Рани Маника
Японският любовник (12)

Промени

Купу стоеше в кабинета, свил рамене и покорно скръстил ръце. Извадени от черните ботуши, босите му крака изглеждаха много по-бледи от останалите части на тялото.

— Добре — каза Касу Маримуту. — Разкажи ми всичко. Искам да го чуя от устата на човека, който пръв е стъпил в храма.

— Всъщност, сър, аз не влязох пръв в храма.

Касу Маримуту се намръщи.

— Казаха ми, че ти си го открил.

— Така е, сър, но първо влезе жена ви.

— Какво?

— Жена ви, сър, каза, че иска да дойде. Не можех да я спра, сър, но сметнах, че не е редно първо да влизам аз. Все пак първо запалих клечка кибрит, за да съм сигурен, че вътре е напълно безопасно за нея.

Гопал, който се беше подпрял на една етажерка в сенките, се обади:

— Става въпрос за новата господарка, сър. Тя донесе късмет на къщата. Дървото само се е изкоренило рано сутринта, часове преди пристигането й, което предвещава добро.

Касу Маримуту отвърна на гласа, без да се обръща към него:

— Ето защо не може да говориш, освен ако не са те попитали нещо. Не искам да чувам друга дума от теб. — После попита Купу: — В моите земи ли се намира?

Едното око на Купу затрепка неконтролируемо.

— Да, сър.

— Сигурен ли си?

Купу смутено докосна бясно трепкащото си око.

— Да, сър, намира се на по-малко от миля преди реката, която служи за граница.

Касу Маримуту кимна доволно. Добре беше направил, като купи и земята наоколо. Но дори мъжът да грешеше и да се окажеше извън неговите граници, просто щеше да купи още земя от Султаната.

— Що за храм е това?

— Не знам, сър. Не е джамия, нито църква, нито китайско светилище и определено не е наш храм. В момента не може да се види цялата му форма. Покрит е с твърде много пръст и растителност. Но изглежда, е построен от много големи бели камъни, всичките издялани и съединени с такава точност, че не можах да пъхна острието на ножа си между тях. Ако искате, сър, заедно с момчетата можем да го откопаем.

— Колко време смяташ, че ще отнеме?

— Сигурно няколко седмици да разчистим растенията и да махнем пръстта, но миенето на камъните ще продължи повече. Ще трябва да носим вода от реката, а ако не стане, от къщата.

— Добре, започнете да разчиствате утре. Ще вземем булдозери и двеста мъже да ви помагат. Работете с тях на двойни смени. Предполагам, че ще са нужни няколко месеца да го разкопаете, но искам да го видя колкото се може по-скоро.

Купу сложи ръка по средата на гърдите си и се поклони, навеждайки глава. Касу Маримуту кимна и той се оттегли почтително.

— Ти също — каза Касу Маримуту и Гопал се измъкна безшумно.

Касу Маримуту се облегна на стола и се обърна с лице към френските прозорци. Градинарят завързваше зебло около един джекфрут, за да не могат катериците и плодоядните прилепи да го нападнат, преди да е узрял напълно. Едно момче вкарваше кравите в обора и вечерният въздух се огласяваше от подрънкването на звънците им и подвикванията на мъжа: ррррр, ррррр, ррррр. Някой плахо почука на вратата.

— Влез.

Парвати влезе и затвори вратата след себе си. Той я изгледа, без да продума. Тя носеше същото кафяво сари, което му стана ужасно противно първата сутрин. Косата й беше влажна и се спускаше по гърба й. Той лениво си помисли, че до този момент не си беше дал сметка, че е толкова дълга.

