Рани Маника
Японският любовник (37)

Ключовете към рая

Заедно с първото писмо от Оксфорд Куберан изпрати и пакет „Джафа кейк“^[1]. Тя ги ядеше бавно, като запазваше портокаловото желе за последно и го оставяше да се разтопи върху езика й.

Кунди Мами й дойде на гости и Парвати я почерпи с бисквитите.

— О, от тези ли? — каза гостенката й. — Да, синът ми каза, че са много евтини в Англия. Човек винаги може да познае качествените, защото ги продават в метални кутии. Като шоколадовите бонбони, които ми изпрати той. „Куолити стрийт“.

Парвати сведе очи. И какво, ако са евтини. Тя ги харесваше. Важното е, че са помислили за теб.

— Дадох обет, че ще вървя боса до храма всеки петък, докато синът ми си вземе изпитите — важно продължи Кунди Мами.

— О! — възкликна Парвати и пак протегна чинията с бисквитите към гостенката си. Жената си взе още две.

— Виждам, че още държиш онази индийска слугиня при теб, а?

— Мая е повече от компаньонка.

Кунди Мами смръщи вежди.

— Едно време не работеше ли за теб като слугиня?

— Не, не точно. Всъщност тя е лечителка, при това много известна. Всеки следобед на задната врата я чака опашка от хора.

— Какво? Позволяваш й да използва дома ти по този начин! Всички тези болни хора влизат в къщата ти… Що за нахалство да ти причинява това! Ти си прекалено наивна, скъпа моя. Точно както не би сложила метла на витрината на магазина, така и тези индийци от долната класа трябва да се държат където им е мястото. Не стават за нищо друго, освен за слуги и дори тогава човек трябва да ги следи много внимателно, защото иначе се размотават и крадат.

Парвати внезапно се изправи.

— Радвам се, че се отби, но току-що се сетих, че обещах на една приятелка да й отида на гости.

Кунди Мами я зяпна от изумление, след което си надигна задника, който с годините сякаш беше придобил още по-внушителни размери, и гордо се отправи към вратата, цялата разтреперана от унижение и гняв. Знаеше, че Парвати няма никаква уговорка. Всички знаеха, че тя вече никога не излиза от жилището над магазина.

Парвати слезе в кухнята. Радиото работеше, а Мая месеше тесто за чапати^[2]. Вгледа се в лицето на Мая, за да прецени дали е чула нещо, но жената й се усмихна мило и попита:

— Тръгна ли си гостенката ти?

— Да. — Парвати огледа безупречната кухня. — Реших от сега нататък да готвим заедно.

Мая спря да мачка и дърпа тестото и погледна работодателката си в очите.

— Харесва ми да съм твоя прислужница. За мен е удоволствие да ти служа. На някои хора им е трудно да си го признаят, защото гордостта им страда, но всички сме тук, за да служим. От най-дребния прислужник до най-прославения крал, всички в една или друга степен служим на някого. Моля те, не променяй нищо помежду ни само заради това, което ти наговори тази дама.

— Значи си чула.

— Беше невъзможно да не чуя.

— Съжалявам. Тя си е такава, има лоша уста. Моля те, не се разстройвай.

— Че защо да се разстройвам? Жените като нея са дар. Те държат в ръцете си ключовете към рая. Макар на пръв поглед да изглежда, че са ни врагове, в действителност те ни предоставят ценни възможности да сме мили и търпеливи. Да действаме с любов. И го правят на висока цена за самите себе си — всички сълзи, които изплача, тя ще избърше от собствените си очи. Според закона на вселената, когато протегнеш ръка към друг, ти я предлагаш на самия себе си. Ако днес тя е погледнала на мен с подозрение, утре, вдругиден, следващата година или пък след десетилетие, когато даже е забравила, че някога е постъпила така, тя ще понесе същия пренебрежителен поглед върху себе си и ще побеснее от възмущение.

— Но аз много се ядосвам, когато някой те подцени.

— Едно време работих във фабрика за кукли. Първо правят мекото платнено тяло и след това пришиват крехките порцеланови крака и ръце. Косата се поставя едва след като прикрепят и изрисуват лицето. После я обличат и куклата е готова. Ако се замислиш, и ние сме същите. Усъвършенстваме се стъпка по стъпка. Всеки от нас се намира на различен етап от този процес. Нима си по-добра от приятелката ти само защото вече имаш коса, а тя все още не? Никога не презирай и не съди хората. Да си човек, е трудно, но има едно хубаво нещо — никой не пада встрани. Всички ще постигнем съвършенство. Бог не ме обича повече от теб или нея. Всички сме негови чеда.

Мая продължи да меси и след малко Парвати се обади:

— За какво си мислиш?

Мая се усмихна широко.

— Ами, чудех се какво ще искаш да хапнеш с чапатито довечера. Леща или пържени картофи с онзи консервиран грах?

— Мисля, картофи с грах.

— Съгласна съм — каза Мая. Двете се усмихнаха една на друга и в усмивките им се прокрадна безсмъртна любов, която вече беше на няколко века.

Вторият брат на Парвати седеше до касата и зяпаше улицата. Вече беше взел много повече, отколкото брат му посмя, но искаше още. Съзнаваше, че съсипва магазина, но не го интересуваше. Като представител на баща й и за да възстанови магазина, щеше да поиска от Парвати да продаде каучуковата плантация в Малака.

В началото тя не се съгласи.

— Тя е на децата.

После баща й й писа и й нареди да я продаде. И тя я продаде.

— Защо им позволяваш да съсипят всичко, което ни остави папа? — възнегодува Рубини.

Парвати поклати глава.

— Съжалявам, но не мога да не се подчиня на баща ми.

Една седмица преди да си тръгне вторият й брат и да пристигне третият, тя подочу, че синът й се е оженил за бяла жена. Новината я шокира, защото той не й беше споменал нищо, и тя му писа. Отговорът му пристигна върху пощенска картичка.

Източникът ти е предал остаряла информация. Жената си отиде и прав й път.

Парвати потърси Мая, която разбъркваше нещо в един черен казан.

— А, ето те — каза Мая. — Можеш да ми помогнеш. Донеси ми онези билки. Изглежда, днес ще е горещо и рекох да ги приготвя да съхнат после.

Парвати загреба билките с шепи и ги пусна във врящото мляко.

— Вярно е, Мая. Оженил се е, без да ми каже.

— Хм… — Очите й приличаха на бездънни кладенци от съчувствие.