Рани Маника
Японският любовник (9)

Богът на секса

Сънува, че знае как точно да подпре гръб на къщата и да призове най-голямото си желание. И от морето се появи той. Сияещ на слънцето. Бог. Не можеше да зърне лицето му, но знаеше, че е несравнимо красив. Ръката му върху лицето й беше хладна и твърда. „Не крий нищо“, шепотът му прозвуча като музика.

Отвори очи призори и го видя в края на леглото, облечен в дрехи по западната мода. Миришеше на алкохол, но не беше пиян. Не като предишната вечер.

— Наистина ли се казваш Парвати?

— Защо се съмнявате?

— Първата ми жена се казваше Парвати и се чудя дали баща ти…

— Не, това е истинското ми име — прекъсна го тя толкова тихо, че той се видя принуден да се приближи още повече, за да долови думите й.

Той погледна вазата със слабоноги, но не каза нищо. Мълчание обви неподвижните им тела. Само морският бриз си играеше с пердетата.

— Наистина съжалявам, че баща ми се е опитал да ви излъже — най-после прошепна тя. — Той не е лош човек. Просто сме много бедни. Човек като вас не може да си представи какво означава да си отчайващо беден.

Но той продължи да я гледа със студени, непрощаващи очи и тя извика:

— Някога в живота си правили ли сте нещо нередно?

Той се извърна, сякаш го беше ударила.

— Ти изобщо не си като нея и не заслужаваш да носиш такова име — ядно изсъска той. — Тя беше висока и бяла, ослепителна красавица. Никога няма да те наричам с името й.

Тя го зяпаше слисано. Искаше от нея да повярва, че още е толкова влюбен в жената, която беше избягала с друг мъж, че не може да понесе да я назове със същото име. В какъв объркан свят беше попаднала!

— В древните приказки незначителните герои са познати с повече от едно име. И тъй като явно ти не си главната героиня на тази история, през останалата част от престоя ти тук ще отговаряш на името Сита.

Тя седеше на леглото, подпряла лакти върху сгънатите си колене, но се надигна леко и едната й пета се показа. Внезапно погледът на съпруга й се промени и в него пламна жажда. Ето, младостта пак се обаждаше. В гладката кожа той съзря красотата и невинността, които беше загубил и си искаше обратно. Тя придърпа дрехата и жестът й го накара да отмести поглед обратно към лицето й. И в този момент му хрумна, че сигурно много беше бързал сутринта, за да реши, че закръглените й пълни устни са смешни по детински. Симпатично, момичето имаше симпатично нацупено изражение. И ако трябваше да бъде честен, дългата й лебедова шия беше прекрасна. И този необикновен глас. Добре… Е, добре, в крайна сметка той имаше право.

— Сита — тихо я повика той.

— Да?

— Покажи ми петите си.

— Какво?

— Покажи ми петите си — повтори той с различен глас.

Що за странно нещо беше това в този обърнат наопаки свят? Без да сваля очи от лицето му, тя съвсем леко надигна края на сарито. Звънчетата на гривните на краката й запяха и петите й се показаха пред втренчения му поглед. Той пое дълбоко въздух и с големите си ръце я придърпа към себе си.

Шокът от неочакваното движение я принуди да окаже отпор, но той беше много по-силен. Тя спря да се съпротивлява и легна кротко, както беше виждала майка си да го прави и както Мая каза, че трябва да прави жената, за да издърпа всичко, което иска, към себе си. Единственият съвет, който майка й й даде — първия път може да има кръв. Той впи устни във вдлъбнатината на шията й и вдиша миризмата й — аромат на нищо. „Не крий нищо“, каза морският бог. Той я нарече Сита. Да, можеше да е Сита за малко или колкото е нужно. О, какво облекчение! Не беше нетърпимо. После той събра коленете й и се изтърколи.