Тя стоеше в средата на кабинета и със заекване притеснено му съобщи, че цикълът й е дошъл. Той изчака края на кратката й реч и продължи да я гледа как нервно чупи ръце. Тогава стигна до странното заключение, че нито иска да е женен за нея, нито има желание да се откаже от нея. По принцип не беше суеверен, но дори и той виждаше, че досега бракът му носеше сполука. В деня на сватбата си получи възможност да купи три 500-акрови имота — един по пътя за Пекан, един в Джерантут и един в Малака. И не беше забравил първата сутрин и всички онези думи, които нямаше намерение да изрече. И след толкова години да открият храм в неговите земи! Трябваше да е бесен, впримчен в ситуация, която не му харесваше, но странно, в действителност беше напълно безразличен към създалото се положение. Отпрати я разсеяно.

И онази нощ, когато отиде в стаята й и нарочно остави дългата му сянка да пада над заспалото й тяло, докато тя отвори уплашени очи, не беше пиян. Когато видя, че първоначалният й страх е отминал, се приближи към ухото й и прошепна: „Кажи на баща си, че няма да вземе и един цент от мен. Никога“. После се изправи и излезе.

 

 

Следващите три дни за Парвати преминаха в кабинета в занимания с учителя по английски, докато в джунглата Купу разкри неподозирани умения в разкопките. Той знаеше кога точно да спре тракторите и да включи в действие лопатите. Притежаваше толкова фин усет, че нито един от побитите камъни не понесе дори и драскотина.

И тогава:

— Имам писмо от къщи, Мая! — радостно извика Парвати, докато влизаше тичешком в кухнята. — Виж пощенското клеймо. Явно са го изпратили малко след заминаването ми. — Тя развълнувано разкъса плика. — Написал го е един от по-големите ми братя под диктовката на татко. Изпраща много поздрави… — Лицето й помръкна и тя дочете писмото мълчаливо. Когато вдигна глава, очите й плуваха в сълзи. — Трябваше да изпратя пари колкото се може по-скоро. Мама се поболяла от скръб по мен и тъй като не можела да работи, цялото семейство е в ужасно затруднение. Баща ми взе пари назаем, за да плати пътуването ми и сватбения чеиз. Сега му трябват обратно.

— Сватбен чеиз? Какъв сватбен чеиз? — попита я Мая.

— Все едно, татко е много ядосан и мисли, че съм забравила семейството си след всичко, което са направили за мен. — Пак погледна писмото и прочете част от него на глас.

Помни, дъще, че докато ти седиш на хубавата маса на мъжа ти и ядеш вкусни гозби, тук има само чиния с ориз за всички ни. И когато слизаш от каретата си, искам да не забравяш, че майка ти си изгуби единия чехъл, и тъй като няма пари за нови, ходи боса. Вече два пъти си поряза крака на камъни и тръни.

Очите на Парвати се наляха с още сълзи. И през ум не й мина, че майка й няма да си вземе други обувки.

— Постъпих толкова лекомислено и егоистично. Трябва да направя нещо, но какво? Нямам пари. Да помоля ли мъжа ми?

Мая леко поклати глава.

— Не, нищо добро няма да излезе от това, Дей. Пиши на баща си, че мъжът ти е бесен, че го е измамил. Че тук ти си само една затворничка. Често става така с тираните — доминират само над онези, които смятат за по-слаби от себе си. И баща ти, прости ми, че го казвам, е такъв, така че ще превие врат пред волята на Касу Маримуту. Тихо ще се примири с разбитите си надежди за безгрижен живот и няма да те безпокои известно време. Нещата тук ще се наредят и тогава ще можеш да пращаш пари у дома за майка ти. Но засега аз ще ти дам малко пари. Разбира се, не достатъчно, за да задоволят баща ти. И майка ти няма да се оправи с тях, но ще ги изпратим заедно с чифт чехли за нея.

— Как така ще взема пари от теб?

— Отказала съм се от всички земни желания и плътски наслади. За какво са ми пари?

— Ще ги взема само ако ми ги дадеш назаем.

— Както искаш, Дей.

