Рани Маника
Японският любовник (43)

Независимостта

31 август 1957

Най-гордият момент от историята на нацията се състоя на новопостроения стадион. Бавно свалиха Юниън Джак и на негово място за пръв път издигнаха малайзийския флаг с изобразените на него луна, звезда и хоризонтални ивици. Тунку Абдул Рахман, първият малайзийски министър-председател, вдигна ръка и седем пъти обяви: Мердека! Независимост.

Никой не обърна внимание на Парвати, която вървеше, облечена в бяло сари със сини ивици по края, полускрита под черен чадър. Ако човек видеше леката й, уверена походка, със сигурност нямаше да предположи колко е нервна, как ръката й лепне по дръжката на чадъра. Явно някой от празничните паради беше свършил, защото хората започнаха да прииждат по улиците, размахвайки флагове и смеейки се на висок глас. Изглеждаха опиянени от вълнение и радост. Днес беше велик ден.

Наближаваше обед, когато влезе в прохладната гара. Колко пъти беше седяла на това място, разигравайки сцената в главата си отново и отново! На перона нямаше никого, освен един мъж, седнал с гръб към нея. Беше подпрял чело на дланта си. Нещо в жеста… Тръгна към него, в началото колебливо, а после все по-бързо и по-бързо. И тогава спря.

Даде си сметка, че мъжът е твърде млад. Трябваше да потърси някой по-стар. В този момент осъзна съвсем ясно: никога повече нямаше да го види. Въпреки че никога не й писа, тя намираше извинения и отказваше да обмисли възможността да е забравил за обещанието си. Нима наистина беше една от многото изоставени жени от онова време?

Приседна на намиращата се наблизо дървена пейка.

Обявиха някакви влакове — закъде, от кой перон и в колко часа ще отпътуват, а тя безизразно гледаше късче небе. Пухкави облачета влязоха в нейното късче и си отидоха. Постепенно усети, че я наблюдават. Втренчено. И се обърна без страх. Една порцеланова кукла, съвършена във всяко отношение, балансираше върху дървени обувки и я гледаше. Позна я на момента: жената на Хатори. Не откъсваха очи една от друга.

Парвати се изправи и жената се приближи със ситни стъпки. Парвати избърса потта от челото си. Чувстваше се огромна и недодялана до тази изящна фигурка. Със сигурност се чудеше що за лудост е обзела съпруга й, за да се съвкупява с такова същество. И тогава дойде ужасната мисъл. Щом тя беше тук, значи…

— Моля ви, седнете — подкани я съпругата му със звънливо гласче. Разбира се, че ще говори така.

Парвати тежко се отпусна и жената седна до нея. За момент и двете замълчаха.

— Той се разболя в лагера, в който го изпратиха. Позволиха му да се прибере у дома само два месеца преди края. Преди да умре, ме помоли за една последна услуга. Изгубил адреса ви и не могъл да се свърже с вас. Помоли ме да дойда на тази среща.

Ти в мен и аз в теб. И сега смъртта в теб! Парвати извърна глава към напудреното лице.

— Защо е поискал да дойдете? — Гласът й звучеше неестествено.

— За да ви дам това. — Жената й подаде продълговата кутийка и щом я видя, сърцето в гърдите й заблъска до болка. Значи пак се връщаше при нея. Ръцете им си размениха подаръка, без да се докоснат.

— Каза да ви предам, че не сте били права. Не я е откраднал. Струвала му е три месечни заплати, за да я купи.

Парвати не можа да се сдържи и както се намираше там, пред тази сдържана, красива жена, се разплака. Тя не се опита да я утеши. Седеше съвсем неподвижно — сурово, студено присъствие до нея, противник в крайна сметка. И все пак Парвати не можеше да я вини. Жената се държеше добре, въпреки че да седи до „жената за удоволствие“ на мъжа й сигурно беше непоносимо унижение. Защо беше дошла куклата? Може би заради това. Да види болката, която може да причини на другата.

— Първо исках да я изхвърля. Мразех го заради това, което е направил, но не можех да се махна от нея. Колкото повече стоеше в шкафа, толкова повече ме преследваше. Исках да видя жената, която го направи да изглежда така. Сега мога да се върна, намерила покой. — С тези думи жената се изправи и си тръгна. Дървените й обувки издаваха глух, тъп звук.

Навън вълни от топлина се издигаха от пътната настилка и удариха Парвати в лицето. Тя вървеше, без да вижда, докато един мъж на автобусната спирка, който отпиваше евтино уиски направо от бутилката, й привлече вниманието. Хората стояха леко встрани и го гледаха с отвращение, но него явно изобщо не го интересуваше. Запита се защо човекът има нужда да пие по обед. Може би беше понесъл удар. Като нея. Загледа се в зачервеното му лъщящо лице и се замисли за Хатори и за всички неща, които не си бяха казали.

