Рани Маника
Японският любовник (10)

Една випала^[1]

 

Парвати отвори очи и прекрасните късчета шарена светлина по стените и тавана затанцуваха пред погледа й. Добре, че не се събуди пред очите му. Най-добре е да се срещат само в магията на нощта. Тогава и двамата можеха да се преструват. „Покажи ми петите си“, беше казал той. Тя изрита одеялото и си огледа краката. Изглеждаха най-обикновени. Сигурно е било сполучлива илюзия на нощните призраци. Но дори и те не можаха да го убедят да каже: „Остани и бъди моя жена“. Тя трябваше да чака нощта. Да види дали мракът на нощта ще го накара да изпита нужда от нея.

Но в следващия момент си спомни, че няма полза от това. Другото момиче също е познавало съпруга си. Но по обратния път пометнало от срам и болка.

След закуска Парвати влезе в библиотеката. Отбягна втренчения поглед на клоуна и отиде до подвързаните с кожа книги. Изглеждаха като недокоснати. Извади една и я отвори. Беше пълна с множество малки думи. Върна я на място и извади друга. Имаше картини на дървета. Седна на един стол и ги загледа.

— Можеш ли да четеш?

Тя подскочи виновно. Мислеше си, че е отишъл на работа. Беше намръщен, но сам й бе казал, че може да разгледа къщата и околностите.

— Не — призна тя и се отдръпна от книгата. — Просто разглеждах картинките и много внимавах.

— Ааа. — Той се приближи и надникна в страницата, която гледаше тя. — Реших, че трябва да останеш до следващия ти цикъл. За всеки случай, да не би да е станало някое бебе. — Той затвори книгата и я погледна с любопитство. — Чудя се какво правиш по цял ден. Сигурно е много скучно.

— Не, не е — отвърна тя и енергично поклати глава, за да отхвърли предположението.

— Ходила ли си някога на училище?

— Не. Баща ми смята, че училищата са само за момчета.

— Искаш ли да научиш нещо, докато си тук? Мога да ти взема учител.

Не можеше да повярва на ушите си. Неин личен учител! Винаги си бе мечтала да ходи на училище и да я учи истински учител, а не да се занимава с незаинтересованите си братя, които й преподаваха много по-малко от това, което бяха учили през деня. Тя кимна ентусиазирано.

— Какво искаш да учиш?

Тя се сети как Камала дърдореше на онзи чужд език.

— Английски. Искам да уча английски.

Касу Маримуту изглеждаше развеселен.

— Добре — добродушно се съгласи той. — Ще се погрижа утре да дойде учител.

Тя се усмихна срамежливо.

— Благодаря.

— Ще се видим на вечеря около осем — каза той и излезе.

Касу Маримуту знаеше, че това, естествено, е загуба на време, но реши, че ще е интересно да види колко ще научи момичето за месец. Не изглеждаше много умно, но със сигурност имаше желание. Той тихо се разсмя при мисълта за реакцията на селянина, когато разбере, че дъщеря му говори английски.

Парвати колебливо стоеше на прага на трапезарията и притеснено гледаше ножовете, вилиците, лъжиците и останалите непознати прибори на масата. Касу Маримуту пристигна в осем и петнайсет. Мая не се виждаше наоколо, но един прислужник се навърташе зад него.

— Гопал, можеш да махнеш приборите за жена ми. Тя ще яде с ръка. — Обърна се към нея и каза: — Утре ще научиш как се ползват приборите, за да се цивилизоваш малко, докато си тук. — После седна на мястото си начело на масата. Тя стоеше в средата на стаята, недоумяваща какво се очаква от нея. По принцип жената сервира на мъжа си.

— Седни — рязко нареди той и посочи мястото до него. Мъжът, с когото разговорите се изчерпваха само с почтително кимане, сервира яденето.

— Той не говори ли?

— Говори, но предпочитам да не го прави.

— О! — нервно възкликна Парвати.

— Вегетарианка ли си? — попита той, гледайки храната в чинията й.

