Рани Маника
Японският любовник (13)

Клубът на черните чадъри

Оказа се, че Клубът на черните чадъри всъщност не е клуб в истинския смисъл на думата, а седмичното събиране на съпругите на седем мъже, които бяха напуснали Цейлон, за да заемат нисшите длъжности в службите на британското правителство в Малая. Жените се редуваха да домакинстват на срещите, които се провеждаха по средата на следобеда, когато са приключили с домакинските си задължения и мъжете им са още на работа. И тъй като всички живееха недалеч една от друга, в зависимост от времето всяка от тях пристигаше или под черен чадър, или с черен чадър под мишница.

Дневният ред на домакините беше, меко казано, провинциален, както нехайно го беше определила първата жена на Касу Маримуту. Срещаха се, за да си поговорят за яденето, което са сготвили за семействата си, да поклюкарстват за другите хора от цейлонската общност, да обсъдят организираните в храма мероприятия и да се похвалят с ръкоделията си — какво са ушили или какво са оплели на една или две куки.

Парвати нервно се облече за първото гостуване. Дали клюката как е станала жена на Касу Маримуту е стигнала до ушите им? Дали щяха да я сравняват с изтънчената й предшественичка? Притеснено влезе в кухнята и Мая, бог да я благослови, й каза, че е красива. Думите й помогнаха малко.

Всички съседи излязоха да се порадват на ролс-ройса и да видят Парвати. Тя смутено тръгна към повдигнатата върху ниски бетонни пилони дървена къща. Домакинята, обикновена жена на средна възраст, вече стоеше най-отгоре на каменните стълби. Парвати със свито сърце забеляза, че е облечена в добре колосано памучно сари и обикновена бяла блуза, а косата й беше намазана с брилянтин и навита отзад на тила. Предположи, че и вътре в къщата няма да види обсипан със скъпоценни камъни колан или златно украшение за коса, които домакинята да сподели с гостенките си.

— Влез, влез — покани я жената с усмивка.

Парвати събу чехлите си при останалите и се качи по стълбите. В предната стая на къщата настъпи тишина, когато и другите жени, облечени в памучни дрехи, извърнаха преценяващи погледи към новата съпруга на Касу Маримуту. Не бяха впечатлили първата. Тя се отнасяше с явно пренебрежение към спокойния им живот и с типичния си горд, западен маниер питаше: „Съпрузите ви пазаруват вместо вас?“. И наистина сигурно в нейните очи са изглеждали като бедняшка пасмина, която живее в правителствени жилища и си прави сметка за всеки цент. Жените гледаха диамантените й обици и се самоутешаваха: „Има ли нещо, за което да се притеснява? Мъжът й дава пари назаем на кралското семейство“.

Всичките им пари се разпределяха много внимателно, за да плащат за образованието на децата си. Бяха възпитани да вярват силно в образованието. Най-високо ценяха учените хора, а всички търговски дейности определяха грубо като „държи магазин“ или „върти бизнес“. Освен ако, разбира се, въпросният мъж не беше стигнал до зашеметяващи висоти като Касу Маримуту. Наричаха го Куберан — мъжа, към когото бог Вишну се беше обърнал да поеме разходите по пищната му сватба.

Жените се представиха. Цейлонската общност се славеше с прякорите. Изглежда, никой не можеше да се измъкне.

Манга Мами (госпожа Манго), защото в задния й двор растеше плодовито мангово дърво.

Кунди Мами (госпожа Задник), защото имаше много големи задни части, които се набиваха на очи.

Негери Сембилан Мами (госпожа Негери Сембилан), защото само тя беше от щата Негери Сембилан.

Пади Мами (госпожа Стъпала), защото само тя имаше къща на два етажа в района.

Д-р Дурайсами Пенджати (съпругата на д-р Дурайсами) — отдаваха й дължимото уважение като съпруга на лекар, въпреки че в обръщението нямаше Мами.

Мелахай Мами (госпожа Чили), защото имаше толкова лют и сприхав нрав, че даже съпругът й не смееше да отвори уста в собствената си къща.

Велей Мами (госпожа Светла), защото имаше хубавия златист тен на младо манго.

След като й казаха прякорите си, тя също получи такъв — Ролс-Ройс Мами (госпожата с ролс-ройса).

