Рани Маника
Японският любовник (29)

Кимоното

Той плъзна по масата плоска картонена кутия към нея.

— За мен?

Той кимна и тя вдигна капака. Светлосини панделки опасваха фина, ръчно изработена хартия. Тя внимателно ги развърза. Знаеше, че японците се отнасят изключително сериозно към даването и получаването на подаръци. Небрежното отношение се смяташе за обида към този, който подарява. Вътре имаше още един слой тънка, мека хартия. А отдолу копринено кимоно — прекрасна, изискана дреха в сиво. Тя го погали — най-фината и разкошна коприна, толкова фина, че почти прозираше. Вдигна го. Бели тревички; шевовете бяха красиви, а материята приличаше на живо животно при допир. Имаше обикновен бледоморав оби.

— Освен на сцената гейшата не трябва да е крещящо облечена — каза той.

— Красиво е. — Тя остави меката коприна да погали бузата й.

— Това е много специално кимоно — продължи той сериозно. — Десенът е на есенни треви, но е направено от най-леката коприна и се носи през лятото. Традиционно гейшата избира кимоно с характерните за сезона цветя, растения, насекоми или птици. Тъмнолилаво с борови клонки през януари; сливови цветчета през февруари; черешови цветчета през пролетта; жаби, дъжд или малки пъстърви през юни; цикада в най-горещите летни месеци; кленови листа през есента; рози на сиво-син фон през октомври; снежинки през зимата. Съвсем естествено, тъй като никоя гейша няма да си помисли да носи есенни треви през лятото, тази дреха може да бъде облечена само от чужденка.

Той я накара да си съблече дрехите. Тя вече се беше научила да стои гола. В началото усещането беше много странно. В нейната култура тялото без дрехи се смяташе за неприлично, освен ако, разбира се, не е безжизнено. Но сега вече нямаше нужда или не искаше да се покрие. Той мина зад нея и много бавно и старателно прокара език от тила й по целия гръбнак. Искаше й се да се обърне към него, но той въздъхна тихо и каза:

— Не мърдай.

Чу го да се отдалечава от нея. Тя стоеше в средата на стаята като новоизлюпено пиле — уязвима, изложена на показ, трепереща и мокра.

Той се върна при тялото й. Нещо студено докосна гърба й. С крайчеца на окото си тя видя четка, напоена с бяла боя. Усети как с бавни, прецизни движения нарисува на тила й формата, която приличаше на подобния на вилица змийски език.

После мина отпред и нанесе дебел слой боя на лицето, шията и гърдите й. Лицето му излъчваше концентрация. Наричаше се ката — правилната техника за вършене на нещата. Независимо дали ставаше въпрос за градина, стихотворение или картина с туш, целта винаги беше съвършенство. Той с леки докосвания оформи веждите й черни и прави като крила на нощна пеперуда. След това очерта очите й с червено, като изтегли линията в ъгълчетата, а покрай носа й сложи розово. После взе стик с шафранова паста и изписа малка наситеночервена полукоронка на долната й устна.

— Ако е нарисувана само долната устна, означава, че си начинаеща. Светът ще види, че все още си невинна — обясни той.

После се насочи към косата й.

— Косата ти е толкова дълга и гъста, че даже няма да ми трябват косми от як, за да закрепя всичко на място. — Той взе машата и я остави едва когато косата й стана гладка, лъскава и невероятно права. Намаза малък гребен от костенурка с бинсуке и обясни, че сумистите използват това масло, за да стои кокът им твърд. Гребна още малко от помадата и с опитни, професионални движения започна да заглажда косата й между показалеца и средния си пръст. Ръцете му бяха създадени да вършат това.

Когато косата й стана изключително гладка, той запретна ръкави.

— Готова ли си? — Взе голям кичур от върха на главата й и толкова силно го опъна назад, за да направи опашка, че Парвати извика. — Знам, Аната — успокои я той. — Точно затова гейшите нямат коса отгоре на главите си. — Внимателно нави кичура около топче хартия и го изтегли напред, за да оформи кока в средата. Вдигна косата отзад, нави я стегнато около кока и я закрепи с лакирана дървена пръчица. Следваше нещото, което отличаваше японския кок от всички останали — двете странични части, извити отстрани на лицето и закрепени за кока в средата с помощта на връвчица.

