Робърт Бийти
Серафина и магическият жезъл (11)

11

Серафина се замисли. Навярно следователят бе вторият пътник в каретата. Ето че не се налагаше да го търси, той я бе намерил пръв.

Но който и да беше този човек, да те разпитват от полицията не бе хубаво. Какво щеше да каже, когато я попитат за изчезването на мистър Торн? „О, той ли? Да, помня го. Направих му капан до леговището на майка ми и моите съюзници го убиха. Искате ли да ви покажа къде се случи всичко?“

Докато се изкачваше по тясното неосветено стълбище, имаше чувството, че главата й е препълнена с повече въпроси, отколкото можеше да понесе. Минаваше пет следобед. Имаше половин час да огледа из къщата и да открие някакви следи, преди да отиде при детектива. Но още преди това се натъкна на проблем.

Младата камериерка, която я бе зяпала в работилницата, я чакаше в края на стълбите и препречваше пътя й. Серафина спря и присви очи:

— Какво искаш?

Когато момичето пристъпи към нея, тя направи стреснато крачка назад.

— Трябва да говоря с вас, мис…

Фина не отговори.

— Ще ме прощавате, мис, но не искате да отидете там в този вид.

— Аз така си изглеждам — отсече тя и се втренчи гневно в момичето.

— Говоря за роклята ви, мис.

— Само тази имам.

Камериерката кимна, явно я разбираше.

— Тогава нека ви заема нещо. Моята всекидневна рокля или неделната ми за църква, която и да е. Само да не е…

— Само да не е това — довърши вместо нея Серафина и посочи към конопения чувал, с който бе навлечена.

— Чувала съм само хубави неща за баща ви — отвърна момичето свенливо. — Хората казват, че може да оправи всичко. Но, моля да ме извините, ама ще се съгласите, че не е шивач.

Фина се усмихна. Девойката бе абсолютно права.

— Ще ми помогнеш ли? — попита плахо.

— Ако нямате нищо против — усмихна й се слабо камериерката.

— Как се казваш?

— Еси Уокър.

— Аз съм Серафина.

— Момичето, което върна децата — кимна Еси.

Вече знаеше коя е и очевидно бе доволна да се запознаят.

Фина се усмихна и кимна. М. К. В. Д. не бе толкова ефектно като Г. Л. П., но й хареса. Погледна камериерката по-внимателно. Имаше нежно лице, открито, без следа от измама и притворство, както и мила, сърдечна усмивка.

— Къде са погребани твоите хора, Еси? — попита Серафина. Чувала бе, че с този израз местните планинци се питат откъде са.

— Не знам точно. Родителите ми са починали, когато съм била на годинка или две. Баба и дядо, аз ги наричах „маминка“ и „деденце“, ме гледаха за кратко във ферма в окръг Мадисън, близо до Уолнът, но после и те умряха и нямаше къде да отида. Мисис Вандербилт чула за мен и ме доведе тук, даде ми подслон. Казах й, че искам да съм полезна, да правя нещо.

— Много си млада за камериерка в „Билтмор“ — отбеляза Фина.

— Най-младата камериерка, която са имали тук — усмихна се гордо девойката. — Хайде, да вървим. Трябва да ви оправим, мис.

Протегна се да я хване за ръка, но Серафина инстинктивно се отдръпна и отскочи рязко, преди Еси да я докосне. Момичето ахна, стреснато от реакцията й.

— Бая сте плашлива, а?

— Съжалявам — смутено измънка Фина.

— Няма проблем. Всички се боим от нещо, нали? Но трябва да тръгваме. Нямаме време.

Еси се обърна и се втурна нагоре по стълбите. Серафина я последва по петите. Изтичаха до третия етаж, минаха през тясна врата, която водеше към заден коридор, после по още едно стълбище към четвъртия етаж. Камериерката я поведе по тесен проход, който минаваше под Северната кула, покрай множество слугински стаи, зад ъгъла, шест стъпала надолу и през главната стая на прислугата, където три камериерки и една прислужница седяха около камината по време на почивката си.

— Не ни обръщайте внимание — провикна се Еси, докато със Серафина минаваха тичешком през стаята.

Поеха по дълъг тесен коридор с готически сводест таван, оформен под стръмния ъгъл на скосения покрив на имението. На четвъртия етаж имаше двайсет и една стаи за камериерките и другата част от женския персонал. Стаята на Еси бе третата отдясно.

— Стигнахме, мис.

Серафина я последва вътре.

