Рани Маника
Японският любовник (24)

Богът идва

Сандъкът с книгите „всичко за Япония“, които Касу Маримуту поръча, пристигна. Той избра най-важните според него и накара Парвати да ги прочете.

— Опознай врага.

Но тя разгръщаше страниците безцелно. История. Сухи писания за императори, шогунати, самураи и скучни споразумения за пристанища. Остави ги, приклекна до сандъка и избра книга за японското изкуство. Разгледа непознатите пейзажи, направени само с няколко прости щриха, но тъй като й липсваше културна чувствителност да оцени подобна простота, остави книгата настрана и избра друга. Запрелиства страниците, докато стигна до една снимка на гейша. Вгледа се във восъчнобялото лице. Само средата на устните беше боядисана в аленочервено. И сякаш съблазнена, докосна странното лице. Пръстът й беше доста черен в сравнение с него.

Дали очите на непознатата жена, толкова студени и далечни, или идеята за човешко лице, преобразено в маска, я накараха да почувства прилика с това тъжно същество? Тя прочете абзаца отдолу. Анонимна гейша, деветнайсети век. Гейшите, държеше да изтъкне авторът, не са били проститутки, а извънредно образовани жени, които сервирали на мъжете в чайните и ги забавлявали. Но как една жена забавляваше мъжете, ако не с тялото си?

Накрая ръцете й попаднаха на няколко любовни писма, написани от гейши до любимите им. Нищо възвишено, но Парвати за пръв път се докосваше до любовна история върху хартия и затова й приковаха вниманието. Изглежда, в Япония всички, които се влюбеха, накрая бяха обречени на нещастие. Гейшата винаги оставаше с разбито сърце или се самоубиваше. Пак погледна портрета на непознатата жена. „И ти ли си се самоубила?“

На дъното на сандъка намери секскнига, евфемистично наречена „Да продадеш пролет“. Вътре беше пълно с рисунки на мъже и жени, вкопчени един в друг в неприлични сцени. Потресена, но в същото време запленена, Парвати започна да ги разглежда внимателно. Картините ставаха все по-пикантни и по-пикантни, докато страниците се изпълниха с ужасни хора, които се гърчеха и извиваха с обърнати очи под неестествено големи гениталии.

Една от картините беше по-противна от останалите. Жена в прегръдките на огромен октопод, но октоподът беше впил клюнообразните си устни между краката й и сякаш я ядеше. Но най-интересно и смущаващо й се стори, че жената не изглеждаше ужасена, отвратена или пък да изпитва болка. Всъщност изражението й излъчваше чист екстаз. Абсолютно покварен народ, реши Парвати. Но в следващия момент скъса страницата, сгъна я на четири и я мушна в блузата си.

— Помниш ли Самюъл Уест? — попита Касу Маримуту.

— Да, защо?

— Голям скандал, развежда се.

— О!

— Той много те хареса, струва ми се. — Като видя внезапно смутеното лице на съпругата си, той сухо попита: — Интригата сгъстява ли се?

Но тя се съвзе, погледна го в очите и отвърна:

— С брашно може, но иначе не.

— Както и да е, той може да се върне — добави Касу Маримуту загадъчно, но Парвати не полюбопитства.

Бързо изминаха три месеца и макар че Парвати все още се бореше с основните понятия, Касу Маримуту вече владееше японски добре. Но кожата му придоби странен восъчножълт оттенък. Той се оплакваше от гадене, температура, втрисане, повръщане, стомашни неразположения и болки. Тялото му пращаше меркаптан право в дробовете. Лекарят го нарече късен признак на чернодробна недостатъчност, а Мая — „дъхът на мъртвеца“. Но дори и тогава жаждата му за алкохол понякога беше толкова силна и неконтролируема, че никой не можеше да се доближи до него, освен Парвати.

— Подръж ми ръката. Страх ме е — прошепна той.

Парвати хвана голямата му суха ръка и я държа, докато той заспа.