Той сви косата отпред на кравай, закрепи я и подпъхна черна хартия да запази бухналата й форма. Главата й й се стори неудобно стегната и тежка и тя усети как от върха се спуска болка.

— Украса за коса — съобщи той и мушна няколко черни гребена в двете странични части и зад ушите. Висящите мъниста от гребените стигаха до брадичката й, а някои галеха раменете й. — В Япония вече няма гейши. Сега носят широки ризи и тъмносини селски панталони и шият парашути във фабриките. — В гласа му се долавяше съжаление.

Накрая платът погали кожата й. Долното кимоно беше с цвят на праскова, леко и прохладно. Облекчение. Той издърпа дрехата напред и материята обви тялото й. Следваше истинското нещо — тежко и неудобно, с шлейф, който се увиваше и обгръщаше краката й като вода. Завърза го така, че на ръкавите и при подгъва се виждаха малки ивици от долното кимоно. За японеца сексапилът се криеше в загадъчното, намек за поквара под слоевете материя. Ръкавите висяха до хълбоците й.

След като издърпа, пристегна и приглади дрехата, той се зае да увива обито около талията й — тежка ивица плат, по-дълга от самото сари, — като през цялото време подпъхваше подплънки и една възглавничка на гърба, за да придаде допълнителен обем. Работата изискваше доста усилия и той се запъхтя. Ръцете му лъщяха от пот, мускулчетата отдолу се напрягаха, докато я завързваше. Спря едва когато тя беше напълно увита като пашкул, избърса си челото и съобщи:

— Готово.

За финален романтичен щрих добави тънко бяло копринено шнурче, чиито краища се поклащаха до земята. Даде й хартиено ветрило с формата на лист от гинко с изящно изписани черни букви по него.

— Какво пише?

— Фумико.

Фумико? Собственичката на цялата тази пищна премяна и на красивото ветрило от пергаментова хартия? Бивша любовница? Но тя не попита нищо повече. За какво да го прави, след като бамбукът беше изсъхнал, а основата на стъблата му — проядена от насекоми? Той приклекна до нея и й обу чифт таби — бели ленени чорапи с пръсти. Остави на земята чифт обувки с дървени подметки и тя стъпи в тях. Сложи зад ушите й масло от камелия и се отдалечи.

Изгаси лампите, запали свещи, внимателно я огледа на меката светлина, след което кимна одобрително и посочи огледалото. Тя повдигна шлейфа.

— С лявата ръка — строго я смъмри той.

Дървените обувки бяха много неудобни за ходене. Потрепваха. Но той я посъветва да върви с малки, превзети крачки, все едно под дрехите й има нещо много стегнато, което стига до средата на прасците й. Каза й, че дори когато отваря параван, една жена не трябва да допуска коленете й да се раздалечат на повече от няколко сантиметра.

— Коленичи, седни върху петите си, приведи се от кръста, за да сервираш, но винаги дръж коленете си събрани.

Но в крайна сметка тя се препъна и обито тежко се поклати зад нея. Колко недостойно за света мечта, който той така усърдно създаде.

— Мутае, мутае. Чакай, чакай. Трябва да си приплъзнеш краката. Кимоното и нормалната походка са несъвместими. — Тя спря и зачака. Той се върна с парче връвчица. Разтвори кимоното, ръцете му се плъзнаха нагоре по прасците й и завърза коленете й заедно. — А сега върви.

А, да, вече можеше да се плъзга. Бавно, лека-полека, като най-важната, най-видната гейша. И тя за миг като че ли се озова на нестабилния балкон в къщата на удоволствията, надзърташе отгоре и плъзгаше поглед по лъкатушещите улички, обсипани с плетените покриви на малките дървени къщи, далеч в сърцето на град, пълен с храмове върху тънки подпори, яркочервени дворци, театри и градини, в които влюбените съзерцаваха луната. Някои хора забъркваха тамян, а други — изкуство и красота. Точно като картините от деветнайсети век, направени с дървени щампи, които беше видяла в книгите от сандъка.

