Рани Маника
Японският любовник (26)

Англофобката

По онова време градът имаше само две улици — Мейн стрийт и Уолстрийт. И двете бяха покрити с чакъл, но това не им пречеше да се развиват. Магазинът се намираше на ъгъла на Уолстрийт и имаше дървени спускащи се кепенци. В празнични дни над входната врата висеше украса от жасминови цветчета. Вътре беше мрачно и пълно с чували с изсушен грах, ядки, леща и ориз. Вляво имаше маса, отрупана с махагонови кутии с подправки. Целите стени от пода до тавана бяха покрити с етажерки, на които имаше камфор, сапун, паста за зъби, консервени кутии с вносна храна, препарати за почистване, тамян, сода, глинени лампи. Касата представляваше обикновена дървена кутия с множество отделения. Един мъж в бяло вешти^[1] седеше до нея и изчисляваше сметките. Над касата имаше молитвен олтар с украсени картини на Махалечуми и Пулиар. В дъното на магазина, където беше тъмно, бавно зрееха големи бананови дървета.

На горния етаж имаше две стаи, всекидневна и баня. Децата бяха кротки и послушни. Оставиха си чантите и отидоха при прозореца да погледнат улицата долу. Изведнъж Рубини нададе писък — в стаята имаше плъх. Работниците мрачно поклатиха глави и казаха, че няма отърваване от тях. Бяха опитали всичко, но цели орди от гризачи идваха и си отиваха когато си поискат. Хлебарките се наслаждаваха на същото внимание. Бяха толкова много, че понякога валеше дъжд от хлебарки. Любимата им дестинация беше човешката коса. Рубини разтвори един чадър и не го прибра, докато не влезе под мрежата против насекоми.

Парвати искаше Мая да остане в нейната стая, но тя отказа. Щяла да пречи. Ставала по никое време да се моли и да приготвя билките. Намери си една койка на долния етаж, каза: „Това ще свърши работа“ и я сложи в склада. После влезе в кухнята до него и все още чистеше в четири часа следобед, когато продавачът на вадай^[2] дойде, носейки стоката си в кошница върху главата.

— Ама — тъжно повика той до задната врата.

Мая излезе.

— Днес имам много хубави вадай.

Тя купи четири за половин цент и ги качи горе с каничка чай.

Докато стане време за вечеря, от кухнята се разнасяше най-чудният аромат. Мъжете в магазина останаха доволни. С основание очакваха скоро дните им да бъдат белязани от вкусни почерпки.

Нямаше електричество, но Мая намери стара керосинова лампа. Запалиха я и всички седнаха около пламъка. Рубини продължаваше да държи чадъра над главата си. Прожекцията в шест часа в киното отсреща свърши и до девет улицата утихна зловещо. Мая излезе да изпълни някаква поръчка, но се върна още преди десет. Оттегли се в стаята си и затвори вратата.

В единайсет и половина Парвати вече чакаше зад вратата. Всеки момент щеше да се извие буря и жабите в канавките вдигаха невъобразим шум. Боеше се, че няма да чуе почукването. Светкавици и гръмотевици разкъсваха небето. Скоро щеше да завали. Отвори вратата още при първото леко почукване. Двамата с шофьора се поклониха един на друг.

Тя се качи отзад в колата. Спряха. Не си размениха нито дума. Тя изкачи входните стълби със свито сърце, завъртя топката на бравата и стана гостенка в собствената си къща. Всичко си беше същото и все пак както дъждът променя и най-дребното нещо в пустинята, така отсъствието й по странен начин беше променило къщата в представите й. Имаше нови сенки и нов вид тишина. Както и величие. Някога тя живееше тук и приемаше всичко за даденост.

Отиде до кабинета и почука тихо.

— Влез.

Той седеше зад бюрото, без куртка и меч, облечен само в японска офицерска бяла риза. Двете златни звездички на колосаната му яка блестяха. В една купичка имаше черно мастило, а стъклено преспапие държеше разпъната черно-бяла карта с червени точки и кръстчета по нея. Той се надигна и наклони глава към един стол. Тя се приближи.

— Тази къща — започна той сговорчиво — е пълна с всякакви западни разточителства и глупости.

Тя не каза нищо и той спря да обсъжда темата. Приближи се до прозореца и с гръб към нея отбеляза:

— Покойният ви съпруг навярно е бил много странен мъж да държи в сейфа си само купчина документи без никаква стойност.

