Рани Маника
Японският любовник (5)

Адари

Разположена в покрайнините на джунгла, на пръв поглед къщата изглеждаше построена от скъпоценни камъни, пръснати върху някакъв тъмен метал, съвсем нереална, като нещо извадено от вълшебна приказка. Но докато колата се приближаваше, камъчетата улавяха слънчевата светлина и оживяваха с ослепителен блясък. О, ако баща й беше видял това, никога нямаше да се осмели да постъпи по този начин. Когато се приближи още повече, Парвати видя, че къщата е направена от парченца лилави, сини и розови стъкълца, слепени с ковано желязо. И все пак тя завинаги остана с впечатлението за дворец, изграден от скъпоценности.

Кръгла алея, обградена от скулптури, ги отведе до покрит вход. Някой отвори вратата на колата и за да влезе в новия си дом благополучно, тя пристъпи първо с десния крак. Дрехите и накитите й тежаха, затова слезе съвсем бавно. На стъпалата пред входа се бяха струпали хора, а други извиваха вратове от балконите на двете крила на къщата, за да зърнат новата булка. Тя нервно вдигна поглед към тях. Изглеждаха ужасно много, но както разбра по-късно, повечето бяха слуги и се намираха там, за да са на нейно разположение.

Съпругът й заобиколи откъм нейната страна и заедно се заизкачваха по гладките бели стъпала, които водеха към входа на къщата, където се издигаха шест сиво-сини колони, инкрустирани с бели мраморни пълзящи растения и цветя. Встрани от колоните, чак до двата края на сградата, се простираха фантастични широки веранди с арки от оцветено стъкло. От таваните висяха огромни кошници с папратови листа от джунглата, а между тях се подаваха подобни на гроздове абажури. Двамата се спуснаха от верандата по шест стъпала и се озоваха в открит двор. Парвати забрави вперените в нея очи и се огледа, ококорена и хипнотизирана.

Високи колони, но този път бели, украсени със сиво-сини фигури, поддържаха балкона и покрива. Сигурно някой със силата на бог беше казал: „Нека тук има цветна светлина“. Слънчевата светлина се процеждаше през шареното стъкло и хвърляше безброй прозрачни цветни отблясъци върху стените, колоните, пода, хората, животните и покритото с мъх същество във фонтана, от чиято уста излизаха водни лилии и златни рибки.

В едната част на огромния двор растеше старо дърво. Сивият му ствол беше дебел и гладък, а листата — зелени като мъх. Навярно къщата беше построена около него, защото един от най-големите клони растеше през един прозорец на горния етаж.

Върху по-малките клони имаше много позлатени кафези, всичките празни и с отворени вратички, а рояк красиви бели и албиносови птички бяха накацали по цялото дърво. По-късно Парвати научи, че свободата им не беше истинска. Младото момче, което се грижеше за тях, нарочно им скубеше перата, за да не могат да летят. Но в този момент, когато прелестни нюанси на синьото, лилавото и розовото хаотично подскачаха като съновидения върху красивите птици при всяко тяхно движение, тя стоеше като омагьосана. Опитомени гълъби, обагрени в причудливи цветове и напълно безразлични към шума и множеството хора, се разхождаха по павирания под. Един папагал, кацнал на ръба на фонтана, извърна глава и впери кръглите си очи в нея.

В този момент съпругът й за пръв път проговори.

— Ти — грубо се обърна той към една прислужница, — отведи тази дама до някоя стая в западното крило, а всички останали се връщайте по стаите си.

Музикантите спряха да свирят и всичко притихна. Разбира се, тя очакваше това, но може би не и пред толкова много любопитни погледи. Топлина заля гърлото и лицето й, а стомахът й се сви и тя остана без дъх. Трябваше да си остане в пелената от замаяност. Тогава нямаше да усети унижението. В края на краищата още откакто брачният посредник спомена за снимката, тя се боеше именно от този момент.

Не беше виждала снимката, която баща й му беше изпратил, но знаеше, че не е нейна. Никой в селото нямаше фотоапарат. За да чуе щракването на фотографския затвор, човек трябваше да пътува чак до града, а тя излезе от селото за пръв и единствен път, когато направи изображение на Пулиар с шепа тор от кравите на Велайтам и заедно с майка й го занесоха до едно близко селце. Там заедно с другите девойки пусна малкия идол в реката и докато водата го отнасяше, се помоли за добър съпруг.