Парвати се усмихна и зае оставеното свободно място за нея. Жените се наведоха напред. Изгаряха от любопитство да разберат каква е дъщерята на хитреца, който беше измамил толкова важен и богат мъж като Касу Маримуту. Кунди Мами започна разпита с важни въпроси за семейството на Парвати. Как се казва баща й? Кой бил дядо й? Каза им. Не, те бавно поклатиха намазаните си глави в синхрон. Никоя не беше чувала за него. От кое село е? Ватири. А, съседното на Манга Мами. Всички се обърнаха към нея, но тя поклати глава със съжаление. Не, определено не беше чувала за семейството на Парвати, но познавала един Тангавелупилай. Парвати познава ли семейството му? Беше ред на Парвати да поклати глава със съжаление. Никога не беше излизала от къщата. Те кимнаха одобрително. Момичетата не трябваше да се размотават като момчетата.

А как се казват роднините й в Малая? Сокалингам? Кой Сокалингам? Онзи, който работи в „Обществени строежи“? Не, не Сокалингам от „Обществени строежи“? Ооо… Сокалингам от Куала Липис. В такъв случай няма да са чували и за тях. Никоя от мамите не познаваше хора оттам. Дори Негери Сембилан Мами поклати глава сериозно. Няма значение, ами семейството й? Колко души са? Петима братя. И те ли ще дойдат в Малая? Не? А трябва. Това е земята на млякото и меда. Щом нямат по-добър избор от това да обработват земя, трябва да ги повика. Сигурно Касу Маримуту ще може да ги намести някъде в империята си? Пади Мами го наричаше „магнат“.

— Мисля, че татко и съпругът ми ще решат дали да дойдат, или не — каза Парвати.

Мамите кимнаха разбиращо.

Децата на Кунди Мами се върнаха от тамилското училище и тя ги изпрати направо в кухнята. Без да помръдне от стола си или да се обръща към тях, разбра кога точно са приключили и с последната хапка и властно им нареди да отидат в стаята си и да си напишат домашните. Най-накрая голямото любопитство на мамите се изчерпа и те се заеха с ръкоделията си. В гласовете им се долавяше тиха гордост. Това бе тяхната радост. С това се занимаваха само за удоволствие. Показаха й какво правят. Кунди Мами плетеше малки цветенца, които щеше да съедини и да направи пудел или кукла, още не беше решила какво точно. Д-р Дурайсами Пенджати бродираше комплект калъфки за възглавници, а Велей Мами и Пади Мами се бяха заловили да ушият гоблени с пауни. Почти бяха приключили и Парвати остана впечатлена от труда им. Мелахай Мами разпъна недовършеното си пачуърк одеяло, а Негери Сембилан Мами показа сложните форми от мъниста, които шиеше върху сватбеното сари на дъщеря си.

— А ти какво искаш да правиш? — Всички я загледаха очаквателно.

Парвати се поколеба. Никоя кукла, пудел, калъфка или гоблен, излезли изпод ръцете й, нямаше да са достатъчно красиви за Адари, а саритата й със сигурност не бяха толкова хубави, че да ги украсява с мъниста. Но тя беше минала през стаята на шивача и там видя много топове и парчета плат. Щеше да направи одеяло. Разкошно малко одеяло за баща си, за дъждовния период, когато се оплакваше, че не може да спи от болежките си.

Докато домакинята сервираше чай и сладки, се чу монотонно глухо потупване.

— Какво е това? — попита Парвати.

— Старият Велупилай ми счуква подправките и пипера в хаванчето. Защо питаш, кой върши тази работа вместо теб?

— Не знам — призна Парвати.

Жените се спогледаха. Въпреки че бяха необразовани, не можеха да говорят местния език, както и да изкарват пари, що се отнасяше до домакинствата им, нямаха равни на себе си. Не проумяваха как е възможно да не знаеш какво става в собственото ти домакинство.

— Е, колко слуги имаш? — попита Негери Сембилан Мами.

— Не знам — призна Парвати.

Жените вече бяха наистина шокирани. Те нямаха прислуга. Само Пади Мами заради болния си гръб ползваше услугите на една индийка да почиства дома й три пъти в седмицата. Плащаше й по десет долара на месец, но можеше да каже само ужасни неща за тази жена. Беше пияница, репчеше се, беше мръсна, миришеше лошо и ядеше твърде много.

— Няма значение — успокои я Мелахай Мами. — Още си млада и красива. Не е нужно да готвиш манджи с патладжани и така да го накараш да тича у дома при теб.

Останалите мами прихнаха да се смеят. На тръгване я попитаха дали може да им даде резници от японските рози в къщата й. Парвати с радост се съгласи. След това Пади Мами й се усмихна и каза:

— Добре направи мъжът ти, като се ожени за теб. Първата му жена не беше стока. Виж как го посрами. Но какво може да очаква човек от една индийка! Стават само за прислужници.