Тя го погледна. Той беше врагът, един от мъжете, за които съпругът й каза, че идват да покажат на малайците разликата между артериалната и венозната кръв. Между светлата и тъмната кръв. Не им вярвай. Само се преструват, че носят светлина. Никога не забравяй, че не идват да освобождават, а за да отнемат, без да питат. Той се извърна леко към нея. Лицето му излъчваше суровост дори и в сенките. Гледаха се, осветявани от сините светкавици.

— Коя е твоята спалня?

— Първата стая в западното крило.

— А стаята с куклите?

— Била е на първата съпруга.

— Разбирам — отвърна той и тръгна напред. Тя забеляза начина, по който поклащаше ръце, докато върви, непривлекателно. Застана точно пред нея. — Заведи ме в твоята стая.

Нищо не си заслужаваше да бъде казано, а това, което си заслужаваше, не можеше да бъде изречено. Тя се обърна и поведе нагоре по стълбите. Беше боса и стъпките й изобщо не се чуваха по камъка, но неговите ботуши потропваха глухо. Щеше да си спомня този звук до деня, в който склопи очи. Заваля проливен дъжд. Отвори вратата и влезе в старата си стая. Той я последва и затвори вратата след себе си. Навън блесна светкавица. Кокосовите палми се накланяха под напора на вятъра и листата им неистово се извиваха на една страна. Прозорците бяха отворени и дъждовните капки влизаха вътре. Тя отиде да ги затвори.

— Не — спря я той. — Дъждът благославя.

— И ние смятаме така — отвърна тя и отпусна ръце до тялото си.

Той си свали фуражката. О! Главата му беше обръсната.

— Какво ще стане, ако ти кажа, че дъщеря ти в нито един момент не е била застрашена и че не я грози опасност и за в бъдеще? Ще легнеш ли с мен при това положение?

Тя го погледна неразбиращо.

— Съжалявам, сър. Не ви разбирам.

Той сви рамене.

— Никога не съм я искал. Тя е дете. Аз имам нужда от жена. Ако искаш, остани, ако искаш, си тръгни. И в двата случая няма да има последствия.

— Наистина ли?

— Имаш думата ми.

Тя знаеше, че й казва истината. Беше свободна да остане или да си тръгне. Обзе я вълнение, че толкова лесно се изплъзна от плен.

— Благодаря ви много… — започна тя, но той вече беше отстъпил назад и с пресилена вежливост държеше вратата отворена. Тя се насочи натам, не можеше да повярва. Той я пусна да мине. Лицето му беше безизразно. Тя се спусна по коридора със стъклените врати и надолу по дългото стълбище. Но по средата внезапно спря. От кого бягаше? Той я пусна да си тръгне без битка. Спомни си какво съзря в очите му първия път. Някога, преди да се научи да е жесток, той е бил нежен. После си помисли за красавицата с малкото сърцевидно лице и изумрудените очи. В представите й потъналата в полумрак къща се бе превърнала в дома на звяра. И там горе стоеше звяр и я чакаше да го спаси. Коридорите шепнеха думите, които той не можеше да изрече: „Спаси ме. Спаси ме“. Но нещо друго, по-непонятно и любопитно, я тласкаше назад.

Тя искаше да се върне.

Обърна се бавно, качи се и го намери до прозорците — съзерцаваше дъжда, изпънат като струна и скръстил ръце отзад. Той се завъртя. На лицето му не личеше нито изненада, нито удоволствие.

— Съблечи се — каза той без заобикалки.

Тази игра се играеше равнодушно. Нежността изискваше романтика, емоции. А той не искаше тя да си мисли, че е нещо повече от моментно удоволствие. Искаше тя да знае, че след като й се наслади, няма да погледне назад. Но самото искане я изненада. Беше виждала безброй картинки в книгата „Да продадеш пролет“ и на нито една от тях, макар и на различни етапи от акта, нямаше двойка, която да е напълно съблечена.

Тя се запъти да изгаси лампата.

— Недей — спря я той.

Прозорците бяха отворени. Всеки, който стоеше на плажа, можеше да ги види. Понякога градинарят обичаше да спи сред орхидеите си, но в момента валеше и най-вероятно си стоеше вътре. Не би трябвало да има хора на плажа.

И все пак сексът винаги се правеше на тъмно. Тихо, бързо, скрито, като че ли се върши отвратителен грях. Усещането беше толкова убедително, че тя стоеше в средата на стаята и се колебаеше. Да си съблече дрехите? Докато непознатият гледа? Зад затворените му устни прозвуча звук на нетърпение.