Баща й беше измамил посредника и сега…

До ушите й достигна тих гласец и тя със сведен поглед го последва нагоре по стълбището от ковано желязо до балкона. Една декоративна стъклена врата водеше към западното крило. Озоваха се в дълъг коридор с множество високи двойни врати от двете страни. Тихият глас учтиво я попита дали иска да си избере стая. Парвати поклати глава, при което първата двойка врати се отвори и гласът съобщи:

— Лавандуловата стая.

Парвати влезе.

Лавандуловата стая, боже мой. Парвати стоеше като джудже във великолепната, висока стая и оглеждаше с благоговение облицованите стени, боядисани в драматично зеленикавосиньо и пищно украсени с китайски райски птици, пагоди и плачещи върби. И тук през високите прозорци и стъклените врати нахлуваше невероятна рапсодия от виолетови, сини и розови лъчи.

Огромният син полилей от мъниста, който висеше от средата на високия таван, предизвика изумлението й. Под него върху кремав килим имаше великолепно месингово легло с балдахин. Синята мрежа с пискюли против комари беше привързана назад с кадифени тъмносини панделки. До едната стена имаше френски шкаф от края на осемнайсети век, а до него стояха тоалетна масичка и изящна бледосиня позлатена табуретка. Наблизо висеше отворен празен кафез от бамбук, оцветен с китайско мастило.

На стената срещу леглото имаше голяма маслена картина — бяла маймуна ядеше нар сред разпръснатите обелки от плода. Парвати стоеше под платното и се възхищаваше как слънчевите лъчи проникваха в стаята и обливаха в чисто бяла светлина само маймуната. Изправи се на пръсти и докосна опашката й. Боята беше твърда и лъскава.

Хладен повей на вятъра изду подобното на воал перде. Тя коленичи, изпълзя на балкона и загледа как разотиващите се хора жестикулираха и обсъждаха женитбата й.

Обви ръце около коленете си и зачака къщата да утихне. Скоро съпругът й щеше да се качи и щяха да последват обвинения и да й бъдат поискани обяснения. Но той не се качи. Видя го как се шмугна отзад в дългата кола и скоро возилото зави зад портите. Касу Маримуту излезе! Тя постоя така известно време, без да помръдне, сякаш всичко беше само номер и всеки момент колата щеше да обърне и да се върне. Но пътят остана празен. Когато разбра, че наистина е останала сама, стана и се огледа.

Къщата гледаше към златен плаж и много синьо море. И там, на около трийсет метра навътре във водата, го видя: чудесния малък остров, населен изцяло от пауни. Под сянката на един тръстиков покрив забеляза малка дървена лодка и предположи, че я използват, за да стигнат до острова. Но този следобед имаше отлив и водата беше толкова плитка, че й се струваше, че човек лесно може да нагази и да стигне дотам пеша.

Тя се приведе надясно и наляво и преброи по осем балкона на всяко от крилата на къщата. Отзад, недалеч от задния вход, се намираше небоядисаната постройка с жилищните помещения на слугите. Двама мъже си говореха. Помежду им имаше опъната тел и на нея висеше трупът на коза, горкото животно, цялото пожълтяло от куркума и сол. Без съмнение част от сватбеното й угощение. Зад стените на оградата, докъдето поглед стигаше, нямаше нищо, освен тъмнозелена растителност. Гледката внушаваше усещането за пълна изолираност в ненаселената местност, но на нея й достави странно удоволствие.

Върна се в стаята.

Приседна на ръба на леглото и свали пластовете бижута от себе си. До нея израсна бляскава купчинка. Единственото, което остави, беше тхалито — символът, че е омъжена, медальон от две съединени златни парчета, които представляваха стъпалата на съпруга й. Където и да се намираше и каквото и да правеше, краката му винаги щяха да докосват сърцето на жена му.

Парвати бавно отиде до куфара си, затършува из него и извади износения стар чехъл на майка си. Гледката едва не я съкруши. Целуна го страстно, затвори очи и се замисли за майка си, която се трепеше съвсем сама толкова далеч. Толкова много й липсваше в този момент, че й идваше да заплаче.

Най-накрая остави чехъла и се върна на ръба на кревата. На тоалетката до леглото имаше порцеланова фигурка на Скарамуш. Прокара пръст по натруфения му костюм и се зачуди кой е той и защо е тук. Вентилаторът на тавана мъркаше лениво и тя хвърли жаден поглед към бялата шир зад нея. Беше капнала от умора. Щеше да си полегне за малко, без да затваря очи, само да отмори тялото си. Нямаше да я изненадат, докато спи. Не, щеше да скочи веднага щом чуе стъпки по паркета отвън. Сви се около купчинката злато и заспа.