 

 

Седмица по-късно Касу Маримуту отиде да нагледа работната площадка. Парвати не го придружи, а изчака Мая да приключи с приготвянето на обяда и отиде с нея. Жените стояха встрани и гледаха със страхопочитание какво се беше показало изпод земята за толкова кратко време. Хълмът беше придобил формата на конска подкова, във вътрешната част на която имаше комплекс от постройки. Шестоъгълната стая, която им донесе толкова трепети, сега изглеждаше малка и невзрачна в сравнение с основната структура до нея — висока кръгла кула, опасана от стръмни тесни стълби, които стигаха чак до върха. Но Купу каза, че все още е опасно да се качат. Разкопките бяха извадили на показ и камъни, разположени в полукръг в групички по два или три — съвършено издялани сфери, високи от шейсет до деветдесет сантиметра.

— Всичко е измерено и планирано много внимателно. Във всяка част, във всяко едно отбелязване, повърхност, дължина или тежина, се крият необикновени тайни. Дори и те — Мая посочи побитите камъни — не са мъртви, нито са заспали навеки, а чакат деня, в който някой достатъчно просветен ще ги събуди отново. И макар загадките на свещената геомантия да се разкриват неохотно на непосветените и времето, в което непокварените хора са можели да зърнат боговете в цялата им божественост, да си е отишло, снощи сънувах, че може би не са чакали напразно.

Тя се замисли за момент.

— Дори и сега тези камъни си говорят помежду си. Виждаш ли онзи изправения като език ей там? Той е много специален, камък на общуването. Може да говори дори и на хората. Когато пътувах из Америките, един шаман, който по онова време беше на триста години, ми каза, че според легендата, ако допреш чело до тях, те ще те отведат в техния свят и ще ти покажат разни неща.

Мая вдигна ръце и посочи чашковидните отвори по камъните.

— Виждаш ли онези кръгли отвори, издълбани в камъните? От тях трябва да извират потоци добра енергия, която зарежда всеки, до когото се допре. Но не всяка земна енергия е добра. — Тя посочи пода на разрушената стая, в която се намираха. — Тези пръстени са обърнати сребърни съдове, заровени отдолу. Те казват на енергиите: „Не идвайте върху нас, махайте се“.

— Откъде знаеш всичко това? — попита Парвати.

— Усещам го, но има само един начин да сме наистина сигурни и той е да използваме багети. Да се върнем утре и да проследим енергийните линии, които тръгват от онзи основен камък ей там. Ще видим къде ще ни отведат.

Рано на следващия ден Мая и Парвати се върнаха с багети, които Мая беше направила от парчета метал и дърво, за да проследят енергийните линии, които камъните излъчваха. Както предположи Мая, от камъните действително тръгваха струи енергия. Докато следваха багетите, двете шляпаха в кал до глезените, а папратовите листа ги закачаха чак до мишниците. Изведнъж, без видима причина, Парвати започна да криволичи наляво-надясно, въпреки че Мая, която вървеше няколко крачки пред нея, продължи да следва линията без проблеми.

— Мая, нещо става с моите пръчки.

Мая спря.

— Как така? — Тя се върна, взе пръчките на Парвати и те на момента започнаха да се движат както трябва. — За какво си мислеше?

— Ами, спомних си мама.

Върху голямото лице на Мая се изписа непроницаемо за Парвати изражение, след което жената бързо извърна поглед и рязко каза:

— Достатъчно за днес. Трябва да се заема с вечерята. Да отбележим мястото и да се върнем утре.

 

 

— Какво прави днес? — попита Касу Маримуту без ни най-малко любопитство, докато пъхаше ориз и овнешко месо в устата си.

— С Мая използвахме багети, за да проследим една от енергийните линии, които тръгват от побитите камъни при храма.

Касу Маримуту поклати глава невярващо.

