Рани Маника
Японският любовник (16)

Англофилката

Парвати беше в напрегнато очакване заради първото си парти, защото не смяташе, че е готова. Опасяваше се, че може да направи някои сериозни гафове. Но си беше изработила стратегия — нямаше да яде, да пие и да прави каквото и да било, докато не види някой друг да го прави. После просто щеше досущ да повтори видяното.

Стратегията й се сблъска с първото си препятствие, когато Касу Маримуту внезапно спря на прага на стаята й и изрева:

— Това ли смяташ да облечеш?

Тя нямаше никакви бляскави дрехи за пред хората.

— Покажи ми всичките си дрехи — нареди й той и нервно започна да тъпче из стаята.

Тя отвори гардероба и се дръпна настрани, докато съпругът й оглеждаше евтините сарита, купени от баща й за чеиз. Той се обърна и с невярващ поглед изгледа жената, за която се беше оженил.

— Това ли е всичко?

Тя кимна и си спомни думите на Мадам Реджин: „Ще ми трябва помощ за дрехите ти, защото не мога да направя нищо за тях“.

— Що за смешно същество си ти? — измърмори той и пак се обърна към старомодното съдържание на гардероба на съпругата си — кафяви, тъмнозелени, сиви и тъмножълти сарита.

С изненада си даде сметка, че й беше обръщал толкова малко внимание, че дори не беше забелязал евтините й и грозни дрехи.

— Е, вече е късно да направим каквото и да било — започна той и в следващия момент спря. — Или може би не… — Грабна блузата на сватбеното й сари, направи й знак през рамо да го последва и излезе от стаята с толкова широки крачки, че й се наложи да тича, за да го настигне. Прекосиха двора и се запътиха към стая, в която не беше влизала досега. При първата й обиколка из къщата тя беше заключена, а после се интересуваше повече от случващото се в джунглата. Той спря пред вратата и нетърпеливо посочи ключовете, които висяха на колана й. Тя припряно пъхна връзката в протегнатата му ръка и той отвори вратата на спалнята на първата си съпруга.

Парвати огледа бледозелената стая. Върху смарагдово зеления копринен килим имаше канапе. Над него висеше прелестна картина на бяло колибри, което отлиташе от едно портокалово дръвче. И колко странно, тази изключително изискана жена, която е ходела на покупки на Бонд стрийт, имаше колекция от кукли, които покриваха цялата стена. Парвати си помисли, че не би могла да спи, когато в нея са вперени празните очи на стотици порцеланови кукли, някои от които доста големи, седнали в редички върху рафтовете, облечени в прелестни рокли от викторианската епоха. На една от другите стени висеше запазената й марка — сатенената й маска на вълк. Касу Маримуту отвори огледалните врати на един гардероб.

— Тя имаше чудесна фигура и блузите й няма да ти станат — каза той, без изобщо да се интересува дали думите му няма да я засегнат, — но да видим дали можем да намерим сари, което да подхожда на блузата ти. — Той извади едно зелено сари, украсено с великолепна бродерия и очевидно много скъпо. — Това — реши той и й го напъха под брадичката.

— Но те не си подхождат.

Той я изгледа с насмешка.

— За да имаш стил, скъпа моя, трябва да знаеш правилата и после да си готова да нарушиш някои от тях.

Парвати го зяпаше объркана. Искаше от нея да наруши правилата? Как така? Тя беше възпитана да се подчинява — да слуша и винаги да изпълнява каквото са й казали. Беше сигурна в едно — никой от съпрузите на другите мами не казваше на жена си да нарушава правилата.

Но Касу Маримуту не беше свършил. В библиотеката отвори един сейф, скрит в стената зад една картина, и затършува из скъпоценностите в него.

— Аха! — измънка той, когато намери кадифената кутийка. — Отвори я. — Вътре имаше искряща рубинена огърлица, изработена по поръчка, в комплект с подобен колан. Докато й закопчаваше огърлицата, й каза да поръча на шивача да преправи всички блузи на първата му жена така, че да й стават.