Събуди се в странна синя мъгла и веднага застана нащрек. След малко осъзна: явно някой беше влязъл и беше спуснал синята мрежа. Една малка лампа на стената до вратата светеше. Остана да лежи съвсем неподвижна и се ослуша. Нещо я беше събудило. В далечината морето мъркаше. Внезапно пронизителен писък разкъса нощта. Животно, със сигурност, но твърде далеч, за да представлява опасност. Тя остана като вцепенена, нащрек. Тялото й реагира на звука, като че ли самото й оцеляване беше впримчено в него. Ето го отново, трополене. Увеличено многократно от акустиката на празната къща. Някой долу се движеше.

Добави гривните си за крака към лъскавата купчина до нея, отвори мрежата и се плъзна от леглото. Твърдото дърво под краката й не издаде никакъв звук. Вратата се отвори безшумно. Коридорът беше осветен тук-там от гроздовидните абажури. Застана до вратата на балкона и учудено надникна през едно стъклено розово венчелистче към двора долу, който се беше превърнал във вълшебен свят. Около зелено-златния фонтан бяха изникнали малки светлинки, а светлината от вътрешността на околните остъклени коридори хвърляше дантелени отблясъци във формата на мидени черупки по стените и земята. Чуваше се звънтене, подобно на звука от падане на сребърни монети. Без съмнение тук живееха същества от друг свят.

Но вълнуващата мисъл едва успя да се оформи в съзнанието й, когато видя изправения силует на съпруга си на фона на млечната светлина на една матирана лампа. Качваше се колебливо по стъпалата с наведена глава и очевидно с огромната помощ на парапета. Какво му ставаше? Тя озадачено се промъкна до горната площадка на стълбището, където неочакваното й присъствие го изненада и той се олюля.

За щастие, една от необуздано махащите му ръце успя да се хване за перилото. Лицето пред нея беше толкова отпуснато и странно, че тя категорично реши, че е болен. Още не беше пропъдила спомена за приглушеното му ръмжене и напрегнатия, невидим страх от мъжа, но се спусна по стъпалата с протегната ръка, за да му помогне. Той размаха ръка, за да я отблъсне, и се стовари на стъпалата с широко разтворени колене, подпрян на едната си ръка. После потрепна. Сигурно се беше наранил от начина, по който внезапно се озова седнал.

На светлината от потрепващата вода във фонтана Парвати за пръв път погледна хубаво мъжа, за когото се омъжи. Носът му беше обсипан с големи капчици пот и държеше главата си под доста странен ъгъл, докато големите му изпъкнали очи явно с усилие се опитваха да се фокусират върху нея.

— Какво ви е? — попита тя. Гласът й беше разтревожен шепот. Нямаше никаква представа какво означава да си пиян и затова не успя да разпознае състоянието му веднага.

Той отвори уста и левият му кучешки зъб блесна с чистото си злато. В следващия момент отвътре изригна смях, който отскочи от стените и подигравателно отекна около тях. Когато гръмкият кикот се изчерпа, той се обърна към нея и каза:

— Оставих една чаша на ръба на фонтана. Донеси ми я.

В този момент Парвати долови алкохолните изпарения и от изненада не успя да се въздържи и възкликна на висок глас:

— Ооо! Ама вие сте пиян!

Всички твърди повърхности около тях безмилостно се заиграха с гласа й, както стана с неговия смях, и той прозвуча толкова остро и обвинително и толкова непокорно, че тя сложи ръка пред устата си, за да го усмири. Помътнелите очи се фокусираха. Приветливото настроение си беше отишло.

— И защо да не съм? — подигравателно попита той. — Поисках райска птичка, а ми дадоха недорасъл паун.

В главата й долетяха думите на майка й: „И когато си далеч от мен, запомни едно: ако мъж те нарани само с думи, не казвай нищо, не прави нищо, защото, когато той заспи, можеш да захвърлиш думите му като дреха, която не ти стои добре“. Парвати сведе очи в знак на смирение, без да си дава сметка, че това покорство само разгневява мъжа й още повече. Абсолютно всичко в новата му съпруга го дразнеше, войнствено заключи той. Липсата на стил, красота, ръст, образование, финес, а сега и този отвратителен пристъп на хрисимост. Момичето беше безнадеждно. Той я изгледа сурово и недоволно измърмори:

— Побързай с питието.