Долу Мая седеше в люлеещия се стол.

— Заспа ли?

— Да. — Парвати се отпусна на люлката отсреща. Залюля се леко и клепачите й запърхаха уморено. Внезапно силен вик разкъса тишината. Парвати се изправи — Касу Маримуту се беше събудил и имаше нужда от помощ.

Но Мая стана.

— Аз ще отида — предложи тя.

— Сигурна ли си? — попита Парвати, макар че вече се отпускаше върху меките възглавници.

Мая отвори вратата. Мъжът неспокойно лежеше в леглото, целият пламнал. Тя дръпна мрежата против комари и той извърна лице да я погледне — огромна, спокойна, всеки косъм на мястото си. Силните й ръце посегнаха към чашата вода до леглото. Тя потопи пръст и навлажни пресъхналите му устни. Покритият му с бяло-жълти налепи език се показа да оближе хладината.

— Позволи да си тръгне — каза тя. — Нямаш нужда от това разпадащо се тяло в новия ти свят.

Той уплашено отвори очи и уста. По горната устна на Мая проблеснаха капчици пот, докато тя с бавни движения започна да втрива сусамово олио с билки в осеяната му с петна кожа на корема. Под здравината и тежестта на ръката й страхът и страданието се уталожиха. Очите му се затвориха.

— Знам — каза той. — Не съм като дядо ми. Няма нужда да ми дават пръст и злато. Готов съм да оставя всичко това. Така или иначе то никога не ми донесе щастие.

Тя кимна бавно и продължи да го разтрива с твърди, уверени движения, докато той заспа.

 

 

На 25 август Касу Маримуту повече не стана от леглото. Куп лекари идваха и си отиваха, но никой не можеше да се ангажира с прогноза какви са шансовете му да се възстанови.

— Парвати — извика Касу Маримуту.

Парвати занемя. За пръв път я наричаше с истинското й име.

— Искам да знаеш, че се радвам, че се ожених за теб. Бях глупак да преследвам красотата. Това е въздух под налягане. Като си отида, недей да носиш бяло сари на вдовица и в никакъв случай не се опитвай да управляваш магазина. Продай го веднага, иначе семейството ти, което не си направи труда да те защити от гнева ми, ще прахоса всичко, което съм изградил. — Тя го гледаше с празен поглед и чуваше само, че я е обичал от съжаление. Той настоятелно сграбчи ръката й. — Не бъди глупачка. Трябва да ми повярваш. Всички ще дойдат да те измамят. Един по един. Обещай ми, че ще го продадеш веднага. Оставил съм предостатъчно за теб и децата да живеете охолно поколения наред.

— Обещавам. — В този момент тя можеше да се закълне, че наистина възнамеряваше да го направи.

— Японците идват. Те са груби и жестоки. — Тя си помисли за жената с октопода. — Ти ще си в безопасност, защото тъмната кожа не ги интересува. — Парвати се сети за гейшата с бяло лице. — Но направи всичко по силите си да опазиш дъщеря ми. Отрежи красивата й коса. Синьото не й прилича, затова я облечи в синьо. Кажи на шивача да й ушие безформени ризи от някой стар плат. Превърни я в момче и я скрий колкото можеш. Не я пращай дори и на училище, те ще са и там. Ти я обучавай вкъщи. Сложи голям портрет на Махатма Ганди в антрето на къщата. Като видят лицето му, те се държат добре.

 

 

Главният свещеник на храма Пулиар пристигна с няколко брамини. Мъжете с вързани на кок коси и изпъкнали кореми дойдоха специално от Индия, за да направят яджна^[1] и да умилостивят боговете, които на свой ред да благословят болния мъж. Събраха се около голяма, оградена с тухли дупка пред входа на къщата и запалиха жертвен огън. Главният свещеник вдигна дебелата си дървена лъжица и се започна: между бучките от най-чистото гхи в пламъците бяха сложени плодове, семена, ядки, подправки, парченца кокос, сладък ориз, цветя, корени, пари от хартия, мед, мляко, сол.