Тя чу щракването на закопчалката.

— Е, какво чакаш? — нетърпеливо попита той още щом закопчалката изщрака.

Парвати се втурна към стаята си, за да наруши едно правило. Смаяно се огледа в огледалото. Мъжът й беше прав. Явно зеленото и оранжевото наистина си подхождаха, когато Касу Маримуту решеше, че трябва да е така. И то толкова добре, че една англичанка дойде при нея, за да коментира комбинацията.

— Никога не би ми хрумнало, госпожо Миризмата^[1] — изпадна във възторг жената. — Но е много хубаво. Ментово зелено и оранжево.

— Благодаря — отвърна Парвати и погледна сарито си. Значи това не беше просто обикновено зелено, а ментово.

След първото парти всички останали се сливаха в едно — гостите се събираха около сцената с живия оркестър и бризът разнасяше миризмата на прасето, което бавно покафеняваше на шиша, уловено преди това в каучуковите плантации с помощта на копия, кучета и вълчи ями. Това беше любимото ядене на китайските бизнесмени.

Тези мъже бяха загадка за нея — зле облечени и на всички въпроси за бизнеса им мрачно и навъсено отговаряха с дежурното бо хо, не добре, а ако говореха английски, с думите „едва се държи“. И все пак мъжът й й беше казал, че те са много влиятелни и едни от най-богатите в Малая. Освен това я предупреди, че никога не трябва да повдига въпроса за смъртта пред тях. Дори самата дума ги хвърляла в безпокойство. „Всичко опира до расата — обясни той. — Да си роден китаец, означава да изпитваш ужас от смъртта по рождение.“ Не искаха да имат нищо общо с нея.

Но Парвати беше по-заинтригувана от жените, които ги придружаваха. Те винаги бяха трета или четвърта съпруга, а понякога жена, с която живееха на семейни начала, претендентка за статута на пета съпруга. Бяха дребни, с плоски тела като на девойки и целият им сексапил се криеше в лицата им (които често бяха много красиви), в синьо-черните им лъскави коси и в гладките им, стройни крака. Но Парвати се натъкна на невидима, непроницаема преграда, издигната около тях.

Малайците й харесваха. Очарователни хора, които винаги пристигаха с дребно подаръче, което буквално се превеждаше като „подарък на ръката“. Мъжете бяха изключително учтиви, а жените им — грациозни и чувствени. Но на партитата на Касу Маримуту присъстваха малко малайци, защото по природа те не бяха бизнесмени.

Следваха белите хора, предимно британци. Високи мъже и жени, които се усмихваха любезно на Парвати, дребната женица, която се бореше с езика им. Първо се заемаха да намерят друга бяла физиономия и да се завайкат колко им липсва месният пай от британския им месар, хубавите пържени картофки с риба, неделните барбекюта, четенето на широкоформатни вестници и прочее. Идваха в красивото имение на Касу Маримуту, за да се насладят на щедрото му гостоприемство и да заявят културното си превъзходство. Веднъж Понамбалам Мама я обвини, че е нарекла гибоните с европейски имена, защото смятала бялата раса за по-добра от нейната.

— А не е ли така? — отвърна тя.

— Не разбираш ли, че те са убедени в превъзходството си само защото ти самата смяташ така? — раздразнено възрази той. — Знаеш ли, че когато за пръв път стъпили на индийска земя, белите хора се срещали само с кралски особи и убедени в превъзходството им, те приели обичаите и нравите на местните, езика, навиците им и дори се женили за принцесите им. Така че, както виждаш, достойнствата и ценностите ни са в собствените ни ръце.

Парвати поклати глава в несъгласие.

— Не можете да отречете, че сме доста изостанали в сравнение с тях. Не мислим като тях и не изобретяваме разни неща като тях. Знаете ли, че всичко в тази къща е измислено от тях?

Понамбалам въздъхна и каза нещо за циклите на човешката еволюция и за египетската цивилизация, която е построила неща, които дори и днес не могат да бъдат копирани от най-напредналия бял човек.

