Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Japanese Lover, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Илияна Петрова, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Рани Маника
Заглавие: Японският любовник
Преводач: Илияна Петрова
Година на превод: 2010
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо (не е указано)
Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2010
Тип: роман (не е указано)
Националност: малайзийска
Редактор: Боряна Семкова-Вулова
Художник: Виктор Паунов
Коректор: Станка Митрополитска
ISBN: 978-954-733-662-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18341
История
- — Добавяне
На баща ми и всички малайзийски индийци, където и да се намират
Старицата и писателката
Куала Лумпур, 2008
Голямата къща тънеше в мрак, само бледосинкавата светлина на уличната лампа проникваше в килера през високия прозорец без пердета. Сгушена под тънкото одеяло върху койката, Маримуту Мами се загледа в осветеното петно на циментовия под. Вече се развиделяваше, а тя не беше мигнала цяла нощ.
Вчера тя стоеше зад тюлените пердета във всекидневната и наблюдаваше как момичето паркира колата си пред външната порта. Е, не можеше да се нарече точно момиче, но беше облечено с дънки, а за деветдесет и две годишната Маримуту Мами всеки, който носеше дънки, беше млад. Вятърът — мусонният период беше в разгара си — обърна крехкия чадър на момичето и то изтича по павираната алея под дъжда. Тъкмо подпираше съсипания си чадър на стената на верандата, когато Маримуту Мами стигна до вратата.
Обикновено не й даваха да отваря външната врата, защото градът беше пълен с незаконни индонезийски имигранти, които крадяха и ограбваха дори посред бял ден. Но внезапните наводнения забавиха дъщеря й и тя й се обади и й разреши да отвори.
Момичето се настани на ръба на един ратанов фотьойл. Тогава стана ясно, че е писателка и иска да научи историята на живота на домакинята си.
Маримуту Мами запримигва. Нейната!
Писателката изтълкува реакцията й като нежелание.
— Ще платя, разбира се — бързо вметна тя и спомена доста добра сума. Но когато тишината натежа, добави, че знае за спокойния обикновен живот на майка и съпруга на Маримуту Мами, както и че няма да има неудобни тайни или пикантни разкрития. Наведе се напред. — В действителност имам нужда от материал за японската окупация на Малая. Нали разбирате, как сте я преживели вие и вашите приятели. Дори няма да използвам името ви, ако не искате — обеща тя. — Толкова добре ще ви прикрия, че абсолютно никой няма да ви разпознае.
Маримуту Мами се взираше в момичето.
— А може даже да разкажете за общността като цяло. Целта е да ми окажете съдействие — настоя тя, но вече не беше толкова убедена в мисията си.
Маримуту Мами продължаваше да не проронва нито дума. Не можеше. В диплите на сарито й се спотайваха силно стиснатите й юмруци. Да говори за миналото? Тук, в дома на дъщеря си? Тук, където най-накрая усвои до съвършенство изкуството да забравя нещата? Вече дори имаше нужда да си записва дали си е взела лекарството. Понякога се отбиваше в кухнята с намерение да яде, а дъщеря й мило й напомняше: „Но ти вече се нахрани“. А, да, разбира се.
А напоследък понякога се събуждаше напълно объркана, без да може да си спомни коя е или къде се намира. Първия път, когато това се случи, нададе вик от страх, при което дъщеря й и зет й моментално се озоваха до нея.
Щом ги видя, си спомни, че живее с тях тук, в тяхната къща. „Да, да, разбира се — увери ги тя в отговор на загрижените им физиономии. — Сега си спомням и двама ви.“ Но те я заведоха на лекар. Всичко е наред с възрастната жена, заключи мъжът, но препоръча кръстословици за освежаване на паметта.
И така зет й й даде един брой на „Ню Стрейтс Таймс“, отворен на страницата с кръстословицата, и й каза, че никой не трябва да остарява. Според древните риши[1] хората остарявали само защото гледат как другите около тях остаряват. И тя го послуша — беше го гледала как той старее.
— Опитай се да си спомниш — окуражи я той. — Миналото може да е по-трудно, просто започни с това, което си правила вчера.