Огънят се разпалваше, но те го разгорещяваха още повече с неспирните си песнопения. Тайни санскритски мантри, които завършваха с думата суаха^[2]. Гласовете им бяха различни — дълбоки, пискливи, високи, ниски — и все пак всички заедно звучаха красиво и постепенно се издигнаха до кресчендо, което вибрираше толкова мощно, че даже косъмчетата на ръцете й се изправиха. Някой каза: „Сложете някакво бижу в огъня“. Парвати свали гривната си и свещениците я хвърлиха в пламъците. Продължиха да подхранват огъня един ден и една нощ. Тъмни облаци покриха синевата, гръмотевица раздра небето, изсипа се порой, боговете бяха приели даровете. Изведнъж като че ли всички се изпълниха с надежда, че Касу Маримуту ще се оправи.

Докато слугите намериха в пепелта металното капаче на една от вносните обувки на Куберан. Те зачупиха ръце от ужас и хукнаха да кажат на господарката. Кой може да е сторил такова богохулство? Ръцете на Парвати изстинаха. Извикаха Куберан. В началото той отричаше, но после повикаха Мая от кухнята. Той се страхуваше от нея. Тя застана пред момчето със скръстени ръце и впери поглед отвисоко, докато то си призна. Нямал лоши намерения. Просто искал да види как обувката му гори. Все пак я хвърлил в огъня едва когато свещениците приключили с молитвите, заекваше той. Насъбралите се слуги се облещиха от дързостта на момчето. Тогава Рубини излезе и се върна с една пръчка. Подаде я на Парвати.

— Папа е твърде болен, за да го накаже, затова трябва да го направиш ти — обърна се тя към мащехата си.

Парвати стисна тънката пръчка в юмрука си и загледа Куберан с ужас. Никога досега не го беше наказвала. Той я гледаше без капка разкаяние. Тя прехапа устни. Знаеше, че според всички е направил нещо непростимо непочтително и е осквернил един свещен ритуал, но тя не гледаше на случилото се по този начин. Действително момчето беше капризно и разглезено и можеше да накара цялата къща да замре, ако някоя играчка, която изобщо не го интересуваше, липсваше, но за нея той беше просто едно палаво дете. Пробиваше дупки в стените на външния клозет и надничаше как прислужничките си правят тоалета, а веднъж се измъкна от леглото си посред нощ, за да боядиса всички редки бели птици на Касу Маримуту в яркозелено. Тя се приближи и застана пред него. Въпреки че не беше имал такова намерение, все пак беше развалил яджната и после излъга.

— Наистина съжалявам, Ама. — Долната му устна трепереше.

Сърцето й се сви. Но слугите гледаха. Трябваше да има някакво наказание. Гласът й прозвуча строго:

— Дай си ръката.

Той протегна ръка. Изглеждаше й малка и беззащитна. Тя вдигна пръчката високо над главата си и той си дръпна ръката миг преди пръчката да изплющи върху една маса наблизо. Сърцето й биеше лудо. Куберан я гледаше с любопитство. Веселото пламъче в очите му се беше върнало. Той щеше, трябваше да израсте необуздания си нрав.

— Трябваше да го накажеш — обади се Рубини в настъпилата тишина. После обърна пламтящите си очи към брат си и каза: — А ти, Куберан, не трябваше да го правиш. — Но малкото дяволче й се ухили.

Сестра му го зяпна, за момент объркана.

— Ако се случи нещо с папа, ти ще си виновен — извика тя и избяга, обляна в сълзи.

Парвати нареди на всички да се оттеглят.

— Защо? — попита тя момчето, което я гледаше без никакъв страх.

Куберан се замисли за момент, след което поклати глава.

— Не знам — мрачно отвърна той.

— Но ти знаеше, че яджната е за папа, нали?

Той кимна бавно. Може би дори и тъжно.

