Рани Маника
Японският любовник (20)

Малката очарователна танцьорка

Явно огромното желание да танцува й беше в кръвта също като инстинкта да яде и създава потомство. Всичко започна един ден след вечеря, когато Касу Маримуту й разказа приказката за еднорога, който спасил Индия да не бъде срината до земята от нашествието на Чингис хан.

Когато той свърши, момиченцето се плъзна от скута на баща си, завърза паунови пера на глезените си и съобщи, че ще му изтанцува приказката. Парвати се вторачи в очите от опашката на пауна и затаи дъх. Момиченцето започна, като сложи показалец на челото си, и макар да го махна почти веднага, на мястото беше пораснал дълъг рог и всички, които я гледаха тази вечер, го видяха. С този дребен, почти незначителен жест то се превърна от дете в еднорог, който живее дълбоко в дебрите на омагьосана гора, където нито цветята, нито листата умират и винаги е пролет. Рубини събра шепи и ги помириса — свежият, хладен аромат на пролетта. После плъзна показалец по бузата си и спря на брадичката — еднорогът беше на хиляда години и все пак тя беше красива. Рубини покри очи — никое човешко същество не можеше да я види, освен ако тя самата не поискаше.

Рубини обърна лице на една страна и се съсредоточи — еднорогът стоеше в храстите и слушаше разговора на дърварите. Изправи рамене и изигра ролите им, докато те си говореха за пристигането на великия завоевател Чингис хан и клатеха глави от отчаяние и страх. После вдигна рамене към брадичката си, пак влезе в ролята на еднорога. Опашката й се клатушкаше, дългата й грива подскачаше — Индия щеше да бъде опустошена! Храмовете й изгорени! Боговете и богините й унищожени! Тя излезе от хладната сянка, където живееше цял живот, и тича дни наред, докато срещна безмилостния завоевател. Той току-що беше приключил молитвата си към езерото, луната и небето и започваше приветствието към изгрева. Тя коленичи до него и зашепна — но разбира се, никой никога нямаше да узнае какво каза неуловимото магическо същество на великия завоевател. Тя решително обърна гръб, за да покаже, че това е бил единственият случай в историята на могъщия воин, в който той се е отказал от целта си.

За пръв път учителят по танци дойде в Адари, когато Рубини беше на четири годинки и половина. Парвати го покани в голямата музикална стая и остави вратата открехната, за да може да гледа от другата стая. Той започна да отмерва ритъма: тей, така, така, тей, и Рубини затанцува, при това съвършено. Беше наследила нещо, което човек не научаваше и не можеше да научи — плавност и чистота на движенията, които живееха вътре в нея. На какво можеше да я научи този мъж?

В един момент се обърна и забеляза, че Парвати я гледа. Веднага изтича и затвори вратата. Но не от неприязън. В случая действаше безупречният изпълнител, който искаше да покаже само съвършения краен резултат. И все пак Парвати не можеше да се сдържи. Скри се в сенките на верандата и загледа през прозореца как момичето поставя длан върху длан с опрени върхове на палците и рисува с ръце осморки на нивото на кръста си — риба. Или пък възглавничките на палеца и показалеца на едната ръка на Рубини се докосваха, а другата й ръка се извиваше високо над главата й. Раменете й потрепваха и вдигнатата ръка се движеше отривисто, но главата й беше неподвижна, съвсем неподвижна, защото нямаше функция — паун. И Парвати можеше да се закълне, че вижда как мускулчетата по гърба на детето трептят, докато духът на най-гордия паун идва, за да й вдъхне живот.

Сред високите бели треви на Острова на пауните построиха миниатюрна сцена за нея с нарисувани цветя отстрани и позлатени орнаменти на покрива. Вечер, когато имаше партита, Купу я качваше в лодката и я отвеждаше на острова. Червените кадифени завеси се разтваряха и зад тях се показваше малката й фигура, изправена сама на фона на пейзажа. И когато гостите вдигаха биноклите, които сервитьорите им раздаваха, тя събираше ръце за поздрав. Музиката засвирваше, тя се усмихваше и започваше.

Не беше като майка си, трагична и изпълнена с копнеж. Не, не, тя бе малка пламенна фигура в светлолилаво. Малките й крачета в тъмни панталони подскачаха енергично във въздуха и се въртяха неспирно, полите й се повдигаха до кръста, тялото й се накланяше, ръцете й махаха, петите се събираха и стъпалата потропваха, докато пауновите пера на глезените й трептяха, трептяха, трептяха.

Небето почервеняваше, докато залязващите лъчи на слънцето падаха върху водата, и тя се превръщаше в силует, който не спираше да танцува. Касу Маримуту гледаше с нарастваща гордост и любов. Каква радост му носеше тя. О, колко я обичаше! Мъжът с дългата флейта спираше да свири и тя се покланяше. Всички ръкопляскаха и коментираха колко хубаво танцува. Победоносен резултат.

— Майка й беше известна танцьорка от Индия — гордо заявяваше Касу Маримуту, докато я окичваше с бели цветя. И някъде на скрито място танцьорката се усмихваше. Пази това, когато си отида.

Един ден на момичето му скимна да направи интерпретация на Артенадисуаран, танца на бога полумъж — полужена, който е доста труден за изпълнение и малцина до този момент се бяха справили добре. Заради необходимия контрол на тялото изборът точно на този танц беше доста необичаен за дете на нейната възраст, но тя го направи. По време на цялото изпълнение едната й страна крачеше наперено и важно, докато другата се движеше грациозно и нежно. Последваха бурни аплодисменти. И така тя стана известна. Докато я гледаха, дори слугите забравиха, че това е същата придирчива малка госпожица, която избухваше неконтролируемо и за най-дребните неща. Недостатъците й се превърнаха в необходима добавка към удивителния й талант.

И стана така, че всички се обединиха в грижите за това чудо. Всяко нейно желание се превръщаше в заповед. Ако изгубеше нещо, всички в къщата спираха заниманията си, докато го намерят или набавят ново. Единственият човек, когото Рубини не смееше да тормози, беше Мая. Само Мая съумяваше да я накара да яде, да разчисти бъркотията, която е сътворила, или да се извини за буйното си поведение.

Един художник от Англия получи за задача да обезсмърти детето чудо и живя в къщата два месеца. Завършеният портрет беше показан в библиотеката — изискана, елегантна творба на лилав фон. Рубини присъстваше на угощение в целия си блясък. Красива, невинна, открита, пламенна. Все още непостигнала мир и затова, разбира се, загадъчна. Какво криеше бъдещето за това дете, което се радваше на изобилие във всичко и триумф?

— Чудесно — възкликна Касу Маримуту.

— Поразително — заключи учителят й по танци.

Тя наистина беше най-добрата му ученичка. Очакваше някой ден да стане много известна. Изобщо не се съмняваше в това. Казваше го искрено и доста често. Като награда Касу Маримуту реши да я заведе на малко пътешествие, но я върна още на следващия ден.

Парвати стоеше на прага. Рубини я подмина, изтича нагоре по стълбите и изчезна в къщата, викайки кучето.

— Какво стана? Защо се върнахте толкова скоро?

Съпругът й сви рамене.

— Цяла нощ плака, защото се тревожеше, че нещо може да ти се случи.

Парвати не каза нищо и си спомни думите на Мая. „И когато най-после се привърже към теб, ще продължи да те държи на дистанция, докато си около нея, но ще плаче и няма да иска да те остави дори и за малко. Това е тревога, продиктувана от страха от загуба или изоставяне.“