— Да — тихо отвърна тя.

— Защо?

— Станах вегетарианка на пет години. През няколко къщи от нашата колеха коза и виковете й толкова много приличаха на детски, че повече не можех да хапна никакво месо. Братята ми останаха много доволни.

— Сигурен съм — мрачно отвърна Касу Маримуту.

Тя крадешком го наблюдаваше как слага по малко от храната върху вилицата, как го лапва и после дъвче със затворена уста. Както сам каза, всичко това изглеждаше много цивилизовано.

— Какво прави цял ден? — попита той, докато режеше друго парче от ястието, за да го сложи върху металния прибор.

— Бях на плажа.

— Цял ден? Е, предполагам, че не си имала по-добър избор. Няма значение, надявам се утре учителят ти по английски да ти намери занимание — иронично отбеляза той.

Тя прехапа устни. Къде беше умението да съблазни този мъж? Как да се облегне на къщата и да накара луната, звездите и слънцето да обикалят около нея? Наклони глава.

— Днес много се изплаших. Една крава на име Летчуми се приближи към мен и аз си помислих, че ще ме блъсне, затова изпищях и едва не побягнах, но жените в мандрата ми викнаха да остана на място. Искаше само да ми близне ръката. Нямах представа, че езиците им са толкова груби.

Касу Маримуту се разсмя. Тя го гледаше втренчено. Този непознат, който не я харесваше, изведнъж се подмлади. Като видя вперените й в него очи, той спря да се смее. Мъжът не искаше да бъде очарован или съблазнен.

— Всъщност трябва да се пазиш от пауните. Много са раздразнителни. Никога не ходи с лодката до острова — посъветва я той и пак насочи вниманието си към храната.

— Знаеш ли, че Мая е лечителка?

Той вдигна поглед, явно изненадан.

— Мая?

— Готвачката.

— Готвачката ми — лечителка?

— Да. Следобед се изви опашка от болни хора. Тя само слагаше два пръста на китките им и явно познаваше какво точно не им е наред. Раздаде и цял куп лекарства.

— Лекарства? Какви лекарства?

— Корени и билки, мисля. Изглеждаше наистина внушително сред всички тези хора, които й се покланяха и й благодаряха. Сигурно е много добра.

— Сигурно — отвърна той неодобрително.

Парвати продължи неуверено:

— Да. Даде раковини на една жена и й показа как да ги слага на тялото си със спиралите навътре. Каза, че това ще прочисти невидимите сенки, които й причиняват болки.

Касу Маримуту поклати глава, учуден от лудостта на тези хора. Направи знак на навъртащия се наоколо прислужник и той веднага му напълни чашата. В настъпилото мълчание Парвати си даде сметка, че направи грешка, като му разказа това, и бързо продължи:

— Имаше и един мъж, който беше дошъл заради проблеми с реколтата. Тя му каза да погледне в паяжините и да донесе насекомите, които намери там. Тогава щяла да му каже какво да стори. Не е ли изумително?

Той се извърна високомерно към нея.

— Тези хора не са влизали в къщата, нали?

— Не, не — веднага отговори тя под укора на заканителния му поглед. — Всичко се случи под дървото ангсана.

— Това е добре — отвърна той след кратка пауза и за нейно облекчение пак се зае с яденето.

И тя си затвори устата, доволна, че не му е казала за чая от джинджифил, който Мая раздаваше безплатно. Ядяха мълчаливо на фона на тиктакането на часовника във всекидневната. Внезапно той попита:

— Е, какво мислиш за къщата?

— Наистина е много красива.

Той се усмихна небрежно. Не беше и очаквал друг отговор.

— Какво означава онази картина с клоуна?

Той остави вилицата и я изгледа така, сякаш беше изненадан или може би впечатлен.

— Ти какво мислиш, че означава?

— Не знам.