— Не обичаш ли баща си?

Изведнъж очите му плувнаха в сълзи. Не беше помислил за последствията от поведението си.

— Отивай си в стаята и няма да излизаш, докато не ти кажа.

Той спря при вратата и се обърна.

— Ако папа умре, аз няма да съм виновен, нали?

— Не — тихо отвърна тя.

Горе Касу Маримуту неизменно продължаваше да линее.

 

 

Два дни по-късно врагът акостира по бреговете на Малая. От плантациите в Малака пристигна вест, че чуват тътнежа на бомбите, но не на японците, а на британците, които разрушавали стратегическите постове след себе си. Управителите започнаха да се изнасят от бунгалата си. Първата телеграма гласеше: „Тръгваме за Джохор, точка“. Скоро всички напуснаха мястото. Британците избягаха от потъващия кораб. Самолетите прелитаха по три наведнъж. Парвати никога не знаеше дали са британски, или японски. Знаеше само, че всички трябва да се отправят към стълбите на скривалището.

Касу Маримуту дръпна Парвати за ръката, за да доближи ухото й до устните си.

— Как е „приятел“ на японски?

Парвати поклати глава. Вече беше забравила. Той пак я дръпна надолу и прошепна:

— То-мо-дачи.

— Томодачи — повтори Парвати и се усмихна уморено.

— Болката си отиде. — Очите му излъчваха мир и лицето му сияеше. Никога не беше изглеждал толкова добре.

 

 

Парвати почистваше газената лампа в молитвената стая, когато нещо издрънча тихо. Вдигна глава и видя, че малката статуя на Мая беше изгубила още една от ръцете си. За момент замръзна на място слисана, а после се втурна към кухнята и викна:

— Мая, Мая!

В кухнята Мая вече бързаше към Парвати. Щом се видяха, спряха на място.

— Още една от ръцете на Нагама падна.

— Значи е време за тръгване.

— Не можеш да ни оставиш сега! — изплака Парвати.

Мая поклати глава.

— Не аз ще тръгвам, а ти. Аз само ще те следвам.

— За какво говориш?

— Да изчакаме и да видим какво ще стане.

 

 

Касу Маримуту започна да повръща кръв. Земята, която го беше родила, си го искаше обратно. Нямаше да преживее нощта. Мая запали оранжева лампа и изгори сандалово дърво в стаята му, за да улесни отделянето на душата от тялото му.

— Моля те, папа, не ни оставяй — ридаеше Рубини.

— Не го викай обратно, дете — нежно я посъветва Мая. — Ще остане заклещен между двата свята. Мисията му тук е приключила и сега е време да остави старото. Една врата вече се е отворила и през нея влизат красиви същества, за да го придружат по пътя обратно. Изпрати го с песни, дете.

В ранните утринни часове той стана неспокоен. Повика Парвати с очи и когато тя се приближи достатъчно, я хвана и я доближи до измъченото си лице. Бодливата му буза се отърка в нейната, а горещият му, зловонен дъх опари врата й. Това бе последният му прилив на енергия. Много скоро, след минути, вече нямаше да го има. Думите му излязоха като тих шепот:

— Това е важно. Не си режи косата, Парвати.

И с тези последни загадъчни думи най-богатият мъж в Куантан се оттегли в прегръдката на смъртта.

Дадоха на сина й запалена факла, с която да обикаля около ковчега, и гледката я разплака. Не защото беше съкрушена, а защото бъдещето беше необещаващо и несигурно. Наистина традицията да изгарят вдовицата заедно с мъжа й, отдавна беше отмряла, но участта на индуистката вдовица не беше за завиждане. За щастие, тя не беше браминка и не трябваше да си обръсне главата, но обичаят все пак изискваше да стои в сянка, да стане незабележима като мушица. Вече не й беше позволено да носи кумкум, цветни дрехи и бижута. На двайсет и седем години стана жена, която вече нямаше да канят на сватби и други весели тържества. Дори на сватбите на собствените си деца не можеше да ги благослови или да участва в церемониите. Всъщност една добра майка изобщо нямаше да присъства на тях, защото символизираше лошия късмет.