— Можеш да имаш повече вяра на една кобра, отколкото на индийка — обади се Мелахай Мами.

— Грешка е да се жениш за човек от друго тесто — тихо се съгласи Негери Сембилан Мами.

Парвати не каза нищо, но щом се прибра, веднага отиде в кухнята.

— Как мина? — попита Мая с усмивка.

Парвати хвана ръката на Мая и я дръпна надолу. Мая седна на земята и Парвати легна до нея с глава в мекия й скут.

— Мая… — Тя погледна надвесеното над нея лице. — Мислиш ли, че индийците са много по-различни от цейлонците?

— Ааа… — бавно каза Мая. — Хората, които таят предразсъдъци, не знаят, че това е далеч по-вредно за тях самите, отколкото за хората, за които се отнасят.

— Не искам да ходя повече там. Ядосах се как говорят за индийците. Как да ходя при тях, като говорят така за твоя народ? Все едно съм те предала.

— Не се огорчавай заради мен. Скорошните им предци са от Джафна, но ако погледнеш по-назад, ще се окаже, че са гнусни индийки. Така че виждаш ли, моите хора са и техни.

— Дори и да отида пак, трябва да им кажа как стоят нещата в действителност.

— Защо изобщо ще им казваш нещо? Като спориш, ще изгубиш не само приятелството им, но което е по-важно, и ценна енергия. А и те са се преродили в определена раса, за да научат всички уроци и да изживеят всички възможности, които тя им предлага. Така че, ако искат да се омъжат за човек с техния произход и да имат деца от него, коя си ти, че да ги убеждаваш в противното. Да ги обвиня ли в расизъм за това, че не искат да си сменят расата с моята? Остави ги. Защо да им попарваме илюзиите за превъзходство? Като прибягват към предразсъдъка, те показват липсата на увереност в собствената си стойност. Пожелай им всичко най-хубаво. Не бива да ги съдиш. Не прави като тях. Не търси различията. Търси приликите.

Парвати дълго остана мълчалива и замислена. Тя не готвеше на мъжа си, нямаше деца и не смяташе, че някакво ръкоделие ще я развълнува кой знае колко. Всички мами бяха по-възрастни от нея. Обличаха се различно. И със сигурност никога не бяха лежали в мрака, отнесени в мечти за мъж, който да е готов да умре за тях.

— Няма никакви прилики — заключи тя най-после.

— Има — твърдо отговори Мая. — Още не си ги открила. Не се отказвай толкова бързо.

— Мая — попита Парвати след малко, — кой ни стрива подправките и пипера?

Мая се изненада.

— Старият Велупилай.

Парвати се разсмя.

— О, Мая! — възкликна тя и пак избухна в смях. В края на краищата имаше нещо общо с останалите жени от Клуба на черните чадъри. Мая имаше право. Сега, след като откри първата прилика, изведнъж се сети за още много — имаха еднакъв акцент, еднакъв произход, бяха жени. И не бяха ли всички изпълнени с надежди за бъдещето, и не желаеха ли щастие за себе си и за семействата си? — Но има нещо друго — намръщи се Парвати. — Всички те управляват домакинствата си и днес се почувствах като глупаво момиче, което не знае почти нищо за тази къща. Не знам даже от колко души се състои персоналът.

— Това лесно може да се оправи. Имаме двайсет и двама слуги. — Мая пъхна ръка под блузата си, извади едно портмоне от сутиена си и го подаде на Парвати. — Ако искаш, можеш да почнеш да опознаваш домакинството, като отидеш да купиш риба с Амин тази вечер.

Парвати отвори портмонето и погледна чуждестранните банкноти.

— Долари — закикоти се тя. Щеше да отиде на първата си пазарска експедиция.

Мая се усмихна.

 

 

На плажа вече чакаха хора. Жени в сиви дрехи и с хлабаво завързани стари кърпи около главите клечаха в полукръгове и си говореха. На пясъка до тях върху един саронг спяха едно-две бебета. Няколко старци играеха дама, държейки до себе си месингови кутии, пълни с бетелови листа и черен тютюн. Деца шляпаха във водата на брега. Никой нямаше представа за времето, съществуваха само приливите и отливите.