Ръцете й посегнаха към лявото й рамо. Непохватни. Несръчни. А го беше правила милион пъти. Дръпна брошката. Платът се разкъса и иглата падна на земята. Размота сарито и издърпа диплите от фустата отдолу накуп. Нищо обаятелно. Едва ли е искал да види точно това. Платът се свлече като бял обръч в краката й. Блузата на сарито имаше копчета. Отдолу беше гола. Поколеба се. Сигурно не очакваше от нея да се съблече напълно. Даже мъжът й никога не беше изявявал такова желание.

Той я наблюдаваше внимателно. Разбра го по начина, по който си държеше главата, наклонена под неестествен ъгъл. Черните му очи оставаха в сянка. Последното копче освободи плата. Тя сви рамене и се освободи от бялата дреха. Зае се с връзката на фустата. Готово. Ето я гола. Но засрамена, толкова засрамена, че кръвта нахлу в лицето й и шумно запулсира в слепоочията й. И все пак тя изгаряше от желание да скрие зад треперещите си ръце не тялото, а лицето си. Тогава той се приближи. Изненада се от дъха му. Без следа от алкохол. Той обви ръка около кръста й и може би заради бурята по тялото й премина ток от допира му. Сигурно и той го беше почувствал. Веждите му се извиха въпросително.

— Сълзи?

— От дъжда — излъга тя. Нямаше представа защо плаче. Погледна ноктите му. Бяха ниско подрязани и чисти.

Той не се съблече напълно, само панталона. После я сложи на леглото. Тя гледаше изражението му, разширените ноздри, отворената уста, която дишаше учестено, и очите му, които вече не бяха присвити, а разтворени като тъмни безкрайни тунели, отиващи незнайно къде. И още преди тя да успее да навлезе в тях, дойде познатата въздишка, за да й подскаже, че всичко е свършило. Още по-бързо, отколкото със съпруга й. Но с този мъж тя съжаляваше, че е приключило.

За пръв път се наслаждаваше на търкането, на движенията на мъжкото тяло вътре в нея. Той се отпусна до нея за момент. Дишаше тежко, подпрян на десния си лакът и леко положил ръка върху корема й. Ръката й случайно докосна неговата. Ориенталска коприна и отдолу стегнати мускули. Нещо непознато. Досега тя познаваше само отпуснатата плът на мъжа си. Инстинктивно стисна ръка. Той се надигна и я погледна. Мълчаливо се взираха един в друг. После той стана, без да продума, и се облече.

— Ела пак утре — заръча й той, докато излизаше.

Тя лежеше и слушаше как ботушите му потропват надолу по стълбите, след което излязоха през входната врата. Седна, изгаси лампата и излезе на балкона. Луната грееше ярко. Още валеше, но той не искаше чадър. Вървеше бързо. Изведнъж спря и вдигна поглед към нея. Лицето му изглеждаше бледо на луната светлина. Взираха се един в друг.

Само допреди минути телата им се движеха заедно, а сега се намираха на различни места, в различни измерения. Нейното беше топло, сухо и горе, а неговото — студено, мокро и изложено на открито. И все пак нейната позиция бе слаба и незащитена, а неговата — силна и превъзхождаща. Какво виждаше той? Вероятно не много, може би сянка или силует. Беше тъмно. Дори за нея той не представляваше нищо повече от блед овал, но внезапно тя разбра загадката на клоуна от картината. Той беше също толкова смутен, че са го хванали да гледа от рамката, колкото и самата тя. В момента, в който съзерцателят се превърне в изучавания обект, линията на наблюдение се размива. Тя искаше да се отдръпне, но не можеше. Оказа се в плен на очите на мъжа, когото си мислеше, че наблюдава тайно. Беше като предизвикателство. Ако отместеше поглед първа, губеше.

Той отклони очи и изчезна към плажа. Това не беше изнасилване. Тя се беше съгласила, но очакваше нещо повече от него. Знаеше, че той нарочно се наложи върху нея по този начин. Искаше да се почувства омърсена като обикновена курва. Отдръпна се от прозореца и влезе в банята. Остави водата дълго да тече върху нея. Всичките й викове бяха безмълвни. И сега какво? Само защото изгуби закрилата на един мъж, стана собственост на друг? Но ти сама си го избра, присмя се тих гласец в главата й.

