Рани Маника
Японският любовник (3)

Заминаването

Парвати се събуди от мириса на надвисналата буря. Остана неподвижна, докато се увери, че всички спят, след което отметна одеялото и както седеше в непрогледния мрак, махна звънчетата от глезените си. Стисна ги в юмрук и пъргаво прескочи хъркащите тела на майка си, баща си и петимата си братя. Ръката й докосна метал в тъмнината. В цялото село само тази почти празна колиба имаше резе. Ключалката се отвори безшумно. Сърцевидното й личице се извърна бързо назад. Всичко беше наред.

Отвори вратата и застана на прага. Вече навърши шестнайсет години, а още не беше посмяла да излезе без придружител зад тази преграда от похабено старо дърво. Дори сега, когато нямаше кой да я види или да й се скара, не й хрумна да го направи. Вероятно защото знаеше, че любовта на баща й, за разлика от тази на майка й, е крехка и със сигурност щеше да се разбие на парчета при първата проява на неподчинение. Или може би защото вярваше в мита, който баща й непрестанно повтаряше: за една жена няма нищо по-важно от чистотата й и мъжете (всичките похотливи дяволи) биха я отнели при първа възможност. Отвъд тази дървена преграда сигурността не беше гарантирана.

Небето блесна в бяло и освети безформена блуза и дълга пола — и двете избелели до неопределен цвят. Тя се повдигна на пръсти, хвана се за рамката на вратата с една ръка и протегна дългата си тънка шия и свободната си ръка колкото се може по-напред. Странен, старомоден жест, присъщ по-скоро на грациозна танцьорка, която се протяга, за да издърпа любовник в дома си, а не на младо момиче, което се опитва да улови първите капки дъжд.

Небето отново се обля в светлина и докато тя извръщаше глава от буреносните облаци към древния храм, заобиколен от кокосови палми, чиито листа силно се поклащаха от вятъра, в лявата й ноздра проблесна малко синьо камъче. На фона на дъжда и бялата светлина всичко изглеждаше невероятно величествено.

Самият храм имаше доста окаян вид, но беше обграден от огромни изправени камъни, които го правеха могъщ. Според поверието най-големият от тези камъни бил един от скалните блокове, които Хануман, богът маймуна, хвърлил в морето, за да могат Рама и армията му да свържат проливите на Индия с Ланка. При пълнолуние вярващите от други села прииждаха да докоснат тези магически камъни и да се помолят за благополучие, но през деня на това място децата се учеха да четат свещените книги, да пишат и да броят.

Братята й пипаха камъните в знак на почит и влизаха вътре. А тя не. Баща й смяташе, че е достатъчно да научи азбуката, като изписва буквите с помощта на зрънца ориз, разстлани на тънък слой върху мурам^[1]. И въпреки това камъните й бяха познати. Откакто навърши четири години, всеки ден, освен ако не бяха в месечен цикъл, Парвати и майка й изкачваха 31 стъпала от къщата им до тях.

Тя се загледа в старите камъни, които за миг побеляха. Никога не й се беше приисквало да ги моли за покровителство. Може би беше странно и чудновато дете, но имаше чувството, че сама е стигнала до прозрението, че не е възможно да се получи благоволение от гладките им, закрити лица. Гладкостта им беше илюзия. Невинаги са били такива, не са се търкаляли по склоновете на планините с охота. Огромна маймуна е впила острите си нокти в тях и ги е изтръгнала от утробата на майка им. И сега стояха като сираци в изгнание.

Парвати наблюдаваше стената от дъжд, докато прецени, че наближава време майка й да се събуди. Затвори вратата и се върна на мястото си до стената. Закачи звънчетата обратно на глезените си и легна на една страна с лице към майка си. Заслуша се в равното й, познато дишане. Знаеше, че никога повече няма да го чуе. И тя, също като камъните, скоро щеше да се озове в нерадостно изгнание. Торбата й вече беше приготвена и я чакаше в ъгъла на малката колиба. За последен път тя стоеше до стената.

Мисълта бе толкова необятна, толкова страшна, че уплашено обви ръка около кръста на майка си. Тя беше обикновено момиче, прекарало целия си живот само в задния двор на баща си, отнесено в мечти по цял ден, докато баща й отпращаше местните момчета едно подир друго. Допреди четири месеца, когато изключително богатият кандидат от предсказанието се появи на сцената.

По време на преговорите я отпратиха отзад. Парвати седна с долепено ухо до вратата и подслуша как брачният посредник описа „момчето“ — четиридесет и две годишен вдовец. Явно съпругата му, клетата жена, станала жертва на мистериозна тропическа треска. Този факт обаче набързо беше прескочен, защото той смяташе една друга смърт за далеч по-интересна — тази на дядото на кандидат-жениха, чието богатство било баснословно. Толкова огромно, че макар и немощен от старост и болест, той лежал на смъртния си одър и не искал или не можел да се раздели със земите и златото си, докато синовете му не сложили парче злато и буца пръст в устата му и я държали затворена, за да убедят душата му да си тръгне. Парвати се облегна назад, изумена от подлата измама.

