.

Погледна към Брейдън, Роуина и мистър Вандербилт — те яздеха начело, а останалите конници ги следваха в сравнително свободна клиновидна формация. Знаеше, че господарят на „Билтмор“ обича много природата, но той не беше ловец нито по дух, нито по опит, и бе настоял ловният водач на имението да води групата по време на търсенето. Мъжът яздеше пред двамата членове на семейство Вандербилт и всички други ездачи. Водачът бе едър човек, свикнал да командва, с груб глас и сурово поведение. Създаваше впечатление, че е прекарал голяма част от живота си на седло. Серафина виждаше, че той я следи неотлъчно с поглед и внимателно наблюдава всяко движение през гъсталаците напред — очевидно бе наясно, че единствено тя знае пътя.

Следотърсачите, двама здравеняци в дебели палта, вървяха пеша като Фина. Всеки водеше по шест кучета, порода плот хаунд — едри черни животни, с издължени тела и тигрова окраска, отглеждани за лов на мечки в тези планини още от седемнайсети век.

Но докато Серафина водеше групата нагоре към планината, към боровата гора, където се намираха клетките, следотърсачите изглеждаха все по-несигурни. Кучетата им заравяха носове към земята, но нещо като че ли ги объркваше; не спираха да лаят нервно и да душат около себе си. Вместо да уловят конкретен мирис, който да следват, те започнаха да ръмжат.

— Укротете кучетата! — извика строго ловният водач.

— Джес се държи така, все едно е надушил дива котка — обясни един от мъжете и посочи към споменатото куче. — Бакс сякаш е уловил следата на мечка. И старият Роумър се зъби към нещо там, над оня хълм, като към животно, каквото не е срещал досега.

Ловният водач погледна Фина.

Най-накрая бяха стигнали до боровата горичка, която момичето търсеше, но дърветата бяха толкова дебели и клоните им висяха така ниско, че нямаше начин ездачите да минат през тях, качени на конете. Серафина знаеше достатъчно за лова, за да е наясно, че на водача ще му е ужасно неприятно да разпореди на хората да слязат от конете. Би предпочел да заобиколят препятствието, но тя бе сигурна, че клетките се намират между боровете.

— Направо през тези дървета — посочи с ръка.

Не можеше да нарежда на мъжа как да ръководи лова, но трябваше да му каже какво знае. Погледна към мистър Вандербилт, който яздеше редом до ловния водач.

Но преди водачът да издаде командата за слизане от конете, откъм дърветата изригна мощен вой. Серафина цялата се разтрепери от този неестествен, лаещ рев. Не беше вой на вълкодави или на вълци, а на нещо съвсем различно. Мъжете се заоглеждаха с ококорени от страх очи, а конете им тропаха нервно и се блъскаха един в друг.

Светещи очи настъпваха към тях в мрака — най-малко петдесет чифта от всички посоки.

Кучетата се разлаяха и заръмжаха, готови за битка.

— Задръжте кучетата, мъже! — провикна се водачът, който се опитваше да въдвори ред в бързо влошаващата се ситуация. — Задръжте редиците!

Подобни на вълци същества се хвърлиха озъбени от мрака и нападнаха коня на ловния водач. Жребецът се паникьоса, изправи се на задните си крака, започна да се мята и да рита.

— Оттеглете се! — извика водачът, когато се появиха още от вълчеподобните създания, втурнаха се да хапят краката на конете, да скачат към ездачите и да ги дърпат от седлата.

Серафина се вледени от ужас. Това не бяха кучета или вълци. Бяха койоти — огромна група, доведена в планините от неестествена сила. Койотите рядко идваха в тези гори, защото бяха територия на вълците, естествените им врагове.

Паникьосана, Фина се спусна към Брейдън, Роуина и мистър Вандербилт през мелето от ритащи коне, зъбещи се койоти и крещящи мъже. Краката й сякаш сами я носеха напред, сами я водеха към адския хаос. Привеждаше се, шмугваше се, избягваше подлите нападения на хищниците.

Зверовете свалиха на земята следотърсачите, въпреки че кучетата разкъсаха няколко от атакуващите животни. Койотите бяха прекалено много, за да могат да ги победят.

Брейдън и чичо му бяха опитни ездачи и винаги нащрек за опасността, така че никой от тях не бе паднал от седлото си при първоначалната изненадваща атака. Но конят на мистър Вандербилт се въртеше, подскачаше и се хвърляше яростно, блъсна се в едни клони и за малко да събори ездача от гърба си. Сякаш дори жребците бяха станали техни врагове.

— Оттеглете се! — развика се ловният водач, докато удряше един койот по муцуната с факлата си.

— Брейдън, хайде! — изкрещя Роуина на момчето, за да поемат обратно към имението. Самата тя също бе ужасена и се опитваше да усмири своя разбеснял се кон.

— Трябва да продължим! — настоя младежът, решен да помогне на Седрик и Гидиън. В крайна сметка обаче дори той бе принуден да се отдръпне с останалите.

Много от хората, хвърлени на земята, побягнаха в ужас пеша. Тези, които успяха да се задържат на седлата си, дръпнаха юздите на конете и се оттеглиха. Но койотите ги последваха, хапеха ги по краката и хълбоците, опитваха се да приклещят тромавите коне в гъстите храсталаци.

Докато ловната дружинка отстъпваше в безпорядък обратно към „Билтмор“, Серафина клекна на земята в основата на едно дърво. Не знаеше какво да стори. Озовала се бе в тъмен и недостъпен кът на гората съвсем сама. Наблюдаваше и слушаше хаоса, който постепенно изчезваше от полезрението й под мантията на горската мъгла.

Обзе я огромна безнадеждност. Не можеше да се пребори с цяла глутница койоти. Не можеше да укроти паникьосаните коне или да успокои разбягалите се мъже. На гърлото й заседна бучка, когато погледна за последен път Брейдън, Роуина и мистър Вандербилт, които се оттегляха с останалите. Отчаяно искаше да ги последва у дома. Мисълта да остане сама на това място я ужасяваше.

Но не помръдна.

Мрачна и плашеща идея се прокрадна в съзнанието й. Можеше да спаси Гидиън и Седрик само ако продължи сама, ако се промъкне и пропълзи под черните клони на покритите с мъзга дървета, докато мъжете се борят с койотите в далечината. Единствената й надежда бе да се промъкне незабелязано в зловещото леговище на врага.

Докато разработваше плана, чу нещо да се движи бавно към нея. Отначало си помисли, че я приближава животно на четири крака — дебнещ койот или хрътка. Двата предни крака като че ли стъпваха по-меко, по-внимателно. Задните се влачеха заедно и звучаха по-тромаво.

Но това не бяха четири крака. А ръце и колене.