Облече се бързо, отключи външната врата и се потопи в нощта. Шофьорът не се мяркаше наоколо. Щом чуха стъпките й, пазачите в градината обърнаха глави и вдигнаха оръжия, но като видяха, че е тя, веднага извърнаха лица, сякаш тя изобщо не съществуваше, сякаш беше призрак.

Дъждът беше спрял, но земята беше мокра, осеяна с локви, и подгъвът на сарито й скоро подгизна. Но тя не усети. Отиде на плажа и седна на мокрия пясък. Луната се показа. Сигурно се е сторила тъжна гледка на мъжа в края на плажа — седнала сама с наведена глава. Накъде отиваше тя? Кой би повярвал, че високопоставената и важна Ролс-Ройс Мами може да падне толкова ниско? Скандализираните мами се събраха около ръкоделията си и зашепнаха: „Какво? Вдовицата на Касу Маримуту държанка на японски войник? Ааа! Парите, които този мъж нямаше“.

Една ръка покри устата й. И много правилно, иначе тя щеше да извика. Той се появи толкова внезапно, така изневиделица. После наклони глава и прокара език нагоре по шията й чак до ухото. Тя усети приятно пърхане в корема си. Щом скованото й тяло се отпусна, той поднесе устни към нейните. Тя се стъписа. Никога не бяха я целували. Перверзно си помисли за мамите. Дали някой ги е целувал така? Държеше устните си затворени, но той ги разтвори с език. Забрави за мамите.

Той я събори на пясъка и бързо се съблече. Тялото му беше бяло и много гладко. Всъщност тя се изуми; че той почти нямаше косми. Докосна нежната кожа. Твърдите мускули под пръстите й затрепкаха.

И тогава установи, че изобщо не знае как се прави любов с мъж. Едно плавно движение и вече не беше под него, а отгоре му. Гледаше го как я наблюдава, докато я движеше върху себе си, и накрая непознатото до този момент удоволствие я връхлетя. Смая се, че от това място, което познаваше само болката от раждането, неудобствата на месечния цикъл, неприятното чувство и последващата болезненост от тласъците на мъжа й, докато тя все още бе суха, сега се появиха тези непознати усещания.

Непознатите, приятни вълни прииждаха отдолу, разстилаха се по цялото й тяло и стигаха чак до връхчетата на пръстите. Караха я да мисли, че е загубила контрол, че се носи във вихър от тъмнина и умира. Уплаши се. Той ме убива, помисли си тя и заби колене в земята, отдалечи се от него и отвори уста да извика. Той или беше подготвен за реакцията й, или реагира много бързо, защото сложи едната си ръка на тила й, а с другата притисна устата й.

— Ако извикаш, пазачите ще дойдат и макар че на слугите им е забранено да излизат от стаите си след здрач, ще те чуят, а ти не искаш да разберат, нали?

Тя чу шепота му, но някъде отдалеч, зад сподавения й вик и ударите на лудо биещото й сърце. Слугите, пазачите. Беше забравила за всички тях. Така, притисната и с широко отворени очи, тя изпита първия си оргазъм.

Все още съединени в едно, легна отгоре му.

И така… едва сега си даде сметка как се е чувствала изпадналата в екстаз жена в прегръдката на огромния октопод, впил устни в клитора й. Сега разбра. После осъзна, че той не се беше освободил. О, железният му самоконтрол. Надигна се леко и отвори уста.

Но той не й позволи да заговори.

— Време е да тръгваш.

Дали знаеше, че нуждата на жената да обича, е толкова силна, че тя би се отдала и на най-непознатия, най-страшния. Някой сигурно му е казал, че след като един мъж докосне жена по начина, по който го направи той, тя ще започне да вижда, чува, да усеща вкус и мирис, да чувства със сърцето си. А сърцето е сляпо дори за най-ужасното унижение.

 

 

Парвати се промъкна в апартамента като крадец. Чувстваше се виновна и засрамена от безсрамния начин, по който отвърна на докосването му. Как му се отдаде толкова лесно, с такова желание. Покри пламналите си бузи с длани и тихо почука на вратата на Мая. Мая отвори и я пусна да влезе. Парвати седна на койката. Нямаше сили да я погледне в очите. Но трябваше да го изтръгне от гърдите си. Така или иначе не можеше да скрие такава голяма тайна от човек като Мая.

— Без да се поколебая, приех любовта, която животът ми предложи. Сгреших ли?

— Ти видя Бог в лицето на една отровна кобра. Кой може да те вини?

— Но той е врагът.