Парвати моментално се отзова на заповедта. Той любящо обви ръка около наполовина пълната чаша и с огромно раздразнение изригна:

— О, по дяволите, стига си се въртяла като дългошиест щраус и седни!

Тя се сниши няколко стъпала под него.

— Утре те изпращам обратно при баща ти.

Тя бавно кимна. Още от момента, в който зърна къщата, очакваше това. Дотогава питаеше някаква налудничава, необяснима надежда. Но в действителност даже баща й не беше виновен. Как би могъл, горкият, при живота, който водеха, да има и най-бегла представа какво означава наистина „огромно богатство“? И той като нея сигурно си е представял нещо по-малко, много по-малко. Иначе щеше да разбере. Места с имена като Лавандуловата стая винаги ще настояват да имат високи, изискани господарки.

— Знаеше това, нали? — предизвика я той.

Тя го погледна с широко отворени очи.

— Да, но трябва да разберете, че аз нямах думата по този въпрос. Длъжна съм винаги да се подчинявам на баща ми.

— Що за човек причинява това на собствената си дъщеря?

Една сълза се търкулна по лицето й.

— Какво ще стане с теб, като си отидеш? — Поне за миг гласът му прозвуча уморено и мило.

Тя подсмръкна и си избърса носа с опакото на ръката.

— Не знам. Ако баща ми ме приеме обратно, ще помагам на мама както винаги.

Той поклати глава със съжаление.

— Не си мисли, че не ми е жал за теб, но никой, абсолютно никой не може да измами Касу Маримуту и да се измъкне. Баща ти явно е глупак или побъркан. На кого друг може да му хрумне такъв плиткоумен план? Ако си е мислел, че няма да те върна от страх да не опетня доброто си име, много е сбъркал.

— Защо просто не отказахте да се ожените за мен, като ме видяхте за пръв път тази сутрин? — тихо попита тя.

Той гордо изпъна гръб.

— Искаш да кажеш, че някой друг щеше да се ожени за теб? Хич не ме интересува дали ще вляза в устата на клюкарките, но в залата имаше важни хора за моя бизнес. Не можех да се изложа пред тях. — И тогава внезапно си спомни, че той е наранената страна, и я изгледа гневно, със студена неприязън. — Ако трябва да обвиняваш някого за проваления си живот, обърни се към баща си.

В последвалото мълчание той се вторачи в чашата си, сякаш беше бездънна. Най-накрая погледна Парвати, повдигна едната си гъста вежда и предложи:

— Трябва да удавим мъката си заедно.

Тя го гледаше невярващо. Срамота. Беше съсипана за цял живот, а той искаше да се напие с него! Тя поклати глава.

— Е, тя каза „не“ на чаша любов — саркастично отбеляза той или поне възнамеряваше да прозвучи така, но в гласа му се доловиха нотки на отчаяние и горчивина. Огледа се замаяно, после положи глава върху студените каменни стъпала и затвори очи. О, вижте великия Касу Маримуту сега. Толкова богат и толкова тъжен. Но точно когато Парвати си помисли, че е заспал, той седна и на един дъх изля съдържанието на чашата в гърлото си. Остави празната чаша на стъпалата и се изправи. — В такъв случай ви пожелавам лека нощ, мадам. Бъдете готова да тръгнете сутринта. В коя стая ви настаниха?

— Първата отляво на коридора.

— Чудесно — каза той и докато се опитваше да се поклони, се олюля и отново му се наложи да се хване за парапета, за да запази равновесие. Стисна го здраво и започна да слиза по стъпалата. Вече беше прекосил половината двор, когато се обърна назад към нея. Канеше се да каже нещо, но явно размисли, затова само поклати глава и обезсърчено махна с ръка. — Няма значение — измънка той и се заклатушка напред.

Когато той се прибра, Парвати си даде сметка, че има нужда да посети тоалетната. По-рано беше видяла външен клозет до постройката на слугите. Излезе през входната врата и мина покрай южното крило. Навън духаше студен вятър, а джунглата изглеждаше мрачна и зловеща. От черните й дълбини се разнасяха странни крясъци и звуци. Веднага щом приключи, Парвати бутна вратата и тичешком се върна в къщата цялата разтреперана от страх. Седна на балкона и зачака. Нека сутринта да идва. Тя беше готова.

 

 

В библиотеката Касу Маримуту сграбчи една бутилка уиски за гърлото и така се стовари в големия въртящ се стол зад бюрото, че му се наложи да се задържи за ръба на писалището, за да не падне назад. Наля си едно питие и тъкмо поднасяше чашата към устните си, когато вратата се отвори.