И макар да замълча, Парвати остана на твърдото мнение, че в действителност белите са различни. Даже децата им не бяха послушни като азиатските. Непокорни, самоуверени и изпълнени с любопитство, те винаги питаха „Защо?“.

Сякаш досетила се за растящия комплекс за малоценност на Парвати, веднъж, докато гледаха как един гарван търси червеи в земята, Мая каза:

— Докато седиш тихо и слушаш какво си говорят, не забравяй, че в някои от предишните ти животи вече си била бяла. И когато кожата ти е била с този цвят, ти също си говорила така, сякаш дори само с това превъзхождаш хората с различен цвят. Знаеш ли, че гарванът вижда черното като бяло и бялото като черно? Така че за него те всички са черни, а ти си бяла. Реалността ти е илюзия на възприятията ти.

Гарванът изграчи грубо и Мая добави:

— В деня, в който чуеш този звук като песен, ще разбереш, че реалността ти не е стабилна. Ако промениш възприятията си, ще промениш и реалността си.

Но Парвати не беше убедена и не се опита да промени възприятията си, а продължи да подслушва тайно клюките на белите жени. Те почти не я забелязваха — отчасти, защото тя си седеше съвсем кротко, и отчасти, защото самодоволството не им позволяваше да предположат, че речникът й отдавна е надминал техния. От тях научи, че Касу Маримуту е новобогаташ, Адари — „смесица от великолепието на Версай и показността на Холивуд“, а тя — „дефектната заместничка“. Но Парвати не таеше злоба към тях. Всъщност те дори я очароваха.

Можеше с часове да ги слуша как си говорят за децата, покупките от продоволствения магазин на военните, непоносимата жега, крадливата прислуга, лошата училищна система. Жените споделяха спомени за вилите си в провинцията и за розовите си градини през пролетта и клюкарстваха за хората, които познаваха. А най-злостните си коментари явно пазеха за Индия Джейн Харингтън, жената на училищния директор. Често я критикуваха за лошото й поведение. Останалите жени се скупчваха и неодобрително клатеха глави.

— Честно казано — изкоментира госпожа Адамс, — тази жена може да накара човек да се срамува от собствената си раса. От леконравна стана развратена.

Парвати започна крадешком да наблюдава госпожа Харингтън. Тя имаше различен акцент, с по-протяжно „а“. Освен това пушеше цигара от цигара и пиеше като смок, но бляскавите й зелени очи, алените устни и грациозното й, гъвкаво тяло като на пантера й придаваха вид на ослепителна филмова звезда. Дори невзрачната й, вечно хленчеща дъщеря на име Каку не можеше да помрачи блясъка й. Веднъж Парвати чу Каку да пита майка си: „Това домашният му любимец ли е?“. Говореше за една муха, която жужеше около главата на сервитьора. Майката с видимо раздразнение отвърна: „Винаги ли трябва да си толкова глупава?“.

Във всеки случай скоро стана ясно, че не жените отбягваха компанията й, а самата тя поддържаше хладна дистанция с тях и открито предпочиташе компанията на съпрузите им. Но в държанието й нямаше нищо „леконравно“, нито пък „развратено“. Наистина тя танцуваше с много мъже, но и другите правеха така. Мъжете слагаха ръка на гърба й, но никога не отиваха по-нагоре от мястото, където дрехата отстъпваше място на голата плът. Понякога пръстите им пламваха от топлината отдолу, но никога, абсолютно никога не докосваха кожата. Всички норми на благоприличието се спазваха безупречно. Накрая Парвати реши, че жените просто ревнуват.

Веднъж Парвати стоеше до френските прозорци в музикалната стая и чу гласовете на госпожа Харингтън и майор Антъни Фицджералд откъм коридора. За миг реши да се скрие зад пердетата. Двамата влетяха в стаята, майорът затвори вратата, заключи я и се обърна към госпожа Харингтън. И после сякаш затанцуваха. Той я водеше и дърпаше, а тя тичаше към него и устните им се сливаха в бездиханни целувки. Той я бутна в един ъгъл. Аленочервените й нокти обвиха зачервения му врат и след миг сивите му панталони се свлякоха около глезените му.