— Ааа… — Прозвуча като разочарование. Той вдигна чашата с вино, отпи една глътка и я изгледа над ръба на чашата. — Не можеш да питаш за смисъла на една картина. Даже и художника. Картините са тайни езици между сърцата. Всеки художник се опитва да ти разкрие какво се таи в душата му и това е лош начин да му покажеш, че се е провалил. — Наклони се напред, облегнат на лакти, и я изгледа с любопитство. Вилицата му остана забравена върху чинията. — Какво те кара да чувстваш, Сита?

Тя сведе очи. Не искаше да изглежда смешна.

— Всъщност нищо.

Той изправи гръб и изкриви устни.

— Разбира се, от делвата излиза вино.

Тя объркано сведе поглед към чинията си. Беше го подразнила. Но после той явно размисли. Момичето не беше виновно, че е глупаво и невежо.

— Отиди — посъветва я той — и застани близо, така че формите вече да не заблуждават окото ти и тя да разкрие истинската си същност. Части от човешкото тяло.

След вечеря Касу Маримуту се оттегли в кабинета, а Парвати се качи сама в стаята си. Почти се беше унесла, когато той дойде. В тъмнината илюзията се разгърна още повече и ухаещият му на вино дъх измърка в ухото й:

— Имаш най-красивата шия, която съм виждал досега.

На следващата сутрин тя застана пред огледалото и огледа шията си. Издигаше се от тесни рамене, тънка и дълга, и въобще не заслужаваше особено внимание. После Парвати отиде да се изправи пред картината. Колкото е възможно по-близо, преди цветовете да започнат да се размиват и да преливат един в друг. Но пак не видя нито части от човешкото тяло, нито скрит смисъл. Мая застана до нея.

— Какво мислиш, Мая? Чувстваш ли нещо, когато погледнеш тази картина?

Но Мая само сви рамене.

— За мен е просто картина като всяка друга — отвърна тя, но все пак й даде полезно предложение. — Да я сваля ли да видим дали отзад има име или дата?

Парвати нямаше представа, че отзад може да има нещо. Свалиха я, но нямаше нищо. Касу Маримуту беше прав. „Или го долавяш, или не.“

— Сигурно няма скрит смисъл. Може би е просто картина на клоун и лебед — заключи тя разочаровано и отиде да изчака учителя по английски, който пристигна точно в осем.

Понамбалам Мама^[2] носеше очила и вероятно беше поне на седемдесет години, но беше изминал целия път от града до къщата, дълъг осем километра, пеша и възнамеряваше да го прави всеки ден, с изключение на неделя. На едното око имаше прогресираща катаракта, но иначе бликаше от енергия.

Намираха се в музикалната стая. Той я изгледа сурово, сякаш бяха противници, които взаимно си преценяват силите преди битката.

— Преди да започнем, искам да кажа, че белите хора са изобретили някои чудесни неща и са построили някои великолепни сгради. Градовете им са внушителни, законите — справедливи и добре измислени, музиката — понякога божествена, а поезията — прекрасна. Но преди да си въобразиш, че белите ни превъзхождат, и раболепно да започнеш да им подражаваш, имай предвид следното. Индийците невинаги са се влачели по земята, опиянени от евтин тоди. Лежат в калта само защото са забравили своите достойнства, невероятната прецизност и мъдрост на древните системи.

Парвати го гледаше мълчаливо.

— Да споменем само един пример — деленето на времето. Една калпа е 4 320 000 години. Четири юги правят една калпа. Една юга, или ден на Брахма, са хиляда божествени години. Един божествен ден и една божествена нощ се равняват на една земна година. Една земна година има шест сезона — пролет, жега, дъжд, есен, зима, прохлада. Така всеки сезон продължава два месеца, един тъмен и един светъл лунен месец. Един лунен месец има двайсет и осем наксатри. Една наксатра се равнява на двайсет и четири слънчеви часа. Двайсет и четири слънчеви часа са трийсет и една мухурти (четиридесет и осем минути). Една мухурта има две гати (двайсет и четири минути). Една гата се равнява на трийсет кали (четиридесет и осем секунди). Една кала има две пали (двайсет и четири секунди). Една пала е шест прани (четири секунди). Една прана е десет випали (0,4 секунди). Една випала има шейсет прати-випали (0,000666 секунди).

