Рани Маника
Японският любовник (4)

Пътуването

Когато дъждът отмина, чичо й пристигна, за да я придружи по дългия път до Малая.

— Не забравяй колко страдаме тук. Изпрати пари веднага щом можеш — строго заръча баща й.

— Ще изпратя — отвърна тя и той кимна и се дръпна встрани, за да могат останалите от семейството да минат напред и да се сбогуват с нея.

Парвати остави майка си последна. Очите на жената бяха зачервени и подути. Стиснала устни, за да не треперят, тя намаза със свещена пепел челото на дъщеря си.

— Муруга, Муруга — мънкаше тя тихо, за да не я чуе мъжът й и да не си навлече гнева му. — Моля те, пази доброто ми дете. Закриляй я, защото аз вече няма да мога.

Парвати падна в краката на майка си, целуна ги и макар да знаеше, че баща й ще се ядоса, изплака:

— Ама^[1], не ме изоставяй сега! Не им позволявай да ме отведат толкова далеч от теб.

Тънката горна устна на баща й се сви неодобрително и майка й изведнъж извика:

— Върви с Бога.

И жената се запрепъва към отворената врата на къщата. В главата й нахлу черна кръв и я обзе непреодолимо желание да издере отвратителното лице на мъжа си. Изтича през мрачната къща и спря едва когато се озова под слънцето в задния двор, където знаеше, че никой няма да я безпокои. Краката й омекнаха и тя се свлече на земята. Студена, тежка камара.

Огледа се смаяно, като че ли виждаше собствения си заден двор и кухнята без покрив за пръв път. Досега не беше забелязала колко добре е построена стената от пръчки, кал и палмови листа. Никой не можеше да надникне вътре или навън. И тук, в този затвор, дъщеря й, клетото същество, беше прекарала по-голяма част от живота си. Но в следващия момент жената се усмихна едва доловимо при мисълта, че поне в това мъжът й бе надхитрен, защото момичето беше издълбало дупки в стената. То беше гледало навън. Първо жената се озадачи, като видя, че всички дупки са на шейсет сантиметра от земята. Но един ден осъзна, че дъщеря й не гледаше хората, а минаващите наблизо животни.

Дланите й се опряха във влажния прах и тя внимателно огледа загрубялата си мазолеста кожа, безнадеждно подутите стави и мръсотията под ноктите. Ръцете на дъщеря й бяха гладки, нежни, беззащитни. Изумително, момичето, в цялото му съвършенство, беше сътворено в нейното тъжно и грозно тяло. Детето й просто правеше това, което всички момичета правеха — омъжваше се. През тялото й премина тръпка. Просто то бе твърде малко, за да замине толкова далеч. Едва стигаше до рамото й.

Тя се подпря на една ръка и с показалеца на другата започна да пише в калта единствената дума, която умееше — името на дъщеря си. Отново и отново, докато образува кръг около себе си, магически кръг. Поколения наред от майка на дъщеря се предаваше древното знание, че кръгът е свята фигура; щом го направиш, в него незабавно нахлува свещена енергия. Тя се загледа в празното синьо утринно небе. Една ръка докосна празните дупки в ноздрите й, които някога познаваха златото, и тя прокле деня, в който се роди дъщеря й. Точно в този ден сърцето на мъжа й се превърна в камък. И какво стори тя? Позволи го. Но чакай! Много, много преди да изостави момичето, тя изостави себе си. Момичето си мислеше, че майка му е идеална и че заслужава доверие. Никой не беше му казал, че на тази земя не би могло да съществува нищо съвършено. Тя отпусна глава върху коленете си и в скътания й свят се чу въздишка на съжаление.

Може би всичко това нямаше да се случи, ако свещеникът си беше държал езика зад зъбите. От устните й се отрони друг звук — раздразнение. Тя грубо смъмри самата себе си. Съпругът й беше прав. Не бива да се позволява на жените да мислят. Какво добро би излязло от хвърлянето на вината върху един свят човек? Такава бе съдбата на детето. И сега момичето си замина, и това е. Жената затвори вратата към ръждивата си болка. Металът се хлопна с ужасен трясък. Нека стои завинаги затворена. Тя трябва да приготви обяд за мъжете, преди да отиде на нивата.

Отправи търсещ поглед към къщата. На стената стоеше опрян само единият й чехъл. Странно. Другият не се виждаше никъде. Примигна. Няма значение. Ще ходи така, боса, с напукани, втвърдени пети. Тя се изправи тежко и напусна магическия кръг.

От мига, в който майка й й обърна гръб, на Парвати й се струваше, че с бясна сила е попаднала в толкова фантастичен сън, че душата й се сви и се скри дълбоко в нея. Пет дни тя и чичо й се клатушкаха и друсаха в една покрита волска каруца, докато накрая прашните черни пътища отстъпиха място на широките павирани шосета на Коломбо. Градът кипеше от живот. Хората пъплеха по улиците като мравки.