Само ако знаеше. За миналото, за това колко дълбоко се е вкоренило то в съзнанието й, колко мощни са стволът и клоните му. Колко щеше да се изненада, ако разбере, че тя си спомняше всичко, всяка една ценна подробност. Те си мислеха, че миналото е мъртво, защото тя никога не говореше за него, дори когато по телевизията се вдигна голям шум за военните престъпления на японците.
Момичето се наведе още по-напред със сериозно и умоляващо изражение на лицето.
— Нямам предвид да клюкарствате по адрес на другите мами[2] или нещо подобно.
Мамите! Хоп, ето ги и тях. Всичките. Възкръснали, жените, които пристигаха под черни чадъри, за да убият времето през онези дълги горещи следобеди, много отдавна.
Момичето отвори дамската си чанта и извади един пакет.
— Не е нужно да ми дадете отговор сега. Но ако решите да помогнете, това ще ви потрябва. — То остави аудиокасетите върху холната масичка. Изправи се с усмивка на уста и се обърна, за да си тръгне. В този момент явно се поколеба. Когато пак се обърна с лице към Маримуту Мами, вече не беше клетата писателка, която се преструваше, че търси незначителна информация. Жената беше съзряла съкровище и го искаше.
— Разкажете поне за голямата кобра.
Маримуту Мами се видя принудена да отклони поглед от жадния блясък в очите на гостенката си. Сбогува се, заключи външната врата и седна в бавно притъмняващата стая да изчака дъщеря си.
Телефонът иззвъня. Гласът на дъщеря й звучеше притеснено. „Жената дойде ли? Тръгна ли си? Ти заключи ли? Звучиш странно. Добре ли си?“ Маримуту Мами я увери, че всичко е наред, и се върна на мястото си. Когато дъщеря й се прибереше, със сигурност щеше да я сгълчи: „Няма да седиш пак на тъмно, нали?“. Но може би днес, само днес, щеше да съжали клетата си стара майка и леко щеше да докосне ръката й за миг. Дъщеря й не обичаше да докосва или да я докосват.
* * *
Утринният въздух беше студен и Маримуту Мами потръпна. Сега искаше не да рови в миналото, а да умре тихо и кротко, без да притеснява никого. Протегна се бавно и внимателно, става след става, защото ставите й бяха най-сковани сутрин. Седна на койката и плавно мушна крака в чифт гумени чехли, без да докосва пода. Студеният дъх на земята не се отразява добре на никого, камо ли на нейните стари кокали. Уличната лампа изгасна. През прозореца банановите листа изглеждаха плоски и черни на фона на просветляващото небе и сякаш нежно й помахваха. Тя сама беше насадила тези дървета.
На горния етаж зет й вече се приготвяше за работа. Беше време и тя да се разшава. Направи първите си тътрещи стъпки за деня, но след това спря. Горките й стари кокали… прииска й се да се мушне в леглото, може би с прясно приготвена бутилка гореща вода и още едно одеяло от шкафа под стълбите. Но дори това изглеждаше твърде трудоемко. Пак си легна и още преди да издърпа одеялото отгоре си, сънят започна.
Тя сложи японския си чадър в найлонова торбичка и самоуверено, без разрешение, отвори входната врата и излезе. Пред къщата на дъщеря й нямаше улица с къщи, а широко поле и там, за нейна изненада, имаше хиляди жени с всевъзможни форми, размери и цвят на кожата. И всички до една носеха японски чадъри! Никога не й беше хрумвало, че са толкова много или пък че ще бъдат толкова горди с чадърите си. Някои даже ги въртяха кокетно като гейши. И изведнъж тя също вече не се срамуваше от своя чадър. За пръв път в живота си го отвори на публично място. Нека всички да видят красивите черешови цветчета по него.
И тя си помисли, че животът беше хубав. Би повторила всичко. Защо трябва да отрича нещо? Как щеше да се изненада младата журналистка, като разбере, че тя невинаги е живяла като мишка в килер. Че някога е била господарка на къща с много прозорци и стотиците стъкла блестяха като стените на скъпоценно бижу. Тя пак си спомни мъжете, които я бяха обичали, и докосна устните си. Сбръчкани, толкова сбръчкани. „Любов, о, любов!“ Но тя не беше забравила нищо.
И спомените я връхлетяха.