— Ама че абсурдна идея. Съществуват най-различни естествени и изкуствени енергии, които винаги присъстват в някаква степен по цялата земна повърхност, така че да търсиш енергия с пръчка, е вятър работа, без капка мисъл в нея. Всеки може да каже, че проследява нещо си, като се осланя на безсмислените резултати от тези пръчки. Ако не търсите вода или минерали, тогава и двете си губите времето. Ами уроците ти по английски? Не са ли ти интересни вече?

— Не, разбира се, че не. Занимавахме се с това само два-три часа, но ако предпочиташ, ще спра да го правя.

За момент Касу Маримуту обмисли думите й сериозно, но после устните му се разтегнаха в злобна, подигравателна усмивка.

— Не, продължавай. Да проверим теорията на Бодлер, според която само паганизмът, при положение че бъде разбран правилно, може да спаси света. Да, всъщност съм много любопитен да видя този прогнил свят през очите на побърканата ми готвачка.

Но така се случи, че Парвати не продължи, защото, когато отиде да си поговори с Мая същата вечер, двете се скараха за пръв и последен път.

— Мая, защо багетите изстинаха в ръката ми?

Първо Мая се опита да избегне въпроса и отговори:

— Не се притеснявай. Случва се понякога.

Но тя стисна ръката на жената и настоя:

— Но защо се случи, докато си мислех за мама? И защо лицето ти се промени така? Трябва да знам. Моля те, кажи ми.

Дори и в този момент Мая се поколеба, но Парвати я притисна и накрая Мая стисна моравите си устни и каза:

— Пръчките пощръкляват, когато човекът, който ги държи, мисли за някой умрял. Колкото по-скоро си е отишъл, толкова по-бързо изстиват.

Парвати пусна ръката на Мая като опарена.

— Ама че жестокост! — извика тя. — Съпругът ми е прав. Всичко това са глупости. Как може да се преструваме, че проследяваме енергии, след като цялата земя е покрита с тях? И как може да знаеш нещо за хора, които са умрели преди хиляди години? Майка ми не е мъртва. Чуваш ли? Тя е жива.

После избяга и видя Мая чак на следващата вечер, когато се държа студено и сдържано с нея. „Никога не бих й казала подобно нещо — гневеше се Парвати. — Как можа да го направи? Не трябваше да си го помисля, камо ли да го изрича на глас.“ Мая от своя страна не потърси господарката си и остана в кухнята. По-късно следобед Парвати гледаше от един прозорец на горния етаж как жената вършеше нещо под дървото. В действителност Мая много й липсваше. И все пак не искаше да й прости, ако жената не си вземеше ужасните думи назад. Ако майка й беше мъртва, щеше да го усети някак си. Беше сигурна в това.

Два дни по-късно Касу Маримуту се върна рано от работа. Прекъсна урока й по английски и изпрати учителя да се прибира. После седна пред нея и й съобщи, че баща й му е изпратил телеграма. Майка й била починала.

— Починала? — учтиво попита Парвати.

Касу Маримуту кимна.

— Преди близо седмица.

— О!

Последва кратко мълчание.

— Баща ми казва ли нещо друго?

Касу Маримуту отклони поглед от очите на Парвати.

— Иска пари.

Парвати не почувства нищо. Вдигна длани към гърдите си и прошепна:

— Ще му дадеш ли?

— Да — тихо отвърна той. — Адвокатът ми вече написа писмо. Баща ти ще получи доста солидна сума и в замяна не трябва никога да прави опити да се свърже с теб.

— О!

— Ако искаш, днес можем да отидем в храма и да помолим свещеника да каже молитва за майка ти.

Тя вдигна поглед към лицето му.

— Баща ми казва ли от каква болест?

Този път Касу Маримуту не извърна поглед, а я погледна право в очите и много бавно и ясно каза:

— Обесила се е.

Парвати внезапно стана и докато се отдалечаваше от него, дрезгаво прошепна:

— Добре съм. Наистина съм добре. Само имам нужда от малко време. Ако не възразяваш.