Тя изчака, докато той захърка леко, и изпълзя в другия край на леглото. Гледаше го и си мислеше: Жена ти не е умряла, избягала е с друг. Остана надвесена над него още миг — млада, наранена, потайна, тържествуваща. Беше го придърпала към тялото си! Но някаква част от нея, която още не беше се превърнала в жена, не можеше да издържи силата на новото й съзнание и имаше нужда от нещо повече. Тя коленичи, сгъна ръце на леглото, подпря брадичка върху тях и го загледа внимателно.

Остана в това положение още дълго, докато той спеше, потънал в дълбок сън, в който властваше мрак, толкова далеч от нея, че никога не би могла да се надява да отиде там. Не беше оставил никаква диря. Помисли си, че кожата му може да е мостът, и леко прокара нокът срещу посоката на растежа на косъмчетата на опакото на ръката му. Той се намираше толкова далеч, че изобщо не потрепна. Тя гледаше как космите се надигат и после се спускат обратно. След това проследи с пръст посоката на растежа. Космите бяха копринени, меки като на животинче. Домашен любимец. Но все още неопитомен и изискващ внимание.

Беше ядосан. Без съмнение имаше право. Вероятно беше добър човек, но той и баща й с един нехаен удар разрушиха всичките й мечти. Лек повей на вятъра повдигна пердето. То се разлюля тъжно и тя внезапно усети крехкостта на собствената си съдба в грубите ръце на този горд мъж. Отдръпна се от него и се уплаши от къщата и сърцераздирателните й тайни, от Мая и мистериозните й думи. Вече знаеше, че нощите в тази къща са различни. Нещо се случи. Открехна се врата към паралелно измерение и през нея нахълтаха невидими нощни призраци, майстори на дегизировката, за да направят магия за прилика, но дори и те знаеха, че не са в състояние наистина да променят нещата, затова побързаха да изчезнат, преди ярката светлина на утрото да нахлуе. Тя знаеше, че съпругът й ще се събуди, освободен от булото на алкохола и магията, и пак ще презре дрехите й и ще я нарече грозна. Ще трябва всяка нощ да си го отвоюва обратно. С тялото си.

Тези, на които вярваше и които трябваше да се втурнат към нея с отворени обятия от състрадание, я предадоха и я доведоха до това безизходно положение. Как можеше да се преструва, че не е така? „И ти ли ме изостави, любима моя богиньо змия?“, прошепна тя. И като чу собствения си глас толкова безпомощен и самотен, се свлече на ръце и крака и запълзя като обезумяла далеч от спящия мъж. Препъваше се в краищата на сарито, падаше на лакти, плачеше, уплашено гледаше назад, влачеше се по дупе, отблъскваше се с ръце, докато накрая опря гръб в ъгъла на стаята.

Сви колене към гърдите си. И така, свита на кълбо, го загледа със страх. Скимтеше жалостиво като животно и се ужаси от силата на звуците, които се изтръгваха от нея. Притисна ръце към устните си, но напиращите стонове се усилиха още повече и преодоляха крехката бариера, която беше издигнала. Но не трябваше да се притеснява, защото съпругът й продължаваше да хърка блажено дори след като се разрида и започна да призовава майка си.

После изпадна в изтощена омая и се заслуша как някаква разхлабена метална част на покрива хлопаше под напора на вятъра. И започна да убеждава сама себе си, че всичко ще бъде наред. Баща й не беше я предал. Беше сторил най-доброто, което можеше. Не беше виновен. Никой нямаше вина. Това бе нейната съдба. Ще седи кротко и ще изчака. Да види какво е намислила богинята Нагама за нея.

Най-после сигурно стана пет часът, защото чу как Мая се връща в къщата, за да сготви сладкия ориз за боговете. Чувстваше се наранена и празна, и замаяна, и гладна. Много гладна наистина. Изправи се вдървено и отиде да измие кръвта и сълзите. След това уморено легна от другата страна на леглото и заспа. Присъни й се, че майка й е паднала в кладенеца. Наоколо се бяха събрали много хора. Гола и трепереща, тя плачеше за Парвати, но Парвати само се надвеси и каза, че вече може да отговаря единствено на името Сита. Тогава майка й изплака: „Толкова ли бързо посрами семейството ни, дъще?“.