Парвати гледаше с интерес движенията им, както наблюдаваше кучетата до къщата на баща си. Слушаше влажните пошляпвания, пъшкането, сумтенето и гледаше как снежнобелият задник на майор Антъни Фицджералд трепти и се поклаща, сякаш е направен от желе от кокосово мляко. В никакъв случай не ставаше дума за навлизане в личното пространство. Двамата със сигурност бяха друг биологичен вид в джунглата. Защото между Парвати и Касу Маримуту беше различно, съвсем различно. Не само заради целенасоченото удължаване на акта, който можеше да приключи съвсем бързо, но и заради начина, по който и двамата му се отдаваха, и явната наслада, която жената изпитваше.

И тогава Индия Джейн Харингтън направи нещо изненадващо. Тялото й се изопна и лицето й се изкриви, но не от болка, както Парвати с изумление установи, а от удоволствие. Жената изписка и внезапно се отпусна. Удоволствие! Но майка й винаги понасяше всичко мълчаливо, като задължение.

След това Индия Джейн извърна лице от неговото и провлачено го подкани: „Побързай, Антъни“. Той сякаш чакаше точно такова нареждане, защото погледна встрани и доста смешно се съгласи през дъх: „Да, да, ей сега“. И както често правеха съвкупяващите се кучета пред къщата на баща й, мъжът за последен път проникна и хлътна в нея. Още няколко секунди останаха съединени, след което майорът излезе от нея, извърна се леко и започна да си оправя дрехите.

Той извади от един джоб много голяма носна кърпа със сини ръбове, пъхна я между чатала си и за част от секундата си вдигна панталона и се изправи, готов да тръгне. Но в следващия момент се поколеба. Опипа кърпичката и се огледа нерешително.

— Можеш да тръгваш — каза Индия Джейн, която още се подпираше на стената. Гласът й беше възвърнал обичайните си студенина и високомерие. И той се подчини — бързо се оттегли, поглеждайки крадешком назад, сякаш бягаше от местопрестъпление. Дори и кучетата се държаха с повече достойнство. Парвати остана сама с плячката си.

Жената се разкрачи още повече и плавно прокара длан между краката си отзад напред. След това се изправи, невъзмутимо отиде до скъпите копринени пердета и се избърса в тях. От другата страна на стаята имаше огледало. Приближи се и се огледа равнодушно. Беше красива и отегчена. И десет надарени майори нямаше да я задоволят. Не трябваше да се омъжва за директора. Очевидно беше твърда добра за него, за света, в който се беше озовала. Представяше си го различен, по-бляскав.

Облиза единия си пръст и заглади една непокорна къдрица на бузата си. От вечерната й чантичка се подаде цигара. Запали я и бавно смукна дълбоко. После отиде до барчето и си наля едно питие. Отвън оркестърът беше подел най-флиртаджийската музика на света — ронгенг^[2]. В градината белите мъже се опитваха да танцуват, но без вродения ритъм и инстинктивния стил на малайските професионални танцьори.

Индия Джейн отиде до високите прозорци, застана едва на половин метър от Парвати и загледа танцьорите. Устните й се извиха презрително в отражението й на стъклото. Най-накрая се отдръпна, изгаси цигарата и докато отиваше към вратата, се поспря до бюрото да си вземе бельото. Но не си го сложи. Напъха го в чантичката си и напусна стаята.