Погребението беше огромно. Къщата се напълни с хора, много от които Парвати не беше виждала никога. Една мургава слаба жена с петима малчугани, които не се отделяха от нея, падна на пода до ковчега и се разрида така неутешимо, че Парвати изпрати една прислужница да разбере коя е тя. Съпругът й бил работник в каучуковите плантации, пропаднал пияница, който я пребивал от бой. Ако не била ежемесечната издръжка от Касу Маримуту, тя и децата щели да умрат от глад. През следващите няколко часа още седем жени, заобиколени от клетите си дечица, дойдоха, за да оплачат щедрия благодетел.

Парвати свали тхалито си, целуна го и го постави в ковчега. Най-старият приятел на Касу Маримуту й го върна след кремацията и го сложи в разтворената й длан. Както изискваше обичаят, тя дари медальона на един храм.

Същата нощ Парвати се събуди от звъна на звънчета.

Зън, зън, зън, по празните остъклени коридори, надолу по стълбите, през двора. После заглъхнаха и замлъкнаха в кабинета. Парвати лежеше, без да се бои. Знаеше, че това са само звънчетата на танцьорката, звънчетата на Рубини, но какво, за бога, правеше момичето по това време на нощта? Първите тонове на силната класическа индийска музика я стреснаха. Светлините на сцената на острова блеснаха. Парвати се плъзна от леглото и излезе на балкона. Рубини гребеше към острова. Парвати взе бинокъла. Момичето се отправи към сцената на фона на ярките светлини и веднага се предаде на музиката. Ах, Рубини, изпълнена с желание да избухне, танцуваща за баща си. Облечена в траурната си премяна, Парвати присъства на най-хубавия и последен танцов рецитал на Рубини.

 

 

Портретът на Ганди пристигна заедно с адвоката. Докато момчетата го закачаха срещу входната врата, тя се изправи срещу адвоката, прегърнала двете си деца. Той й каза, че покойният й съпруг е оставил всичко на нея, с изключение на зестрата на Рубини — голям имот и къща в Бангсар, Куала Лумпур, и парче земя, с което да плати за образованието на момчето. Касу Маримуту й беше поверил задачата да подели богатството между децата в най-подходящия момент. Имаше и банкова сметка в Кутс с шейсет хиляди лири, които автоматично щяха да й бъдат прехвърлени. Накрая адвокатът й даде копия на документите за собственост на всички имоти и земи, които вече й принадлежаха.

След като мъжът си тръгна, Парвати скри купчината листове зад книгите в огромната библиотека, а през нощта заедно с Мая взеха всички бижута от сейфа и ги заровиха под огненото дърво.

На третия ден гостите спряха да идват.

Тя отиде да нахрани кобрата, облечена в бяло сари. Както се беше привела до олтара, за да сипе мляко, чу шум зад себе си и манговите листа се разтвориха. Обърна се, но не бързо, а съвсем бавно — откога чакаше този момент. Огромна кобра със златиста ивица по задната част на главата пълзеше по гредите в дървеното заграждение. Нейният Бог беше толкова голям! Тя от години идваше да го храни и да види колко голям и великолепен е станал. Никой не го беше срещал досега. Той съскаше и беше черен като въглен, но тя изобщо не се страхуваше.

Той не се доближи да изпие млякото, а остана в сенките в дъното на храма и започна да навива огромното си тяло. Бавно и величествено вдигна глава високо над земята, разтвори качулката си и я загледа. Нейният Бог! Тя коленичи със сключени ръце. Двамата се гледаха дълго, докато накрая той прибра качулката си и тръгна напред. Движеше се толкова близо до нея, че тялото му леко докосна нейното. Докато тя го гледаше, той изпи млякото и изяде яйцата. Захапваше ги леко, едно по едно, и после, без да ги счупи, затваряше уста. Когато яйцата свършиха, тихо се върна по същия път, по който беше дошъл. Тя седна на пода, замаяна от радост. Каква чест! Бог чу молбите й. Часове наред остана на място, потънала в мисли, че е спасена от всички злини.