Когато пак се върна на поста си, посредникът описваше как кандидат-женихът отплавал от Цейлон за далечна земя, наречена Малая, и верен на традициите, установени от предците му, толкова забогатял в новите земи, че си спечелил името Касу^[2] Маримуту. Гласът на посредника драматично се повиши:

— Можеш ли да повярваш, купил остров специално за пауните си!

Очите на Парвати се разшириха. Остров, пълен с танцуващи пауни! Ама че невероятно нещо! Наистина докато живееше затворена в къщата на баща си, тя нямаше никаква представа за толкова много неща на света. Но в малката колиба баща й се разсмя, за да покаже на посредника, че и той е гражданин на света и оценява преувеличението такова каквото е — знак за добър търговски похват. Смехът му беше прекъснат от искането на посредника да види момичето.

— За съжаление, жена ми я заведе на гости на една болна леля — спокойно излъга баща й. — Но вие не получихте ли снимката, която ви изпратих? Направена е само преди три месеца.

Градският посредник кимна бързо.

— Да, да, разбира се, и тя действително е много красива, но по принцип проверявам тези неща с очите си. Нали разбираш, някои хора лъжат. А и става въпрос за репутацията ми. Макар че лично аз не виждам смисъл да се мами, защото момичето или ще свърши, тормозено от свекървата, или още по-лошо, ще бъде върнато у дома си опозорено. Даже съм чувал за един-два случая, когато момичетата се самоубили още докато са в морето.

Бащата на Парвати кимна и се усмихна. Даже агънцето не би могло да е по-хрисимо.

— За късмет на дъщеря ми и на вашата репутация аз не съм непочтен. Можете да попитате всекиго, щастието на дъщеря ми е всичко за мен. Щом тя е добре, и аз съм добре.

Последва кратка, неприятна пауза. Най-накрая с леден тон:

— Кога се връща господарката на къщата?

— Ще ми се да е още утре, сър. Трудно ми е да обработвам земята и да се грижа за къщата без жена ми, но тя каза, че ще се върне след две седмици. Нали знаете какви са жените, когато се водят по акъла на майките си. Всеки ден се моля да се върне по-скоро и да не се забави.

Посредникът се вгледа в очите на мършавия селянин пред себе си, но те го гледаха, без да трепнат. Ако очите са прозорец към душата, тогава този мъж бе толкова искрен, колкото и грозен. Освен това още в началото на кариерата си посредникът беше разбрал, че понякога Бог дарява с неземна красота някои прости хорица. Никой не би могъл да е толкова беден и хитър.

И тъй като останалите посредници щяха да положат доста усилия да намерят перфектната съпруга за Касу Маримуту, трябваше да отведе това момиче днес. Не можеше да си позволи лукса да пътува още веднъж до това забравено от Бога място, за да седи пред този глупак. Тази поръчка можеше да му донесе славата, за която винаги е мечтал. А той беше чувал, че богатството чука на вратата на славата. Освен това следващата седмица щеше да е зает с подготовката на сватбата на собствената си дъщеря с един чудесен мъж, когото самият той беше открил в Колпети в Коломбо.

Посредникът се усмихна.

— Думата ти е достатъчна за мен — отсече той, след което отметна глава назад и изля голяма глътка чай в отворената си уста.

Парвати, облечена в безформените си парцали, се сви в калта. Докосна гладкото си лице с почуда и се запита: „Наистина ли съм красива?“.

— Парвати, време е да ставаме — прошепна майка й в ухото. Парвати веднага се надигна и започна да навива черджето, върху което спеше. Звукът на звънчетата накара баща й да отвори едно око и да го впери в нея. Парвати усети погледа му в непрогледната тъмнина и бързо прошепна:

— Отиваме до храма, Апа^[3].

— Хммм… — грубо изсумтя той и пак потъна в сън.

Те прибраха черджетата и излязоха в задния двор, където мъжете никога не ходеха. Този ден нямаше нужда да носят старата лампа до извора, защото глиненият съд с формата на бъчва преливаше с дъждовна вода. Скрити в тъмнината, майката и дъщерята разпуснаха косите си и се съблякоха голи. Парвати приклекна под дъжда и потопи празното канче за мляко в съда. Водата, която обля главата й, беше дори по-студена от дъжда, който барабанеше по кожата й. От устните й се отрони въздишка, но майка й не издаде нито звук. Това щеше да е последният път. Изкъпаха се бързо и мълчаливо. После майка й счупи едно клонче от ниймово дърво на две и почистиха зъбите си с изскочилите нишки.