По време на нощните си обиколки се бе промъквала понякога в стаите на прислугата, когато обитателките им отскачаха до тоалетната, така че и преди бе виждала чистите, оскъдно обзаведени помещения. Еси бе покрила простичкото си метално легло с меки възглавници и плътна завивка. На Фина това й се стори идеалното топло местенце, в което да се сгушиш някой следобед, когато слънцето вече отслабва. Подозираше обаче, че Еси няма много време за дремки. Купчина намачкани дрехи лежаха на стар тръстиков стол, две от чекмеджетата на скрина от кестеново дърво бяха извадени и в легена на умивалника имаше вода.

— Ще прощавате за бъркотията, мис — извини се камериерката и припряно вдигна бельото от пода и бутна чекмеджетата на скрина. — Бог да ми е на помощ, ако мисис Кинг е минавала на проверка следобед, но пет часът е ужасно рано. Когато ставах, не знаех, че ще имам гости.

— Всичко е наред — увери я Серафина. — Трябва да видиш къде спя аз.

— Бях много сънлива тази сутрин, защото останах до късно с този противен мистър Скрудж — продължи Еси, докато махаше дрехите от стола.

При тези думи Фина веднага наостри уши. Кой ли бе този зъл мистър Скрудж? Но после видя „Коледна песен“ на Чарлс Дикенс на нощното шкафче на Еси. Там имаше още няколко вестника от Ашвил, библия и лист, който приличаше на седмичния работен график, правен от мисис Кинг.

С лек шок Серафина осъзна, че до Коледа остава само седмица.

Книгата с жълто-кафява кожена подвързия и златист шрифт на корицата приличаше досущ на онази, която самата тя бе „заела“ от колекцията на мистър Вандербилт миналата година.

„Значи, не съм единствената, която краде книгите на господаря“ — помисли си Фина и се усмихна вътрешно.

Върху скрина на Еси бяха пръснати различни женски принадлежности: четки за коса, фиби, бурканчета с мазила и шишенце с лимоновото ухание, което Серафина можеше да надуши от километър по тялото на момичето.

Боядисаните в кремаво стени на стаята бяха покрити с рисунки — скици на цветя и есенни листа. Фина знаеше, че има работа за вършене. Трябваше да пълзи из сенките и да шпионира гостите на „Билтмор“ или поне да се тревожи за разпита, на който щяха да я подложат след минути, но не устоя на изкушението да разгледа частица от имението по съвсем нов начин. По средата на една от стените имаше окачена крушка на Едисон. Бащата на Серафина, главният механик на имението, й бе казал с огромна гордост, че мистър В. е приятел с мистър Томас Едисон и обича да използва всички най-нови технически открития.

Но тази гледка я смая. Еси си имаше собствена електрическа крушка! От татко си знаеше, че много от планинците в западната част на Северна Каролина живеят в дъсчени бараки и селски хижи без електричество, без централно отопление или вътрешна канализация. Повечето от тях дори не бяха виждали електрическа крушка, а какво остава да имат такава за лична употреба. Но Еси си бе направила уютно малко леговище тук, на четвъртия етаж, като мишле, сгушено на тавана, където никой не може да го открие.

Прозорецът в скосения покрив на стаята предоставяше гледка, каквато Серафина — като обитател на мазето — рядко бе виждала от такава височина: смайващо красивите планини Блу Ридж. Вниманието й привлякоха най-вече ясните очертания на връх Писга, който се извисяваше над другите върхове. Няколко нощи след като бяха надвили Мъжа с черния плащ, с Брейдън се промъкнаха на покрива, за да отпразнуват победата. Спомни си как седяха под звездите и се взираха към планината, а момчето й обясняваше, че този връх е на повече от трийсет километра разстояние, но все пак е част от имота на „Билтмор“. Брейдън се удивляваше, че е нужен цял ден езда по виещите се скалисти пътеки, за да се стигне дотам, а един ястреб трябва само да размаха криле и да се понесе по вятъра, за да стигне там за минута.

Серафина се усмихна, докато оглеждаше стаята на Еси. Девойката я наблюдаваше с интерес.

— Не е толкоз зле, нали, мис?

— Не, изобщо не е зле. Харесва ми.

Камериерката свали хубава бежова рокля от една от закачалките на стената.

— Туй е най-хубавата ми официална рокля — подаде я на Серафина. — Хич не може да се сравнява с тоалетите на дамите, но…

— Благодаря ти, Еси — взе я от ръцете й Фина. — Идеална е.

Девойката продължи да говори, обърната с гръб, за да може гостенката й да се преоблече.

— Камериерка съм, но понякога ми нареждат да прислужвам на някоя дама. Помагам на гостенките и дори на мисис Вандербилт. Познавате ли мисис В.?

— Да — отвърна Серафина, докато се измъкваше от конопената си рокля. Побиха я тръпки по голите ръце и крака — донякъде от студ, донякъде от притеснение. Бе странно да е съблечена, когато има и друг човек в стаята.

— Сигурна бях, че я познавате… като знам какво сторихте — продължи Еси.