Огледалото. О, но тази жена не беше тя! Гледаше се с изумление. Вижте я, цялата овързана. Бялото лице и шията, които сякаш бяха излезли от тъмнината, бяха като на кукла или жена пеперуда — далечна, недостъпна, загадъчна и все пак невероятно еротична. Фантазия, създадена да подлуди крал или велик воин от желание. Тази жена знаеше как да се сгуши интимно, без никога да си губи ума или сърцето. Той нарочно я преобрази и на нея й харесваше, но тя разбра, че това съблазнително същество е направено само за мрака и мъждивата светлина.

Тя вдигна ръка. Дори движенията й бяха по-бавни, очарователни и изискани. Какво, за бога, се беше случило с нея? Дали беше станала част от онези прочувствени приказки за самураи, негодници и бели, красиви изкусителки, в които героят и героинята умират?

Той срещна очите й в огледалото.

— Виж колко си хубава. — Той целуна малкото небоядисано островче на тила й.

Скрита под разкошната премяна, тя можеше да си въобразява всякакви неща. В крайна сметка този път нямаше да последва наказание, защото знаеше, че не съществува мост с истинския свят. Слънцето със сигурност се връща, за да отсече главата на всяка тъмна нощ. Тя плъзна поглед встрани и през въздишка изрече името му. Дори гласът й беше различен — по-висок, като гукане. Като че ли вече не говореше на същия език.

— Трябва да ти измислим ново име — каза генералът.

И гейшата кимна свенливо. Да, тя би искала ново име. За случаите, когато ще пристъпва по улиците, осветени от двете страни с хартиени фенери.

— Сакура.

— Да, харесва ми.

— Ела да пийнем чай.

Обито беше твърдо и я караше да седи изправена. Той направи чай — поредица от точно планирани движения, извършени със странна смесица от концентрация и пестеливост на движението, така че създаваше впечатлението за спокойствие. Той остави бамбуковата четчица за чай. Тя поднесе чашата с разпенен зелен чай към устните си и бавно отпи.

После коленичи, сложи ръце на земята пред себе си, докосна ги с глава и остана неподвижна. И по този начин се приготви да сервира на господаря си.

Купу лежеше на пода в средната стая на кръглата кула и гледаше звездите в небето през малкото прозорче на тавана. Представяше си колко са далеч, от какво са направени и кой живее на тях. Затвори очи и сигурно беше задрямал, но изведнъж усети светлина пред затворените си клепачи. Светлина? Насред джунглата? През нощта? Той изтича до прозореца и стана свидетел на най-невероятната сцена.

Двайсетина мъже, облечени в кафяви роби с качулки, се бяха събрали в кръг около камъка на общуването и държаха горящи факли в ръце. Не можеше да зърне лицата им, но застиналата им поза изглеждаше зловеща. И още нещо в тях не беше съвсем наред — като че ли телата им не бяха напълно плътни и краищата им се размиваха.

Една от призрачните фигури напусна кръга, отиде до стената на кулата близо до стълбите и я удари. След това вдигна поглед към прозореца, където стоеше Купу, и му направи мълчалив знак. Нямаше лице, само дълбоки сенки от качулката. Купу потръпна. Фигурата се върна при групата и зае мястото си. После всички бавно изчезнаха.

За момент Купу остана до прозореца, поразен от видяното, след това се обърна и видя собственото си тяло все още заспало на пода. За миг се уплаши, че е умрял. Бавно тръгна, по-скоро се понесе, коленичи и надвесен се загледа в проснатото си тяло. Никога преди не се беше виждал така и остана още по-недоволен и от редките случаи, в които имаше късмет да се зърне в огледалото или във водната повърхност. Опита да пипне бездейното тяло, но тогава като че ли нещо го погълна и той доста болезнено се озова вътре в него. Надигна се и седна, объркан и замаян. Нима всичко беше само сън?

Бързо се спусна по стръмните стълби без парапет и отиде на мястото, където бе видял фигурата да удря стената. Удари я с мекото на ръката си и целият блок започна да резонира като камертон. Слисано отстъпи назад. Като че ли цяло ято птици пърхаха с крила, приготвяйки се да отлетят. Инстинктивно се досети, че звукът символизира полета в непознатото. Както каза Мая, нямаше нито един камък без цел или тайна.

Настъпи месец май. Мая започна да подминава жълтите глави чесън на пазара и купуваше само най-белите, които можеше да намери. После годината се изтърколи и отново дойде януари.