— Как са измерили 0,000666 част от секундата? — попита Парвати.

— Най-вероятно никога няма да разберем. И тъй като стана дума за това, моля те, запомни: макар че в хода на историята първи е летял белият човек, единственият език, в който е имало дума за летателен апарат, е санскритският. Този език дори съхранява подробни указания как следва да се управляват, поддържат и приземяват принудително тези машини. Индийската трагедия е, че всичко това е забравено. — Той спря за момент, за да се наслади с явно задоволство на изненадания й поглед. После продължи: — А сега, след като установихме, че белият човек не е по-умен от индиеца, да започнем с неговия практичен, своеобразен и много хубав език.

Всички тези трудни и сложни думи, които Парвати почти не разбираше, имаха за цел да я унижат, но вместо това тя му се усмихна. От край време си мечтаеше точно за такъв учител. Започнаха с азбуката. Тя си записваше в тетрадката всичко, което й казваше. В края на урока й даде една детска книжка, която й беше донесъл, и каза:

— Утре ще започнем с това.

Парвати остана в музикалната стая и преговори урока си за деня, докато той обядва сам в трапезарията. Веднага след това той си тръгна, покачен на задната седалка на велосипеда на градинаря. Тънките му ръце здраво стискаха металната седалка, а снежнобялото му дотхи^[3] се развяваше на вятъра. Парвати седна под сянката на едно дърво на плажа и започна да изрежда буквите от азбуката на глас. Кой би си помислил? Тя учеше английски!

Вечерта се изкъпа и се присъедини към Мая за вечерната молитва. После седна в музикалната стая и изписа двайсет и шест страници, по една с всяка буква. Съпругът й не се прибра за вечеря и го видя чак на закуска. Четеше вестници на фона на радиото.

Той вдигна поглед при появата й.

— О, ти си будна! Как мина урокът ти по английски?

— Уча азбуката — информира го тя въодушевено.

— Добро начало — с две думи изкоментира той, след което отново заби поглед във вестника и я пренебрегна напълно.

Когато си допи кафето, бутна стола назад и й пожела хубав ден. Парвати стоеше права, докато той излезе от стаята, след което си седна на мястото и си каза да прояви търпение. През деня магията не действаше. След закуска отиде в музикалната стая да си преговори урока и да изчака учителя.

Точно в осем Понамбалам Мама се появи на вратата.

— Добро утро — поздрави той на английски.

Тя му отвърна и започнаха урока. Когато разбра, че е научила цялата азбука наизуст, гъстите му бели вежди се повдигнаха и здравото му око заблестя одобрително.

— Много добре — каза той и отвори друга книга, която беше донесъл. — Нека първо да научим да пишем някои съществителни имена. Между другото, съществителните са думи, които служат за назоваване на хора, места, предмети и понятия.

Така тя научи, че с буквата А започва съществителното „агне“, с Б — „бебе“, с В — „ваза“, а с Г — „глава“. Времето летеше в компанията на Понамбалам Мама. Когато стана време да си тръгва, той извади от платнената си чанта английско — тамилски речник и й постави за задача да учи по десет случайно избрани думи на ден.

Докато го изпращаше, Парвати видя Мая да се качва в една кола и да потегля заедно с двама китайци.

— Камала, къде отвеждат Мая?

— Сега е китайският месец на Гладния дух. Човек не може да върви из града, защото навсякъде има пепел. Изгарят различни неща за умрелите им близки — хартиени коли, къщи, дрехи, дори слуги. Пушекът отнася нещата в света на душите, където роднините им могат да ги ползват. Водят Мая да каже молитва за тях.

— Какво? Мая чете молитви за китайците?

— О, да, Ама. Мая е много известна. Отвсякъде идват хора, за да я видят. Няма нещо, което да не може да направи.

Парвати влезе в къщата и се зае с обяда, който Мая беше приготвила. За десерт имаше сливов пудинг от метална кутия.