Веднага щом рибарите наскачаха във водата от лодките, семействата им тръгнаха към плитчините да зърнат с вълнение улова. Старците, наметнали избелели кърпи върху раменете си, кимаха със задоволство. После трите поколения се обърнаха и забутаха лодките към брега с помощта на вълните и бамбукови пръчки. Жените стояха на брега, опрели ръце на хълбоците, и чакаха. Напрегнатите, издути мускули на прасците на рибарите лъщяха като полирано дърво на вечерното слънце. И докато вълните се оттегляха, водата и мокрият пясък създаваха приказен огледален ефект, отразявайки лодките, краката на мъжете и разноцветните им саронги.

Амин и Парвати се приближиха към една от изтиканите на брега лодки. Вътре рибите трепкаха. Някои бяха неподвижни. Други, по-смели и находчиви, се бяха придвижили към дъното на лодката, където се беше събрала малко морска вода, и се бореха и напразно пляскаха с опашки. Но дори и те явно усетиха пясъка под себе си и една по една, с няколко леки пльосвания по корем, също замряха. Парвати отстъпи назад. Амин я погледна въпросително и тя му направи знак да продължи. Той пъхна ръка в лодката и започна да избира рибите, които искаше. После посочи малката купчина скумрии.

— Колко? — попита той на малайски.

— Четири цента — отвърна рибарят.

Амин избута нагоре часовника си с дебела сребърна верижка, който работодателят му беше подарил за последния му рожден ден, и погледна невярващо.

— По-малко, по-малко — започна да се пазари той.

— Три цента — отвърна рибарят.

Амин му хвърли недоверчив поглед.

— Три цента! За тези няколко риби?

Парвати остана с впечатлението, че Амин се перчи, защото тя е там, а и четири цента наистина бяха добра цена. Рибарят извърна обруленото си, грубо лице към новата господарка на голямото имение на брега. Очите им се срещнаха и се задържаха вперени едни в други за няколко секунди. Неговите бяха понесли много изпитания, в погледа му се четеше самота, търпение, очакване. Беше прекарал толкова много дни и нощи сам в морето, че имаше чувството, че самият той се е превърнал в морето. И сега, повече от всеки друг, усещаше солта в потта си и пулсирането на кръвта в китките. Той знаеше тайни. В дълбоките му бездънни очи се криеше знанието, че е жив, защото морето се бе отнесло благосклонно към него, но можеше да дойде ден, когато да го прибере в себе си. Тогава жена му и децата щяха да стоят с часове на брега и да се взират в хоризонта безкрайно и напразно.

Представяше си, че тя разполага с огромни суми пари. Но това само го поставяше в по-неизгодно положение. Той беше беден, а бедните винаги трябва да отстъпват на богатите. Да продаваш на богатите, да ги смяташ за свои клиенти, беше привилегия дори и да те ограбват междувременно. А и той не беше търговец, в никакъв случай. Защото вярваше в резеки, божията благодат. Човек винаги трябва да работи усърдно и да е благодарен за всяка благодат на Бог, голяма или малка. Ако Бог иска той да си тръгне само с два цента и половина, нека е така. От устните му се отрони въздишка заради поражението, което понесе.

— Добре тогава, два цента и половина.

Парвати погледна полускритите в мокрия пясък изгорели пръсти на краката на мъжа, съдраната блуза с дълги ръкави, завързаната кърпа около врата му, която пазеше ръцете и тила му от палещите лъчи на слънцето по пладне и от студения въздух през нощта. Хвърли поглед и на триъгълната шапка, която не беше успяла да предпази лицето му и то беше почерняло. Разпозна ужасната бедност в отворената длан. Без да мисли, пристъпи напред и пъхна петдоларовата банкнота в ръката му. Рибарят заклати глава, нямаше никакви дребни в себе си. Но Парвати поклати глава и изведнъж той разбра. Даваха му пари.

Простодушният мъж отвори уста да протестира. Това бе твърде много. Не можеше да ги приеме. Подаде й парите, но тя се усмихна, кимна на зяпналия Амин и се отдалечи. Амин говореше нещо с хленчещ глас, но тя не слушаше. Сърцето й преливаше от радост. Подпряла гръб на къщата, тя беше сторила добро.

Като се прибраха, Амин изтича при Мая, за да й каже, че повече не трябва да позволяват на господарката да ходи на пазар, защото още не е научила стойността на малайзийските пари. Но Мая му отвърна, че няма власт да спре новата господарка на Адари да прави каквото си поиска. Все пак добави, че ако той е в състояние да го направи, определено трябва да я спре. Амин сви рамене с безразличие и се изниза през задната врата.