Изправиха се едновременно и отидоха до онова място от едната страна на къщата, което беше покрито с тръстиков покрив. Там, на едно парче опъната тел, висяха чисти дрехи. Облякоха се с гръб към стената. Беше неудобно, краката им бяха кални, а мокрите краища на дрехите прилепваха към прасците им. Майка й мърмореше недоволно, но Парвати се наслади на мига. За последен път се обличаха заедно. Избърсаха си краката колкото можаха, нахлузиха чехли и сгушени под един чадър, заджапаха в калта към храма.

Както винаги на входа Парвати стисна малкото канче за мляко в ръце и хвърли поглед назад към сивите камъни. И както винаги те стояха напълно неподвижни, потънали в собствените си тъжни сенки. После изу чехлите, изми си краката с вода от един облицован с плочки плитък басейн и след като поръси няколко капки върху главата си, пристъпи в храма.

Храмът беше пуст и тънеше в тишина, а подът — студен под босите им крака. Прозорците на жилищните помещения на младите свещеници в задната част на храма вече светеха в жълто от запалените газени лампи. Неясните им фигури се движеха из стаите, връзваха си кокове отгоре на главата, окачваха свещени нанизи през тялото си и мажеха челата, ръцете и гърдите си с влажна свещена пепел. Когато беше малка, зяпаше през прозорците и се удивляваше на живота на тези млади тела, но с течение на годините, докато се превръщаше от момиче в девойка, вече не й позволяваха дори да хвърли бърз поглед в тяхна посока. Те, разбира се, не обръщаха никакво внимание на жената и дъщеря й.

Главният свещеник, който седеше на страничните стъпала на храма и нижеше венец от свещен босилек, вдигна глава и кимна леко на майка й, която беше събрала длани под брадичката си. После погледна Парвати и отвори празната си, изцапана със сок от бетел уста:

— А, значи дойде да видиш стария си чичо за последен път? — попита той с писклив глас, пълен с обич.

— Ом — отвърна Парвати. „Ом“ в Джафна означаваше „да“.

— Запазих малко сладък ориз за теб — ухили се той, но Парвати не успя да отвърне на усмивката му. Тя се обърна и последва майка си, която вече шепнеше молитви, докато започваше ритуалните си обиколки около различните божества. Три пъти около всеки бог и девет пъти покрай групичката полубожества. Когато приключиха, заеха обичайните си места на пода и зачакаха младите свещеници да влязат в храма един след друг в колона. На хоризонта небето се беше обагрило в розово и когато голямата камбана навън заби, възрастният свещеник отвори малките дървени врати към вътрешния вестибюл, който приютяваше черната каменна статуя на бога слон Пулиар.

Старият свещеник направи знак на Парвати и тя бързо отнесе канчето си при него. Той изсипа съдържанието в голямо ведро, наполовина пълно с мляко, и започна церемонията с къпането на божеството. После задържа една газена лампа с няколко фитила над прясно измитата статуя и те вдигнаха ръце над главите си в молитва.

Без майка й да знае, Парвати изобщо не се молеше на бога слон, а на малката помощничка змия в краката му — действие, което жената нямаше да сметне за по-добро от това да се молиш на канчето за мляко до змията. Но единственото чувство, което Парвати изпитваше към могъщия бог, бе студено страхопочитание и затова отдаде цялата си преданост на незначителната спирала от бронз. И което беше още по-непонятно, тя не се молеше за добър съпруг и семейство, а за най-голямата любов на света, за мъж, който, без да се замисли, би скочил в огъня за нея. Мъж, който би умрял за нея. Разбира се, тя не би поискала точно това от него, но самата му готовност да го направи беше достатъчна. Парвати нямаше никаква представа защо иска това. В селото нямаше човек, който да е изявявал желание за такова непрактично нещо, но тя го искаше.

Може би мисълта се загнезди в главата й един следобед, когато отключи вратата на един просяк, който й се усмихна многозначително и попита: „Дете мое, какво правиш тук, когато душата ти плаче за него? Бързо, пожелай я онази безгранична любов, с която не можеш да се разделиш и от която не можеш да избягаш, защото Бог изпълнява всяко искрено желание“.

Откъде можеше да знае, че той не говореше за смъртна любов, а за религиозни стремежи?

Тази сутрин, докато дъждът трополеше силно по покрива, Парвати каза на любимата си кобра колко много обича майка си и я помоли да се грижи за нея, докато самата тя е далеч. „Не й позволявай да е самотна или тъжна — прошепна тя. — Закриляй я, докато ме няма, и ни пази от гнева на татко, когато се върна. Защото, скъпа кобро, аз може да се върна много по-скоро, отколкото си мисли тя.“

Свещеникът изсипа върху черната статуя едно месингово канче с червен кумкум и върху кобрата се посипа повече прах от обикновено. Змията стана аленочервена — цвета на брака. Добра поличба. Може би молитвите й бяха чути в крайна сметка.