— Нима самият Бог не казва: „Обичай врага си, защото това съм аз“.

Преди Парвати да успее да отговори, Мая сложи пръст на устните й и поклати глава.

— Запомни следното. Щом се прераждаме отново и отново, при това предимно със същите хора — веднъж като дъщерята, после като майката, друг път като сина или чичото, за да се върнем пак като съпругата или дори като забранената любовница, това не обезсмисля ли секса, що се отнася до големия замисъл? Когато всичко е казано и свършено, Дей, само любовта има значение. Сексът е биологична нужда като храненето. Всички табута върху него са наложени от човека, защото, ако бащата спеше с дъщерята, а сестрата с брат си, със сигурност щеше да настъпи хаос. Прояви търпение към самата себе си. Ти растеш и се учиш. Всички малки стъпки, които правиш и които смяташ за незначителни, са жизненоважни за душата ти. Всяка една е едно малко чудо сама по себе си. Използвай ги, за да стигнеш до величието. Спри да си губиш времето в съжаление, обърни гръб на срама и неудобството и приветствай всяко преживяване. Остави живота ти да е едно великолепно празненство. И макар да не го осъзнаваш, ти си Бог, който изживява материалното.

 

 

Следващият ден премина като в сън. Не можеше да спре да мисли за предишната нощ. Чу как Рубини се молеше зад противокомарната мрежа:

— Мая, не можеш ли да направиш нещо с тези ужасни хлебарки?

А Мая й отговори:

— Мога да се опитам да преговарям с тях, но в действителност насекомите управляват тази земя и ако откажат да си тръгнат, не мога да направя нищо.

А после чу сина си да казва:

— Ама, ти не слушаш. — Той й говореше, а тя не чуваше нито дума. Усмихна му се виновно. Той никога нямаше да разбере. Изобщо не го беше грижа дали тя има други нужди, освен да му бъде сляпо предана майка.

В десет часа вече си беше в леглото. Лежеше напълно облечена под тънкото одеяло и слушаше звуците на нощта. В канавките, чак до японските стражи, се спотайваха деца. Криеха се там, за да чуят страшното потропване на ботушите или звъна на някоя сабя по тротоара и да предупредят бащите си, които се бяха скупчили около радиото в някоя къща. Тя чакаше да чуе същия звук по цимента отвън, за да отиде колкото е възможно по-бързо при любовника си.

Когато пристигна, Адари тънеше в мрак. Потърси го в кабинета, където светеха две керосинови лампи. Той беше облечен в кимоно. Леко облекло. А отгоре бял копринен жакет, който стигаше до средата на бедрата му. Светлите му ръце бяха скрити в широките ръкави и според нея изглеждаше много красив.

— Какво стана с осветлението?

— Нещо не е наред с генератора.

Парвати се изкашля леко, за да прикрие надигналия се у нея смях. Десет години беше живяла тук и генераторът не беше видял и един ден почивка. Това беше малкият бунт на Купу срещу новите му господари.

— В кухнята има риба. Сготви ми. — Страстта не се хранеше с нежни думи и красиви песни.

Тя взе една лампа и отиде в кухнята. Увитата във вестник риба беше до мивката. Разгъна я с върха на пръстите си. Ама че смърдеше! Не можеше да си представи как народът му яде такова нещо сурово. Прилоша й при мисълта да я изкорми и измие, но го направи. Изобщо не знаеше къде стоят нещата и й се наложи да издирва ориза, подправките и олиото. Знаеше, че японците не са свикнали с чилито, затова използва само куркума и сол да маринова рибата. Докато оризът се вареше, слезе в мазето да потърси бутилка саке. Явно имаха планове за мазето — всичките дървени рафтове бяха избутани към стените. Мястото изглеждаше празно и ужасно.

Сложи на масата купичка и дървени пръчици. Къщата беше много тиха. Когато мина покрай библиотеката, вратата беше затворена. Направи си малко чай в кухнята и седна да изчака оризът да се свари. Когато беше почти готов, започна да пържи рибата. Занесе яденето на масата за хранене и тихо почука на затворената врата. Отговор не последва. Тъкмо се канеше да почука отново, но вратата се отвори и той излезе. Поведе я, но не към трапезарията, а към музикалната стая, където всички мебели бяха махнати и имаше само една ниска масичка и няколко възглавници върху килимче. Той се отпусна върху една от възглавниците, а тя колебливо запристъпва в зеленикавите сенки.

— Яденето — нетърпеливо изръмжа той.