— Разбира се.

Тя се обърна и бързо напусна стаята. Краката й я отведоха до входната врата. Странно, че не помнеше как стигна дотам. Постоя малко на стълбите. Трябваше да е сама. Морето. Щеше да отиде до морето. Вече стоеше на брега, когато осъзна, че се намира там. Отделни моменти й се губеха. Колко странно! Помисли си за скалите и се озова в подножието им. Когато се изкачи най-горе, едва си поемаше дъх и гърдите й горяха. Впери поглед в хоризонта. Отдолу морето ревеше и бучеше.

Хвана главата си с ръце и опита да си спомни майка си. И за нейна голяма изненада установи, че не може. Виждаше само лицето на баща си — презрително, сърдито и ядосано. Плесна се по челото. Няколко пъти. Глупава. Глупава.

Внезапно в главата й се появи онази красива жена. Тя се върна при нея, не синя, не морава, а невредима и неопозорена. Цялата беше още там. Парвати си я спомни как обръщаше бурканче с мед на пазара, за да провери дали не е разреден. Обръщаше бурканчето по неин си начин, така че медът се стичаше на мехурчета и се разделяше само в средата. Но у дома Парвати успяваше само да накара меда да се плъзне по стените на бурканчето.

Сигурно го е направила на централната греда в къщата. Но как е могла? Парвати си спомни думите на Камала: „Лесно е да се самоубиеш. Трябва ти само минутка, за да решиш. И ако не успееш, си тъжен и засрамен, че в онзи момент си постъпил толкова егоистично, че даже не си помислил за собствените си деца. Но в самия момент е лесно“.

Парвати зави жално.

В къщата Касу Маримуту си наля голяма доза уиски. Тя щеше да се върне, щом е готова. Беше го помолила за време. Щеше да й го даде.

Слънцето почти изчезваше зад къщата и гласът й вече беше заглъхнал от плач, когато Мая дойде и седна до нея. Седяха и съзерцаваха неспокойното море, докато луната се издигаше над него.

— Приключих с енергийния поток, който проследявахме заедно — нежно каза Мая. — Влиза в реката, прекосява я и се движи към къщата. Обикаля я, за да образува нещо като защитен енергиен балон, след което влиза през задната врата и излиза през прозорците. Поема по най-достъпната пътека, идва до тези скали и продължава в морето към онзи остров. — Тя посочи острова в далечината.

След тези думи останаха седнали една до друга в пълно мълчание.

 

 

След няколко часа Мая наруши тишината и я попита дали иска нещо за ядене. Парвати бавно поклати глава. След още няколко часа я попита дали иска да се прибере вътре. Тя отново само поклати глава. Най-накрая Парвати положи изтощената си глава в скута на Мая и тя покри свитото й тяло с единия край на сарито си, за да поспи. Но веднага щом задремеше, подскачаше с уплашен вик. Веднъж прошепна: „От колко време виси тук?“. А друг път: „За бога, развържете тази жена!“. Едва в ранните утринни часове спокойният сън я покори.

Пиян, Касу Маримуту чакаше с чаша уиски в ръка и зяпаше невярващо и в същото време със страхопочитание как голямата тъмна фигура на готвачката му изкачва склона, понесла в огромните си ръце спящата му жена, сякаш момичето тежеше не повече от венец цветя.

 

 

Касу Маримуту изчака една седмица и извика жена си в библиотеката. Когато тя влезе, той седеше зад бюрото. Вдигна една връзка ключове и й ги подаде. Тя ги взе, но когато се поколеба, явно не знаейки какво точно трябва да прави с тях, той заобиколи бюрото, закачи ги на колана й и иронично каза:

— Сега, след като официално си господарката на Адари, е време да те представя на дамите от Клуба на черните чадъри. Предшественичката ти смяташе заниманията им за твърде провинциални, но вярвам, че ти ще намериш приятелството им за повече от подходящо.