Вярно бе, че през последните седмици Фина се бе привързала много към мисис Вандербилт и обичаше да общува с нея, но от няколко дни не я бе засичала из къщата.

— Моята приятелка ходи в училището за момичета, дето го основа мисис В. Желанието й е да се научи да смята и да тъче на стан. Мисис В. иска всички момичета да имат образование и занаят, та ако се наложи, да могат сами да си изкарват прехраната.

— Мисля, че е много мила — съгласи се Серафина. Все още се опитваше да разбере как да се намъкне в роклята, която имаше смайващо много копчета, връзки и други усложнения.

— Няма по-мила от нея — продължи Еси. — Чухте ли за момчето на млекаря? Преди две седмици млекарят и най-големият му син се разболели, ама страховито, като на умиране, и мисис В. отишла до хижата им с кошница храна, за да помогне на семейството поне малко. Като видяла, че момчето е на път да ритне камбаната, наредила на мъжете да го качат в каретата и лично го откарала в Ашвил.

— И какво станало с него? — попита Серафина, която най-накрая бе успяла да открие как да се напъха в роклята и сега закопчаваше последното копче.

— Все още е болно, но чух, че в града се грижат добре за него.

— Можеш да се обърнеш.

— О, мис! Ама много по-добре е сега, да знаете. Елате до огледалото и се вижте, дорде ви оправям косата.

Еси явно не я бе грижа, че Серафина е толкова различна от всички други момичета, че лицето й е издрано, очите й са прекалено големи, а скулите — необичайно остри. Веднага се зае с прическата й.

— Ух, пуста да опустее таз ваша коса! — възкликна девойката и започна да я дърпа и реше, сякаш диви плевели бяха избуяли в косата на Фина и сред тях се криеха диви порчета, които трябваше да улови. — Нямаме време да ви направя хубава прическа, но поне ще я разплета и среша, както си му е редът.

Докато Еси работеше, Серафина се вторачи в огледалото и откри нещо странно. Като че ли имаше дълги черни кичури сред останалата коса. Досега не ги бе забелязвала.

— Нещо не е наред ли, мис? — попита камериерката, забелязала гримасата й.

— Косата ми е кестенява, не черна.

Беше озадачена. Бавно повдигна ръка до главата си и докосна черните кичури.

— Да ги махнем ли, мис? Преди често подстригвах сивата коса на маминка. Тя растеше дълга и много дива и редовно изрязвахме сивите кичури.

— Просто ги изскубни.

— Туй ще боли, мис. Много са.

— Хвани ги и ги изскубни — настоя Серафина.

Не й стигаха всички проблеми, които я очакваха на първия етаж, а сега и разни странни неща растяха от главата й. Изглеждаше ужасно. Еси подбра няколко от черните кичури и ги дръпна толкова силно, че Фина отметна глава назад.

— Съжалявам, мис.

— Продължавай.

Докато камериерката работеше, Серафина реши да я поразпита.

— Каза, че помагаш за тоалета на дамите. Прислужвала ли си на новото момиче, което е на гости в имението?

— Англичанката — простена Еси, с което издаде недоволството си.

— Не я ли харесваш? — попита развеселена Фина.

— Бих вярвала повече на някоя лисица. Идва тук, вири си надменно носа и веднага се опитва да докопа младия господар.

Серафина не бе сигурна за какво говори момичето, но й хрумна, че някой с положението на Еси би могъл да види неща, които тя самата нямаше възможност да открие.

— А виждала ли си следователя, който е дошъл посред нощ?

— Все още не, но чух от един лакей, че са качили доста сандъци и кутии в стаята му. Били пълни с най-различни уреди. Постоянно нареждал и искал ту туй, ту онуй.

„Това не звучи никак добре“ — помисли си Серафина.

След като изскубна няколко черни кичура от косата й, Еси взе четка и започна да я реши с дълги, решителни движения. На Фина й беше странно, но същевременно удивително приятно някой друг да разресва косата й. Досега не бе изпитвала подобно усещане — минаването на четката от самите корени чак до долу, разресването на сплъстените кичури, нежното драскане на меките косми по скалпа. Положи огромни усилия да не се размърка от удоволствие.

— Може ли да ви попитам нещо, мис? — изрече Еси, докато я решеше. — Мисис Кинг все ни повтаря да си гледаме своята работа, но всички говорят само за туй. Всички искаме да знаем какво става.

— Какво става с кое? — попита колебливо Серафина.

— С мисис В. Тази сутрин не излезе от стаята си за закуска, а напоследък се чувстваше толкова зле, че почти не сме я виждали. Сигурна съм, че ще се справи, каквото и да е, но просто се чудех дали сте чули нещичко.

— Не знаех, че не е добре — каза Фина и стомахът й се сви на топка.