Парвати излезе от скривалището си и отиде при пердетата, в които госпожа Харингтън избърса телесните си течности. Лъхна я миризмата на чифтосването им. Мирисът се беше пропил в пердетата. Виждаше се лющеща се коричка — деликатен спомен от мига удоволствие на Индия Джейн Харингтън. Парвати се върна на мястото, където стоеше допреди малко, и погледна ъгъла, където се разигра сцената, на която стана свидетел. Каква непристойна, непочтена, надменна жена. Нищо чудно, че другите жени не я харесваха. И все пак колко беше смела, взе това, което искаше, без да я е грижа за последствията. Сега тя стана още по-съвършена и прекрасна в очите на Парвати. Без да докосва нищо и да оставя следа от присъствието си, все едно се намираше в джунглата, Парвати излезе, като внимаваше да не настъпи купчинките пепел от цигарата на госпожа Индия Харингтън върху скъпия килим. Отиде в градината и към нея се приближи отец Марстън.

— Ако нямате нищо против, мога ли да попитам каква религия изповядвате?

— Индуистка съм. — Парвати се обърна към слабото му, уморено лице. Често го поразяваше треска, но той имаше божествен порив и сега очите му светеха.

— Ааа, значи сигурно имате любимо божество. Нека да позная… Ганеша, богът слон, нали?

— Всъщност отправям молитви към малката сребърна кобра, която му служи.

Свещеникът отстъпи назад, сякаш от устата й наистина изскочи кобра и се стрелна право към него.

— Боже мой! — извика той, искрено ужасен. — Не съм чувал такова нещо. Откъде знаете, че е бог? Кой ви каза?

Парвати сви рамене.

— Госпожо Маримуту, знаете ли, че тъй като хората се молят на идоли и безстойностни образи, Бог изпрати еднородния си син на земята, за да каже на всички ни кой наистина е той? Синът му се е казвал Исус и е умрял на кръста заради нас. Но все още някои хора продължават да се молят на змии. В християнството змията е изкушила Ева и е първата, която е накарала човек да съгреши. Как може да се молите на символ на злото?

Парвати нямаше отговор.

— Ще намина утре и ще ви оставя една Библия. Моля ви, прочетете я и ми кажете какво мислите. Наистина ще ми е интересно да чуя мнението ви. Без никакво съмнение знам, че Бог определено не е змия.

 

 

Същата вечер Парвати седеше с Мая на верандата.

— Мая, чела ли си Библията?

— Да. Защо питаш?

— Ами, един католически свещеник ме попита как може да се моля на символ на злото. Каза, че човек не може да намери бог в парче глина или издялан камък, без значение колко са красиви. И ако продължава да се преструва, че го прави, след като Бог е изпратил единствения си син на земята, за да ни го каже, това е просто езичество.

Мая въздъхна.

— Можеш ли да кажеш, че чехълът на майка ти, който пазиш, е тя?

— Не.

— Той е само едно много малко нейно изражение. И все пак за теб я представя толкова цялостно, че е достатъчно само да го погледнеш, за да ти се яви целият й образ. По същия начин можеше да донесеш стара блуза, бижу, гребен с липсващи зъби, каквото и да било, нещо, което ти напомня за нея.

— Да.

— За човек е невъзможно да срещне божественото в цялата му пълнота, затова вижда светлина, горящ храст, ангел, видение на кръст и го нарича Бог. Но с обичайната си самонадеяност после започва да вярва, че малката частица, която е взел, е цялото. Издяланият камък е символ. Всяко нещо, което боготвориш, може да се превърне в Бог, защото Бог съществува във всяко живо същество и неодушевено нещо, което виждаш. Той е навсякъде и във всичко. Ако човек вярва достатъчно силно в парче камък, един ден камъкът ще отвори очи и ще покаже, че Бог живее в него. Няма значение дали си решил да се прекланяш пред камък, човек, дърво или змия. Повярвай и ще стане. Бог ще ти се яви във всяка форма, която изпълва очите ти с нежност. Какво значение има за Бог дали това е умиращ мъж на кръст, или змия, която напомня на поклонника му за него? Важното е да го обичаш с цялото си сърце. Действително никога няма да се яви пред един християнин във вид на змия, но пред теб ще го направи.

 

 

Долу Касу Маримуту изобщо не се интересуваше от духовните вълнения на младата си съпруга, а вдигна чаша и отпи. С годините пиеше все повече и повече. От Англия пристигаха цели касетки с бутилки.