 

 

Самюъл Уест пристигна същия следобед. Той неспокойно прекоси верандата и когато тя се появи на вратата, я изгледа изненадано.

— Никога не съм ви виждал така.

Ръката й неволно покри голата шия. Винаги я беше виждал гримирана и нагиздена.

— Вдовиците не се украсяват.

— Трябва да говоря с вас — настоятелно каза мъжът.

Тя се вгледа в морските очи. Беше все така красив.

— Разбира се, господин Уест. — Тя го поведе към двора. Той се огледа.

— Някъде насаме.

Парвати затвори вратата на кабинета след тях и се обърна към него.

— Японците идват. Трябва колкото се може по-скоро да напуснете това място. Резервирал съм билети от Сингапур до Щатите за нас. Не съм толкова богат, колкото покойния ви съпруг, но мога да ви осигуря приличен живот.

Тя се слиса.

— Не. Не мога да тръгна с вас… Трябва да мисля за децата и Мая.

— Децата и Мая също могат да дойдат.

— И все пак не.

— Защо?

— В Америка нямате ли сегрегация?

Той я изгледа странно.

— Аз съм от Севера.

— Каква ще бъда в страната ви? Няма ли да ме зяпат, да ме сочат и да се присмиват?

Той прояви благоприличието да изглежда засрамен.

— Никога не бих причинила това на децата си.

Той изгледа непоколебимото й лице.

— Тогава и аз ще остана.

— Не трябва. Тук не е безопасно за чужденците. Аз ще съм добре. Моля ви, господин Уест, заминете. Ще се видим пак след войната.

— Нищо ли не мога да направя или кажа, за да промените решението си?

— Не. — Тя се усмихна, за да смекчи отказа.

— Но ще се видим пак след войната — упорито настоя той и решителността в морските му очи я изуми. Защо в крайна сметка го беше грижа? Поне временно.

— Лек път, Самюъл — пожела му тя.

— Дори и без украшения сте красива — рязко каза той и тръгна, без да погледне назад.

 

 

Японците пристигнаха в Куантан.

Парвати намери Рубини в стаята й. Седеше до бюрото си и като че ли беше плакала, но погледна Парвати твърдо, сдържайки болката си. Не искаше никой да я съжалява. Вече ясно беше дала да се разбере, че няма намерение да приеме авторитета на мащехата си.

— Рубини — започна Парвати, — трябва да ти отрежем косата.

Рубини, облечена в безформена сиво-синя широка риза, презрително изгледа бялото сари на Парвати.

— Когато татко беше жив, понякога трябваше да се възпра да не ти кажа това, което исках, и така се разтрепервах от усилието, което полагах, че трябваше да изляза от стаята. Сега поне не е нужно да го правя. Ти не си ми майка, затова не ми казвай какво да правя. Смятай се за щастливка, че не сме в Африка. Там вдовиците трябва да изпият водата, в която са изкъпали умрелите им съпрузи.

Парвати зяпна.

— Нима не разбираш? Те са вече тук. Никой не е в безопасност. Трябва да ти отрежем косата. Така поиска баща ти.

— Отрежи си твоята, щом искаш. О, и още нещо, можеш да отмениш уроците ми по танци. Никога повече няма да танцувам.

— Защо?

— Защото го мразя. Танцувах само за да доставя удоволствие на папа, да съм идеалната дъщеря за него и да изпълня очакванията му като дъщеря на мама — каза момичето и излезе от стаята.

 

 

В клиниката си под дървото Мая посъветва една жена, която куцаше на болезнено напуканите си пети, да ги кисне по петнайсет минути в собствената си урина.

— Ще видиш, че ще се оправят за нула време.