— Болна е като куче от няколко дни — поясни камериерката. — До вчера от време на време живваше. Докторът ту идва, ту си отива. Просто всички от прислугата искаме да знаем дали ще се оправи.

— Наистина не знам. Съжалявам. — При новината за влошеното здраве на мисис Вандербилт сякаш камък затисна сърцето на Серафина. — Но ако чуя нещо, веднага ще ти кажа.

— Много ще съм ви задължена — кимна девойката.

— Аз също разчитам да ми кажеш, ако научиш нещо.

Най-накрая Еси остави четката. Хвана косата на Фина, уви я и я прибра на свободен кок на главата й. После я закрепи с фиби.

— Готово, мис. Хубава работа свършихме, тъй мисля аз.

Серафина се обърна към огледалото и откри, че оттам я наблюдава непознато момиче. Лицето й си беше все същото, но с роклята, която Еси й бе заела, и с прибраната коса изглеждаше почти представителна. Камериерката се усмихна, горда от творението си.

— Сега сте съвсем прилично, истинско момиче — кимна доволно.

— И аз така мисля — съгласи се Фина изумено. Обърна се към девойката. Спомни си как се бе отдръпнала, когато се срещнаха на стълбището, затова сега се пресегна и внимателно постави ръка върху нейната, както бе виждала понякога да правят хората. Стори й се неестествено да докосва някого по този начин, жестът й бе напълно непривичен и не бе съвсем сигурна, че сега е подходящият момент за него, но Еси грейна от щастие.

— Ами, няма нищо, просто едно момиче помага на друго.

— Наистина го оценявам — рече Серафина. После спря и реши да зададе още един въпрос, преди да тръгне: — Преди малко каза, че всички имаме своите страхове.

— Ами то си е тъй, не съм ли права?

— Стори ми се, че говориш за нещо конкретно. Може би се страхуваш да не се разболееш като момчето на млекаря?

— Не, мис.

— Тогава от какво се боиш най-много?

— Ами… не си падам по призраци, то си е ясно, едва ли някой ги харесва. Някак си не е редно хора да се връщат от смъртта. Но туй, от което ми пари на петите, са историите, дето ги разказваше някога деденцето ми вечер, когато се събирахме край огъня, за да плаши нас, малките.

— Какви истории?

— О, нали знаете… как посред бял ден изведнъж се извива буря и стоварва нещо върху ти или пък намираш изневиделица мъртво животно в гората, без да се знае какво го е убило. И тогава нашите хора в планината винаги казват: „Просто Стареца от гората пак прави номера.“

Заслушана в разказа на Еси, Серафина долови страха, който се прокрадваше в гласа на девойката.

— Какъв старец?

— Сигурна съм, че сте ги чували тез истории. За стария мъж, дето ходи с бастун из сенките в гората, носи се през мъглата, подмамва пътниците да се отклонят от пътя и ги повежда из блатата, за да им се изгубят дирите. Казват, че понякога прави пакости покрай горските хижи, вкисва млякото и уморява кокошките на хората. Деденцето много ги обичаше тез приказки, ама мен ме плашеха до смърт. И все още е тъй, да си призная.

— Но какъв е този старец? Откъде идва? Какво иска? — попита смаяна Серафина.

Еси поклати глава и сви рамене.

— Да пукна, ако зная.

После се разсмя.

— Туй си е просто стара глупава легенда, но по някаква причина ми изкарва акъла като нищо друго. Ако се озова в гората нощем и чуя съчка да пука или задуха силен вятър, ще се пребия от тичане, тъй да знаете! Толкоз ме е страх от тъмното, че дори не е смешно! Затуй обичам туй място.

— Имението? Защо? — попита Фина, тъй като все още не схващаше загадъчната връзка.

— Има вътрешна тоалетна — разсмя се Еси. — Не трябва да излизам всяка нощ навън по тъмни доби!

Серафина се усмихна. Новата й дружка бе абсолютно дневно момиче, но все пак у Еси Уокър имаше нещо, което много й допадаше.

— Е, честно, мис, много ми е приятно с вас — продължи камериерката, вече по-сериозно, — но вие трябва да слизате долу, а аз да се захващам за работа. Ако се застоим още малко тук като два ленива енота, ще пуснат вълкодавите подире ни.

— Вълкодавите ли? — стресна се Фина.

— Нали знаете, онези големи кучета, с които някога ловили избягалите роби. Ама туй е просто израз, тъй се казва.

— Да, разбира се — кимна Серафина и осъзна, че и тя като Еси се бои от нещо. Даже от неща. Благодари на девойката и си тръгна, макар да не гореше от желание, особено като знаеше какво я очаква долу. Но бе изпълнена и с радост — беше си намерила нова приятелка.