— Какво… — започна той ядосано, но спря от изненада. Не беше нежеланата му булка, а едра жена с кръг светлина в ръката. Тя се поспря на прага и той впери невярващ поглед в силуета й. Със сигурност не съществуваше по-грозен човек от нея.

Жената пристъпи в стаята и на светлината на настолната лампа на бюрото той с облекчение установи, че е една от прислужниците му. Сърцето му блъскаше в гърдите. Беше му изкарала акъла. Предположи, че е готвачката. Какво, по дяволите, правеше в библиотеката му по това време на нощта?

— Какво искаш? — ядосано извика той. Първоначалната уплаха още не го беше напуснала.

Вместо да спре пред бюрото, тя заобиколи отстрани и се извиси над него. Сега наистина беше бесен. Ама че нахалство! Понечи да стане, но установи, че е залепнал за стола. Под мишниците му изби пот и се стече по застиналото му тяло. Вторачи се в нея полухипнотизиран от грубите й, недодялани черти.

— Дойдох да ви помоля за малка услуга, сър.

Той я гледаше гневно и смаяно.

— Разбирам, че не можете да покажете формата на сърцето си на вашата съпруга, но, сър, не е правилно да оставите отпечатъка от крака си върху нейното.

Касу Маримуту не можеше да повярва на ушите си. Една прислужница? Да забрави къде й е мястото по този начин? Нечувано.

— Как смееш? Махай се оттук — изломоти той и пак се опита да се надигне, но този път тя леко постави показалеца си върху адамовата му ябълка и словоохотливо обясни:

— Тук човек пази кармата си. Всички грехове, които направи през многото си животи, се складират и записват тук. Дори Библията смята това място за доказателство за първородния грях на човека, нали така?

Как такава обикновена, проста жена можеше да е толкова нагла? Той опита да се отдръпне, но установи, че вече няма контрол над тялото си. Не можеше да помръдне даже пръстите на ръцете си. Дали тази уродлива жена не е използвала магия, за да го превърне в немощна торба с кокали в собствения му стол?

Реакцията му беше комична. Никога досега не се беше намирал в такова положение, никой не се беше отнасял към него по този начин. Пое си дълбоко дъх и вдиша неприятната миризма на лук или чесън, просмукана в ръката й. И тогава, съвсем ненадейно, човекът, който беше създал внушителна финансова империя, мъжът, който винаги е бил обект на почит и уважение, отново се превърна в уплашеното, объркано дете, което се криеше в шкафа и гледаше как баща му и чичовците му слагат пръст и злато в устата на дядо му. Земята под краката му се люлееше, а разширените му, заприличали на жабешки очи изпъкнаха неимоверно. Но внезапното му объркване и страх не доставяха ни най-малко удоволствие на прислужницата му и тя не се разсмя.

Напротив, гледаше го благо.

— Ако можехте да съзрете това, което аз виждам в жена ви — тихо продължи тя, — щяхте да коленичите в страхопочитание. Трябва да знаете, че тя е благословена душа, на която й е писано да изживее любов при възможно най-невероятните обстоятелства.

— Ще наредя да те уволнят и изхвърлят още утре сутринта — заплашително отвърна той. Макар и да беше парализиран и вдървен, острият му ум съвсем правилно стигна до заключението, че не го грози никаква опасност, във всеки случай не и от нейна страна. Тя беше само една готвачка, която беше забравила мястото си и действаше от криворазбрана лоялност към човек, когото възприемаше за новата си господарка. Част от преценката му не се подчиняваше на принципите на здравия разум, но в момента нямаше достатъчно функциониращи мозъчни клетки, които да проникнат по-дълбоко в загадката.

Тя се усмихна и той забеляза, че устата й е голяма като на куче. В тази жена наистина нямаше и грам красота.

— Вие сте добър човек. Ако не я наранявате повече, обещавам ви, че съвсем скоро ще видите това, което аз виждам. — Веждите му се стрелнаха нагоре към оплешивяващото му чело. Какво безочие! — А сега — тихо промълви тя — заспивайте и утре не си спомняйте нищо от този разговор.

Все още с отворени и вперени в нея очи, мъжът потъна в дълбок, безпаметен сън. Тя нежно прокара големите си, силни пръсти по клепачите му и ги затвори. После си тръгна все така величествено, както и влезе, с топящата се свещ в ръка. Не прислужница, а кралица.