Тя тихо донесе храната, сервира му я на ниската маса и напълни чашата му със саке.

Той повдигна вежди, като видя питието, но щом го опита, отсече:

— Ужасно. — Сложи ръка на възглавницата до него и тя седна. Вдигна бутилката и понечи да налее в друга чаша за нея.

— Благодаря ви, генерале, но аз не пия.

— Не ми отказвай — учтиво каза той и наля сакето. После вдигна своята чаша.

— За твое здраве.

Тя отпи (о, ама това изобщо не беше отпускащо питие!). Той посочи яденето. А, значи искаше да се присъедини към него.

Тя се поклони.

— Аз съм вегетарианка.

— Ще се радвам да те видя да ядеш — тихо каза той. Сложи парче риба в чинията си и я бутна към нея.

Тя я погледна. Още виждаше лигавата плът с празни, мъртви очи. Вдигна поглед към него. Наблюдаваше я с леко любопитство. Тя взе рибата с пръчките и я поднесе към устата си. Миришеше отвратително и дори не можеше да я близне. Върна я в чинията.

Бавно вдигна очи към него. Гледаше я свирепо и тя почувства разяждаща болка, емоция, която не можеше да назове. Не трябваше да е булка, която не носи никакви цветя на собствената си сватба.

Откъсна малко парченце и го приближи към устните си. От миризмата й призля, но го лапна. Готово. И онова нещо в очите му изчезна! Но тя установи, че дъвченето е съвсем различно начинание. Мазният вкус и миризмата от влакната на животинското месо се освободиха в устата й. Трябваше просто да го глътне. Стомахът й се разбунтува и тя се видя принудена да побегне към тоалетната. Изми си устата и погледна насълзените си очи в огледалото над мивката. Беше си избрал неподходящото момиче, което да предизвика. Тя щеше да му покаже. Това беше война.

Когато се върна в трапезарията, той вече беше приключил с яденето и си беше разопаковал желе от червен боб.

— Хапни малко десерт с мен — сърдечно я покани той.

Без да сваля поглед от него, тя взе желето с пръсти и го сложи в устата си. Пръстите й докосваха устните, устните й обгръщаха пръстите, пръстите галеха устните. Мадам Реджин щеше да остане горда от представянето й. Той замръзна. Тя дъвчеше желето бавно, макар че беше блудкаво и безвкусно, и не сваляше поглед от очите му. Облиза долната си устна. Да, това беше война.

— Ела! — Той се изправи и тя мълчаливо го последва.

Легна до него толкова капнала от умора, че нямаше желание даже да помръдне. Колко пъти й се беше наложил досега? Лениво опита да си припомни. Три, не, четири. Един ден той щеше да се върне в страната си и отново щеше да започне да се преструва, че всички чужденци са некултурни, и никой нямаше да предположи колко ненаситен в действителност е той, как просто не е можел да вземе достатъчно от една недодялана чужденка. Усети как очите й се затварят. Унасяше се. Близо до моста, на алеята, по която избраха да се разхождат, имаше плачеща върба.

— Какъв парфюм слагаш в косата си? — тихо попита той. Очите му бяха затворени. И той беше изтощен, не беше изцяло тук. Тя удържа победа над един войник.

— Опушвам я с мирта. Иначе съхне много бавно. — Гласът й беше нежен, непознат дори за самата нея. Той отвори очи и призна, че не знае значението на думата. Бил учил в Америка, но английският завинаги щял да му остане втори език, който вечно го причаква да го надвие — както граматиката, така и думите. Потърсиха думата в речника й.

— Ааа… — На устните му се появи усмивка. — Разбира се. Сега разбирам.

Изведнъж тя почувства близост с мъжа. Да, вече беше сигурна — това беше красивата душа, за която копнееше. Отвърна на усмивката му открито и доверчиво.

Но това явно го отрезви. Отдръпна се от нея и тихо каза:

— Имам жена и дъщеря в Токио.

Тя се разплака, без самата да знае защо. Беше толкова глупаво.

Той неловко докосна рамото й и промълви:

— И за мен е странно.

 

 

Когато си тръгна, навън все още беше тъмно. В градината, където Касу Маримуту се беше забавлявал щедро, войници в бели фланелки вече започваха да се събират за сутрешната тренировка под знамето на изгряващото слънце. Тя легна зад противокомарната мрежа в апартамента и осъзна, че вече не се чуваха прелитащи хлебарки и падащи мишки. Молбата на Мая беше постигнала успех.