На пристанището се качиха в огромен кораб. Тя тихо се присъедини към другите жени, докато корабът бавно и величествено отмести грамадното си туловище и потегли от пристана. Понесе се по вълните, а после внезапно потръпна, разлюля се от носа до кърмата и накрая се наклони колебливо обратно във водата. Всички жени вкупом притиснаха парцали към устите си. Докато те лежаха, пъшкайки и повръщайки, мъжете готвеха ядене в огромни казани. Над главите им в жаркото синьо небе кръжаха чайки, а във водата стада от пеещи, усмихнати делфини идваха да си поиграят близо до кораба. По-късно корабът се понасяше в мрака сред звездите.

Най-накрая, когато Парвати изобщо не очакваше, се появи малко кафяво петно. Земя. Разнесоха се развълнувани викове и настъпи голямо оживление. От горните палуби долитаха празнични звуци. Пред погледите им се появи зелено и задуха ветрец. Изпратиха им кутия с твърди моряшки курабии. В ръката й се озова четвърт курабийка и тя я изяде бавно на три хапки. Корабът се приближи още повече към сушата и пред тях се появи пристанището на Пенанг. Влязоха в дока. Пътуването по море свърши.

Тя се огледа удивено. О! Бог не беше оцветил всички хора в кафяви нюанси. Нищо подобно! В градината му от хора съществуваха и всички оттенъци на розовото, бялото, жълтото и черното. Досега Парвати изобщо не беше подозирала. Заслуша се в странните им, неразбираеми звуци, но в края на краищата това бе едно съновидение и тя разбра хъканията, ахканията, киманията и жестовете им.

Странно, а трябваше усещането да върви по твърда земя, да й се стори необичайно. После черното желязно чудовище, което бълваше пушек, ги отнесе в сърцето на тази влажна страна.

В къщата на роднините, при които отседнаха, тя гледаше с почуда как водата тече от кранчета и как — в крайна сметка братята й не бяха я излъгали — електричеството грееше в лампи. Откри сапун, който се пенеше, и когато нощта се спусна, й предложиха повдигната платформа на крака, наречена легло. Дюшекът беше толкова мек, че цяла нощ се мяташе и обръщаше да намери твърдо местенце за тялото си. Колко й липсваше майка й на това меко легло.

Денят на сватбата настъпи. Ужасената й душа се скри още по-дълбоко, но изглежда, никой не забеляза, а дори и да беше, не го интересуваше. О, скъпа малка кобро. Спаси ме от съдбата ми. Аз, която съм ти вярна от толкова време, те моля да ме спасиш.

На прага се скупчиха деца да позяпат как неспирно бръщолевещите жени оцветяваха ръцете и краката й и я обличаха в приказната премяна, която младоженецът й беше изпратил. Тя стана толкова тежка, че се наложи две жени да я изправят на крака и да я заведат до огледалото, което беше много, много пъти по-голямо от кръглото огледалце за бръснене на баща й. Парвати смаяно се огледа, но в следващия момент спуснаха воал пред лицето й и я отведоха в един украсен, препълнен с хора храм, където висок, широкоплещест мъж седна до нея.

Тя беше твърде срамежлива и прекалено уплашена, за да го погледне право в лицето. Единствено остана с впечатлението за свирепи ококорени очи. Пред погледа й бяха само леко сключените му ръце. Големи, обрасли с дълги тъмни косми и по-светли, далеч по-светли от нейните. Тя седеше като статуя и едва дишаше. Усещаше вибриращата топлина и тихото ръмжене, които струяха от тялото му. Той се обърна към нея под акомпанимента на барабаните и тромпетите и тя усети как около врата й пада тежкото златно тхали^[2]. Тълпата ги посипа с ориз.

Ето, вече беше омъжена.

Опънаха един чаршаф и зад него младоженецът повдигна воала й, за да си сложат в устата късчета банан, потопени в мляко. Но тя не искаше да срещне погледа на съпруга си. И добре че не го направи, защото, ако беше, щеше да види изпънатите му до бяло устни и клетата й, замаяна душа щеше да се ужаси още повече.

— Всичко мина добре, добро предзнаменование за дълъг и успешен брак. — Свещеникът угоднически се усмихна на съпруга й. Всички се усмихваха и ги поздравяваха, но мъжът й не пророни нито дума.

Тя се качи със сведени очи отзад в дълга черна кола и потеглиха през града, а после по един празен път през пустошта. Въздухът започна да се променя, стана по-сух и замириса на море. Съпругът й седеше до нея, но с извърнато настрани тяло, без да я доближава, студен, мълчалив, гневен. В този момент трябваше да я налегне безпокойство, но пелената от замаяност се оказа полезна — държеше я в безопасност, обвита в пашкул, недосегаема. Някой й беше казал, че къщата му се намира до брега, красиво място, наречено Адари, Скъпото. Най-накрая минаха през едни високи порти. Парвати вдигна поглед към извисилата се в ясното синьо небе сграда и тогава, с огромна въздишка, беше изтръгната от уютния си сън.