Тогава, както и сега, би искала той да не е толкова сложна личност, поколенията мълчание да не бяха го възпирали да прояви емоция или уязвимост. И само когато ставаше абсолютно непоносимо да ги скрие, той се обръщаше към бутилката. Дори любовта беше това за него. Нещо, което трябваше да се изплъзне през железните порти на душата му в моментите на опиянение.

Блуждаещите очи на мъжа се срещнаха с нейните. В тях имаше болка. Той й подвикна нещо неразбираемо и тя ускори крачка.

Когато стигна Бангсар, влезе в една кръчма. Вътре цареше полумрак. Имаше само един човек, възрастен индиец, който седеше в ъгъла и четеше вестник. Барманът, млад китаец с щръкнала коса, я погледна въпросително. Беше си помислил, че е влязла да я упъти. Какво можеше да търси жена като нея в кръчма?

Поръча си уиски.

Той й сервира със същото изражение на лицето. Тя погледна единичната доза, която момчето й наля с помощта на мерителна чашка. Вътре в себе си видя една не толкова жълта, по-кремава ръка да налива без мярка, щедро, и внезапно се почувства стара и изгубена. Него го няма, помисли си тя. Онзи момент си беше отишъл завинаги.

— Още малко, моля — тихо поръча Парвати.

Той не мигна и й напълни чашата без помощта на мярката. Тя се вгледа в черните очи на момчето с щръкнала коса, което не можеше да знае за болката й, и му се усмихна благодарно. Двамата нямаха нищо общо, но този следобед, докато шефът му не гледаше, то доказа нещо, което Мая каза веднъж: Всички сме свързани. Винаги когато видиш трагедия, сполетяла друг, приеми, че се е случила на теб. Защото всички сме клетки на едно тяло. Знай, че нито една клетка от тялото ти не може да умре без изричното разрешение на цялото тяло.

Този следобед момчето беше част от здравото тяло и гледаше една умираща клетка. Макар че беше дало съгласието си, част от него страдаше за унищожението.

Когато се прибра, в къщата нямаше никого. Влезе в стаята си, затвори и подпря глава на вратата за момент. Сложи си огърлицата пред огледалото. На едно място личеше малка вдлъбнатинка от удара в стената. Стисна ръба на тоалетната масичка, докато кокалчетата на пръстите й побеляха, и заплака без глас.

На хиляди километри от нея синът й се събуди в леглото на непозната жена. С изключение на помпозното венецианско огледало над камината стаята беше доста оскъдно обзаведена. Слънчевите лъчи нахлуваха през високите прозорци и падаха върху дървения под. Главата му бумтеше, но това се очакваше. Тревожеше го острата болка в средата на тялото му. Знаеше, че нещо с него не е наред. Дори кожата му посивяваше. Трябваше да спре да пие или щеше да умре като баща си.

Стана от леглото внимателно, защото не искаше да събужда жената, и бързо се облече. Имаше намерение да тръгне към вратата, но се усети, че върви към позлатеното огледало, сякаш някаква тайнствена сила го дърпаше натам. От години не беше се поглеждал и се боеше какво ще види. Вгледа се в стъклото на точки и примигна. Този пълен, покварен мъж с отчаяни очи, които говореха за финансови проблеми, мошенически сделки със заеми и злоупотреби с фирмени средства, със сигурност не беше той.

Престъпник.

Протегна се към окачения до камината ръжен и с грозен рев, изригнал неочаквано от дълбините му, яростно замахна към стъклото. Оглушителният трясък грубо разтресе жената от съня й, тя се изпъна като струна и се огледа с ужас. Като видя какво е направил, скочи от леглото и хукна към него. Очите й бяха зачервени и бесни, а устата й крещеше ругатни. След малко се озова върху него.

Без да мисли, той вдигна ръжена и го стовари с всичка сила върху главата й. Тя се свлече в седнало положение, остана така няколко секунди и се строполи настрани. Нямаше никаква кръв. Той гледаше сгърченото й голо тяло с лека изненада. Колко лесно стана. Беше го правил един-единствен път преди това, с птиченцето в гнездото, и то само защото знаеше, че баща му гледа.

Погледна се в изпотрошеното огледало. Убиец. Спокойно оправи едно разкопчано копче на ризата си и тръгна. Не видя никого в коридора и на павираната частна уличка отвън. Вървя дълго, докато се озова пред кино „Одеон“, и внезапно си спомни киното срещу универсалния им магазин. Седна на стъпалата, хвана се за болящия го корем и усети как сълзите започнаха да се стичат по лицето му. Партито приключи. Оставаше само една възможност.